Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (33)

33

Тамара и Крейг вдигнаха чашите си над нивото на очите и внимателно се вгледаха в едносантиметровата ивица червена течност.

— За какво гледаме? — прошепна Крейг.

— Не съм сигурна — отвърна Тамара. — За червения цвят?

— Това го виждам.

Сипваха трима души — двама мъже и една жена — в залата за дегустации на избите на семейство Маниън. Всички бяха млади, компетентни и ентусиазирани. Мъжът, който им беше сипал виното, беше на двайсет и нещо, бъдещ идол на матинетата на име Уорън. Той изчакваше търпеливо реакциите на десетината души на бара пред себе си, преди да продължи с рецитацията си.

— Сигурен съм, че най-напред забелязвате удивителната бистрота, дълбокия рубинен цвят с лек кехлибарен и дори ръждив оттенък в края. Това е съвсем естествено при стари реколти като тази, особено при санджовезе. Същото се наблюдава често при старото кианти, което, сигурен съм знаете, се прави от същия сорт грозде. Като разклатите течността, ще уловите отблясъците на по-тъмно рубинено, което е характерно за този сорт в по-млада възраст. А след това, когато виното се уталожи на дъното на чашата, забележете тези невероятно красиви крачета…

Крейг отстъпи крачка назад от бара и хвърли поглед надолу.

— Прав е за краката ти — прошепна той, — обаче как ги видя от мястото си?

Тамара го сръга с лакът в ребрата, отпи малка глътка, изплю я в поднесената й купа и след това остави чашата си. Уорън бърбореше нещо за летливост, за алкохолно съдържание и консистенция, какво трябва да търсят, какви вкусови усещания трябва да регистрират, когато виното преминава през устните им и започне истинската дегустация.

Тамара се наведе към Крейг и на свой ред зашепна:

— Не се сърди, обаче аз лично предпочитам маргарита.

— Чух те. — Крейг дори не си направи труда да опита това конкретно вино. Вече бе опитал от три други бутилки и обучението не бе оказало съществено влияние върху първоначално отрицателната му реакция. Двамата с Тамара не си падаха много по виното. Или беше това, или просто не разбираха. На кого му пукаше дали цветът е рубинен или по-скоро е на гранат? Каква разлика имаше? Цветът да не би да беше част от вкуса? На него всички вина му се струваха почти еднакви, въпреки дрънканиците за основния плодов вкус с привкус на танин, на касис (каквото и да беше) и на френско грозде, може би с леки оттенъци на шоколад, тютюн и кожа за седла.

Тютюн? Кожа за седла? Като нещо различно от кожа за бейзболни ръкавици ли? Уорън наистина ли смяташе, че хората искат да им мирише на коне и на пури, докато пият?

Крейг не искаше. Тамара също. Ако ще пият, по-добре да им налеят нещо студено и силно. