Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (7)

7

Щраквайки с пръсти, шефът на Ейми Ву, Дизмъс Харди, бе казал на Уайът Хънт, че би могъл просто ей така да започне практика като частен детектив. Най-напред Хънт трябваше да убеди Бюрото за услуги по сигурността и разследванията на Калифорнийската служба на потребителя, че прослуженото му в армията време в подразделението за криминални разследвания трябва да се брои като нужното образование в областта на полицейската работа, наказателното право или правосъдието, а след това, че годините, през които е работил в СЗД, се равняват поне на шест хиляди часа опит в разследванията. След това трябваше да бъде атестиран от федералното Министерство на правосъдието и трябваше да се направи проверка дали има чисто от престъпления минало. Да не говорим за двучасовия писмен изпит върху различни закони и законови разпоредби. Накрая имаше и допълнителни изисквания, за да получи разрешително за оръжие. Цялата процедура му отне почти два месеца.

Преди четири години на тази дата той най-сетне успя да започне частна практика.

В момента седеше с гръб към стената до голяма кръгла маса в ъгъла на ресторанта на Сам, класически ресторант и кръчма на Буш стрийт и Белдън Али. Свеж след успешния ден, през който бе успял да намери деветнайсетгодишната дъщеря на един зъболекар от Пидмънт, която избягала заедно с приятеля си от студентските общежития на университета на Сан Франциско в района на Мишън, Хънт пристигна пръв за юбилейното честване. Седнал сам на масата, той отпи първата глътка от коктейла си и въздъхна доволно.

Знаеше, че след няколко минути ще дава прием за група дейни, доста известни в града и преуспели професионалисти в областта на правото. Носеше костюм и вратовръзка. Можеше да пусне в обращение латинския си от гимназията или френския от колежа и всички щяха да разберат какво е казал — нещо повече, щяха да искат да чуят какво има да каже. Щяха да пият хубаво вино и техният келнер Стефано щеше да се обръща към тях на малки имена.

Струваше му се почти невъзможно. Да стигне дотук, откъдето бе тръгнал.

Хънт бе осиновено дете, което бе живяло при поредица от приемни семейства до осмата си година, когато тогава бездетните Ричард и Ан Хънт като по чудо бяха решили да го осиновят (а след това бързо едно след друго си бяха родили четири деца).

Когато откри детективската си агенция, изобщо не се поколеба как ще я нарече. От практическа гледна точка и като делово название „Клубът на Хънт“ звучеше добре — все едно група единомислещи професионалисти се бяха обединили и вършеха добра работа. В организация, която се казваше „Клубът на Хънт“, би могло да има петдесетина служители.

Всъщност отначало беше сам.

След това дойде Тамара Дейд. Двамата с брат й Мики бяха две от децата, с които Хънт се бе запознал по време на работата си в СЗД и с които бе продължил да поддържа връзка. Четиринайсетгодишна, Тамара бе издирила Хънт, за да му благодари, че бе спасил живота й, когато се бе наричала Тами и й бе останала само една лъжица фъстъчено масло.

След този неочакван телефонен разговор те продължиха спорадично да поддържат връзка. Преди няколко години Хънт бе присъствал на дипломирането й в държавния университет в Сан Франциско. След това Тамара бе работила като чиновничка, докато си търсеше „истинска“ работа, само че не бе попаднала на нищо вълнуващо. После Хънт откри агенцията си, установи, че бизнесът е добър и че му трябва както помощник, така и партньор за работата навън. Сега Тамара идваше в офиса всеки ден и изпълняваше функцията на рецепционистка, управител на офиса, счетоводител и секретарка, а понеже отново се бе върнала в университета, за да учи криминология и започваше да трупа нужната й за курса практика в разследванията, от време на време му беше и партньор. Беше адски ефикасна в офиса, но беше още по-добра в разследванията — абсолютно безстрашна и изкусителна в разпитите, а хората й се доверяваха съвсем непринудено.

Не бяха отдавна в бизнеса, когато на Хънт му се наложи да потърси Девин Джул за някаква секретна информация, до която не можеше да се докопа по нормалните канали. Хънт се запозна с някои от информаторите на инспекторите от отдел „Убийства“, защото те знаеха къде обикновено се крият свидетелите. След това Джул и партньорът му Шейн Маниън започнаха да смятат себе си за членове на Клуба на Хънт. Една вечер, когато Хънт беше на вечеря в дома на Джул — което се случваше най-редовно — съпругата му Кони отказа да му сервира, докато не направи и нея член на клуба.

След това цялата работа стана за вътрешни хора. Една вечер Ейми Ву се отби за едно питие в ресторанта на Лу Гърка заедно с Уес Фаръл, един от партньорите в нейната фирма, докато Хънт, Джул и Маниън, вече доста на градус, разработваха устава на клуба, и по-конкретно официално приеха репликата от съботното вечерно шоу на Уил Феръл, взета от песента на Фишбоун, като официален поздрав на членовете на клуба: „Ей, грознико, нямаш алиби!“.

Естествено Ейми и Уес лобираха да бъдат приети. Хънт и момчетата се направиха на труднодостъпни. В крайна сметка какъв е смисълът да имаш клуб, ако не се поддържа някакъв стандарт? С какво можеха да допринесат Ейми и Уес? Уес изобщо не се поколеба. Той разкопча ризата си и показа фланелката, която носеше отдолу и на която се мъдреше надпис „Всичко изглежда по-хубаво, когато си на анаболни стероиди“.

— Всеки ден нося различна фланелка — осведоми ги Уес. — Сигурно имам най-голямата колекция в света от фланелки с неприлични надписи.

Хънт и ченгетата кимнаха с мълчаливо възхищение — Фаръл беше преминал теста за правилно отношение и щеше да бъде приет — и се обърнаха към Ейми.

Тя избърса сълзата, която кой знае как проблесна на бузата й.

— Никога през живота си не съм била член на някакъв клуб — прошепна тя. — Никога не ме приемат. О, няма нищо, не ми обръщайте внимание.

Очевидно засегната, тя се обърна и се отдалечи с няколко несигурни крачки. Хънт се почувства ужасно, отчаяно вдигна очи нагоре и стана, за да се опита да отстрани поне част от нанесената вреда — в крайна сметка Ву му беше приятелка, да не говорим, че бе и източник на съществена част от доходите му. Той внимателно постави ръка на рамото й:

— Ейми, не искахме…

Тя се завъртя рязко, грейнала в усмивка.

— Майтапиш ли се? Наистина ли допускаш, че хората не се избиват, за да ме привлекат в клубовете си? — Тя придърпа лицето му и го целуна. — Страхотните лъжци винаги се търсят, Уайът. Не се знае кога ще ти потрябва такъв човек.

В крайна сметка Ейми се хвана с Джейсън Брант и сега бе сгодена за него — адвокат, който работеше предимно с малолетни, но вече бе станал член на клуба, след като бе спечелил облог с Хънт, че може да вкара и тримата на мач на „Джайънтс“ по всяко време без билети и без резервации. Или на всяко друго публично събитие, концерт или представление. Брант не разбираше защо хората изобщо си купуват билети, за да направят едно или друго нещо. Каза на Хънт, и той му повярва, че през лятото на последната си година в колежа — със сигурност преди събитията от 11 септември — обиколил Съединените щати с транспортен самолет, който спирал в Чикаго, Бостън, Ню Йорк, Маями и Лос Анджелис, без да си купи нито един билет.

Накрая Хънт нае друг млад мъж, Крейг Чиърко, който му помагаше при следенето и скоро Чиърко и Тамара станаха двойка. Сега, след убийството на Шейн Маниън, членовете на клуба бяха осем — четирима щатни, включително Хънт — и други четирима нещатни, които от време на време се откъсваха от работата си като адвокати, ченгета и дори майки, за да се позабавляват рисковано, да разчупят рутината.

Сутринта в офиса Хънт бе дал на служителите си по петстотин долара премия. За нещатните членове на клуба годишнината беше добър повод да вечерят и да се повеселят в ресторанта на Сам.

 

 

Уес Фаръл отново си беше пуснал дълга коса, макар и не чак толкова дълга, както преди няколко години, когато стигаше под раменете му. Все пак, вързана на опашка, косата му казваше много, както и фланелката му тази вечер, чийто надпис току-що бе показал на всички: „Казаха ми, че няма да има сметки“. Обясняваше, че по принцип си пада по изявленията без думи, каквото беше косата му.

— Каква все пак е тази работа с косата? — попита го Уайът Хънт.

— Не ти ли харесва? — обидено притисна Уес с ръка сърцето си. — От седмици се старая.

— Знам. Косата ти ми харесва. Просто не изглеждаш точно като адвокат.

— И Тони Сера има — отбеляза Ейми Ву, като имаше предвид адвоката защитник, за когото бяха снимали филм. — Искам да кажа, дълга коса.

— Тони Сера изобщо не е стандартният тип адвокат — отбеляза Уайът Хънт.

— И аз не съм — наежи се Фаръл.

— Със сигурност не си — обади се приятелката му. Саманта Дънкан — без роднинска връзка със Сам, собственика на ресторанта — сложи ръката си върху неговата и се наведе напред, за да отговори на Хънт: — Решил е да не подстригва косата си, докато не открие нещо смислено. Казах му, че това няма да се случи, преди да има ново правителство във Вашингтон.

Сам беше запалена привърженичка на Зелената партия, каквито бяха повечето хора в Сан Франциско, но изглежда не и тази конкретна група хора, свързани с прилагането на закона.

— Не започвай, скъпа — покри ръцете й със своите Фаръл. — Няма нужда да излизаме на националния фронт. Признак за нещичко, каквото и да е смислено нещичко, където и да е, веднага ще ме изпрати при бръснаря. Само че не виждам почти нищо такова — заяви Фаръл и огледа масата.

Вечерята преминаваше много добре, но не се превърна точно в пищно честване на годишнината на Клуба на Хънт, както се бе надявал Уайът. Девин Джул бе поел изключително важен случай същата сутрин — убит беше федерален съдия — затова двамата с Кони трябваше да си тръгнат рано. Хънт беше запазил маса за девет души, свободният стол бе в памет на Шейн Маниън, а не бе за новия партньор на Джул. Когато Ейми бе забелязала екипа на телевизия „Трайъл“ — пристигнал за водения вече шеста седмица в Съдебната палата шумен процес срещу Бари Донолан — в който беше и приятелката й Андреа Паризи, тя ги покани да заемат трите свободни места на масата. Сега сред гостите бяха и местният изпълнителен продуцент Спенсър Феърчайлд, Паризи и чернокожият адвокат Ричард Томбо, който заедно с Паризи работеше като експерт и коментатор по делото.

— Например — каза Фаръл и посочи към Томбо, — ако ти, Рич, или Андреа, или пък и двамата станете големи клечки в телевизия „Трайъл“, това би било нещо смислено.

— В такъв случай веднага ще ти запиша час при бръснаря — отговори Томбо. — Андреа се готви за национален ефир. — Той погледна към продуцента и попита: — Нали така, Спенс?

Феърчайлд се постара да не се смръщи.

— Както вече споменах, струва ми се, аз работя само на местно ниво. Този цирк с Донолан свършва след няколко седмици и аз заминавам за Колорадо или за Арканзас за следващия шумен процес. Големите решения се вземат в Ню Йорк, не на местно ниво.

Само че Брант, който винаги беше готов да обсъжда правни казуси, насочи разговора с Феърчайлд в друга посока:

— Значи смяташ, че процесът срещу Донолан ще продължи още две седмици? Според мен след онова, което направи днес на свидетелското място…

 

 

Андреа Паризи приключи с червилото и се огледа в огледалото на дамската тоалетна. Опитваше се да не мисли за вчерашния ден, а на обяд изпита необходимостта да пийне две чаши вино, за да повдигне духа си за телевизионните излъчвания през деня. Тя, продуцентът и колегата й бяха пийнали малко шампанско в лимузината на път за насам. През деветдесетте минути, откакто бяха пристигнали, Андреа беше изпила на екс мартини с водка („Белведере“, с малко повече водка) на бара, преди да седнат на масата, след това чаша пино гриджо с поднесените в черупка миди, и после каберне (две чаши? три?) с дреболийките. Тежеше около шейсет килограма и си даваше сметка, че сигурно е пияна, макар да се чувстваше добре.

Провери дали вратата на тоалетната е заключена. След това затвори очи, повдигна малко десния си крак от земята, докосна върха на носа си и преброи до пет. Отново отвори очи, стъпи на земята и се насили да се усмихне лъчезарно на отражението си.

— Чичовите червенотиквеничковчета — прошепна тя. Повтори фразата три пъти безпогрешно.

Можеше да се обзаложи, че не залита, и наистина беше така, но не вредеше да направи проба. Сега бе убедила сама себе си, че ще може да се справи с малко амарето или може би, в зависимост от другите присъстващи на вечерята, с малко „Гран Марние“ или с чаша коняк с десерта. След това вероятно някои от тях щяха да отидат в близкия бар да изпушат по една пура и щяха да пийнат по още едно-две малки, а тя възнамеряваше да бъде част от компанията, след като вечерта се развиваше по този начин.

Погледна се за последен път и нещо в очите й я накара да се задържи още малко пред огледалото. О, със сигурност изглеждаше блестящо. Тъмната й коса, малко под раменете, проблясваше с червеникави оттенъци — естествени, за щастие, защото тя бе само на трийсет и една години. В горната част на двете й гладки бузи имаше бледи лунички, които се събираха като мостче на носа й, който Модилиани с радост би нарисувал. Може би строго погледнато брадичката й беше твърде малка и устните твърде плътни, но за телевизията това беше добре дошло. Все пак огледалото улови жилката съмнение, нещо, което можеше да се приеме за лека несигурност. В ъгълчетата на смайващите си зелени очи тя забеляза мрежа от тънички тревожни бръчки, които се очертаха леко, а след това изчезнаха като привидение. Наведе се напред и се опита да види какво в тези очи я притесняваше. Само че там не намери готов отговор, а не можеше да остава тук твърде дълго, не и ако не иска да привлече излишно внимание към себе си, а тя определено не искаше. Никога не би си позволила подобно нещо.

Отдръпна се, прокара език по устните си, по яркото червило, и се усмихна на отражението си. Изпусна лека въздишка, но не го забеляза.

— Всичко е наред — каза тя на глас на отражението си. — Не се тревожи. Не насилвай нещата.

След това си пое по-дълбоко въздух, изпъна рамене, пресегна се към топката на вратата и излезе в залата на ресторанта.

 

 

Хънт се пресегна към кабернето си, вдигна чашата към устните си и едно видение го спря, преди да успее да отпие. На фона на продължаващото обсъждане на съдбата на Бари Донолан той наблюдаваше как прелестната Андреа Паризи грациозно си проправя път към масата им в претъпкания ресторант. Тъй като за щастие той седеше с гръб към стената, тя щеше да е пред погледа му чак докато стигне до масата.

Шумът около него заглъхна.

 

 

Десертът и отново към телевизия „Трайъл“.

— Спенс и бездруго няма да замине — каза Хънт. — Не и след случилото се със съдия Палмър тази сутрин. Убийството на федерален съдия е новина от национален мащаб.

— Но не веднага — отбеляза Фаръл. — Дори да намерят някого и да му отправят обвинения, ще минат години, преди да се стигне до процес.

— Обзалагам се на един милион долара, че е свързано с профсъюза на затворническите надзиратели — каза Брант. — Той се канеше да го закрие, а те са го застреляли.

— Твърде е очевидно — разтърси дългата си коса Фаръл.

Ву беше съгласна с него:

— А момичето се е оказало там случайно, така ли? Не съм съгласна, Джейсън.

Томбо изпи на един дъх остатъка от виното си.

— Ейми е права. Тук не се налага максимата cherches la femme. Тя вече е в картинката — съпругата. Гаранция, че е свързано с нея.

— Със сигурност е съпругата — обади се Сам. — Разбрала е за тях, спипала ги е и адиос.

— Само дето май не си е била у дома — каза Томбо.

Сам размаха показалеца си:

— Не бързай. Скоро ще стане ясно, че си е била.

— Подкрепям Сам — обади се Феърчайлд. — Или го е направила съпругата, или е платила на някого.

— Някакви сведения коя е била другата жертва? — попита Ву.

Хънт си даде сметка, че май разполага с най-последните новини.

— Девин твърди, че не знаят. А дори и да знаеше, нямаше да ми каже.

— Дори и на теб ли, на най-близкия си приятел? — попита Брант.

Хънт кимна.

— Казах му, че това не ми харесва, и даже се разплаках, но нищо не помогна.

— Хънт се размеква — каза Ву. — Бих искала да видя това.

— Ей, стига, жестоко е! — притисна сърцето си с длан Хънт. — И аз плача. И аз имам чувства. И аз плача на филми по „Холмарк“, на сватби. Понякога плача просто за забавление. Плачът е най-новият вид смях.

— Ще опитам някой път — каза Ву. — На колко години е момичето?

— Девин знаеше поне това, на около двайсет — каза Хънт и замълча. — Палмър е бил на шейсет и три.

— Добре, вече става интересно — обади се Феърчайлд. — Щом започне процесът, всички камери на Америка ще се стекат в Сан Франциско. Особено ако е съпругата.

— Ще се окаже съпругата — повтори Сам. — Винаги е съпругата, освен ако не е съпругът. — Тя потупа ръката на Фаръл до своята. — Това е основната причина двамата с Уес да не се женим. За да не се избием.

Ву сведе поглед към годежния си пръстен, след това погледна към годеника си.

— Аз все още искам да се омъжа — каза тя. — Обещавам да не те убивам.

— И аз — целуна я по бузата Брант.

— Трябва да включите това в клетвите си — обади се Томбо.

Всички се засмяха, а Хънт погледна към Паризи, която сякаш беше някъде другаде, но като улови погледа му, на устните й се появи усмивка, която не бе по-малко привлекателна, поради факта че е насила.

 

 

Сам и Уес се прибраха у дома след вечерята, а останалата част от компанията се запъти към „Оксидентал Сигар Клъб“, който се намираше съвсем близо до ресторанта на Сам, на Пайн стрийт. Над входа на клуба висеше надпис: „Това не е здравно заведение“. За хора, които пропуснеха да забележат облаците дим от пури и се излъжеха да влязат вътре, облечени с трика и спортни ленти.

Собствениците на клуба бяха намерили начин да заобиколят иначе строгите разпоредби против тютюнопушенето в града. Разпоредбите забраняваха тютюнопушенето в затворени помещения, тъй като димът вреди на работещите там. Изключение бяха случаите, когато собственикът на малък бар беше и единственият служител. Затова в „Оксидентал“ всички служители имаха дялов капитал в предприятието.

Хънт седеше заедно с Джейсън и с Ейми в предната част на заведението — всички трябваше да бъдат на работа на следващия ден — и отдавна бе престанал да пие и бе минал на безкофеиново кафе. Ву пушеше малка пурета „Санчо Панса“, а Хънт и Брант пушеха „Монте Кристо“.

Очите на Хънт все се плъзгаха към бара. Видя, че Феърчайлд, Томбо и Паризи пиеха нови питиета, поднесени в малки чашки. Сериозна напитка.

— Утре ще са много зле — отбеляза той.

Ву погледна натам.

— Андреа обръща чашките цяла вечер, Уайът, не ми казвай, че не си забелязал. Няма да е зле, а направо ще умира, обаче погледни я сега…

— Няма нужда да казваш на Уайът да я гледа — отбеляза Брант. — Той това вече го е отработил.

Хънт го закова:

— Седя с лице към тях, Джейсън. Да отместя поглед ли? Има и по-неприятни гледки от тази.

— Ау, от твоята уста това си е направо похвала — каза Ейми. — Ще предам на Андреа думите ти.

Хънт отпи от кафето си и каза:

— Съмнявам се, че мнението ми ще повлияе на светогледа й.

— Не се заблуждавай — увери го Брант. — Тя говори със суперлативи за теб от време на време.

— Не се съмнявам — отвърна Хънт и се постара да попита с по-небрежен тон. — И какво точно казва?

Брант издуха малко дим:

— Че й харесва да се срещате по време на сутрешните си кросове. Казва, че това са най-хубавите моменти от деня й — само вие двамата, пъхтите по Ембаркадеро.

Хънт беше имал делови отношения с Паризи като представител на нейната фирма, „Пиърсъл-Мортън“, в продължение на почти година. Намираше я за много привлекателна, но отношенията им бяха строго професионални. След това двамата случайно се бяха срещнали една сутрин преди два месеца по време на сутрешния си крос. В шест сутринта и в гъста мъгла Паризи му каза, че не го е смятала за чак такъв идиот, каквато е самата тя. Потича заедно с него, докато се отклони на Бей стрийт, но не говориха много.

Оттогава срещите им не бяха случайни. Сега повечето сутрини Хънт излизаше от дома си по същото време и тичаше по същия маршрут и без да го обсъждат, двамата вече се бяха срещали повече от десет пъти. Той никога не се бе питал дали и тя не нагласява срещите им.

— Какво толкова й харесва в това? — попита Хънт.

— Че не я тормозиш — отговори Ейми.

— Точно така. Май не съм й казал и стотина думи.

— Точно това й харесва — потвърди Брант. Явно двамата с Ву бяха разговаряли на тази тема. — Отнасяш се с нея като с нормален човек.

— Тя е нормален човек — отбеляза Хънт и очите му отново се стрелнаха към бара, — когато е с вързана коса и по анцуг. — Посочи с брадичка към медийното трио: — Но онази жена там не е нормален човек. Тя е звезда.

— Е, тя е и такава — съгласи се Брант. — Макар че според мен това не я прави щастлива, нито пък се старае да бъде звезда.

— В такъв случай постига страхотна имитация — каза Хънт.

— Опитва се да се справи с положението — издуха дим Ейми. — Не виждаш ли какви са изкушенията? Ню Йорк. Слава и известност. Всеки ден на екран. Огромни пари. Знаеш ли колко взима за цялото време, докато отразява процеса на Донолан?

— Сигурно минималното — каза Хънт. — Вероятно е по-скоро реклама за фирмата й.

— Не — поклати глава Брант.

— Започна с пет хиляди на седмица — каза Ву, — но постигна страхотен рейтинг и сега взима по двайсет.

Хънт за малко да се задави с питието си.

— Двайсет хиляди долара на седмица? За три кратки излъчвания на ден, ако има късмет?

— Ако отиде в Ню Йорк, ще взима по петстотин хиляди годишно и заплатата й бързо ще расте.

— Което е повече от седемдесет часа на седмица при Пиърсъл — додаде Ейми.

— Повече е от всичко, за което съм чувал — каза Хънт и огледа сцената на бара. — Нищо чудно, че се е разбързала.

— Е… — почти мечтателно извърна глава натам Ву, — но както казваш, дълбоко в сърцето си тя е съвсем обикновен човек.

Докато гледаха, на бара Паризи и Феърчайлд се чукнаха с чашите си и из стаята се понесе прекрасният плътен смях на Андреа.

— Боя се, че тя се бори със себе си — отбеляза Ву.

— Какво искаш да кажеш? — наведе се Хънт към Ву.

— Нямаше да се налива така, ако й беше лесно да е известна, да бъде звезда. Не се налага да пиеш толкова, ако си щастлив, Уайът. Повярвай ми, знам за какво говоря.

Хънт прикова очи върху Андреа:

— Може би просто се забавлява.

— Може би — съгласи се Ейми, — но когато и аз се забавлявах така неотдавна, не бях щастлива, а се криех.

— И аз те намерих — обади се Брант.

Тя вдигна ръката му и я целуна:

— И слава богу, че стана така.

— Вие двамата трябва да си вземете стая — каза Хънт.

Ръката на Брант се плъзна по гърба на Ву.

— Може би наистина трябва — съгласи се той.

Смехът на Андреа Паризи отново долетя до тях. На бара явно си бяха поръчали по още едно и отново се чукнаха.

 

 

Ву и Брант си тръгнаха след половин час. Хънт допуши пурата си и се надигна да си ходи заедно с тях, но след като се отби до тоалетната на излизане, отново хвърли поглед към Андреа Паризи на бара. Някак несъзнателно той се настани на едно високо столче до стената в задната част на заведението, където бе всичко друго, но не и невидим.

Томбо също си бе тръгнал. Бяха останали само Феърчайлд и Паризи, склонили глави един към друг. Поради внезапно появилото се празно и измъчено изражение на лицето на Паризи Хънт трудно можеше да си представи, че тя изобщо някога се е смяла. Андреа извърна лице от Феърчайлд и на бледата жълтеникава светлина на бара върху бузата й проблесна една линийка. Хънт смаян осъзна, че това е следа от сълза и че тя плаче.

Феърчайлд тъкмо се навеждаше към нея, когато тя рязко се изопна и се извърна към него. Ръката й се задвижи някак отнесено. В същото време Хънт чу горчивото и гневно „Майната ти!“, от което в бара настана тишина, придружена от изплющяването на плесницата върху бузата на Феърчайлд. И отново: „Майната ти, Спенсър!“.

След това тя стана от стола си и несигурно се отправи към вратата в другия край на бара. В напрегнатата тишина Хънт чу гърленото й ридание, когато тя блъсна входната врата и я удари в стената на сградата. Навън Андреа остана неподвижна няколко секунди, огледа се в двете посоки, след това се обърна надясно и хукна.

Хънт скочи на крака още преди вратата да се затвори, излезе на тротоара и тръгна след нея. Беше на по-малко от петдесет метра пред него. Плачът й и шумът от стъпките й отекваше между сградите. Тя направо виеше — непрекъснат, макар и накъсан плач, придружен от звука на стъпките й. Хънт я повика по име и хукна след нея.

Преди следващия ъгъл улицата се спускаше по-стръмно и гласът на Паризи се превърна в смаян писък, когато тя залитна, падна, преметна се надолу и хлипайки спря на Монтгомъри стрийт. Хънт се озова до нея след броени секунди, опита се да я обърне и да провери дали е добре.

Но когато чу мъжки глас, очите й се замъглиха от сълзи и тя диво се нахвърли върху него и запищя:

— Не! Не! Не! Остави ме!

Той не я пусна, а я притисна към себе си, докато тя се бореше с него.

— Андреа, всичко е наред. Наред е. Аз съм Уайът.

Паризи продължи да се съпротивлява и да вика:

— Не, не, не!

— Аз съм Уайът, Андреа. Ще ти помогна да се изправиш.

— Не мога. — Тя затвори очи. — Ще повърна.

Тялото й се разтресе от спазъм. Хънт обърна главата й, докато тя изхвърли последните си няколко питиета и по-голяма част от вечерята си.

— Добре, всичко е наред — каза той. — Просто се отпусни. Всичко ще се оправи.

Когато реши, че е приключила, Хънт свали вратовръзката си и избърса с нея лицето й, а после я изхвърли в канавката. Вдигна Андреа на крака и я дръпна от тротоара. По време на падането чантата й бе изхвърчала от ръцете й и сега лежеше насред улицата. Той я накара да се облегне на най-близката сграда, докато отиде да й я донесе. Когато се върна, тя стоеше със затворени очи и дишаше на пресекулки. Хънт клекна и докосна бузата й.

— Андреа, чуваш ли ме?

Тя съвсем леко помръдна.

— Искаш ли да ти помогна да се прибереш?

Никакъв отговор.

Той отвори чантата й, намери портфейла й и го отвори, за да потърси адреса й. Живееше някъде на Ларкин стрийт, което беше чак в северния край на града. Хънт погледна часовника си — беше почти полунощ. Колкото и да беше оживена през деня, по това време на нощта Монтгомъри стрийт беше пуста. Не бе минала нито една кола, откакто бяха тук.

Сега забеляза едно такси, което идваше към тях. Той се приближи към платното и вдигна ръка. Таксито намали и спря, а Хънт се приближи до прозореца на шофьора:

— Приятелката ми попрекали с пиенето — посочи той към Паризи. — Дайте ми минутка.

Шофьорът беше чернокож мъж на средна възраст с шапка на „Джайънтс“ и с яке.

— Имате ли нужда от помощ? — попита той.

След минута двамата я настаниха припаднала на задната седалка.

— Искате ли да ви откарам в спешното?

Хънт за малко да се съгласи, но после прецени, че това само ще й навлече допълнителни неприятности. Дишаше. Беше пила твърде много, но нямаше да умре. А посещението в спешното отделение означаваше усложнения за работата й в телевизията. Не искаше да й създава допълнителни проблеми. Просто искаше да й помогне да се измъкне от това положение.

— Не, не мисля. Просто ни закарайте у дома — каза той и даде адреса си.

Шофьорът зави и натисна газта.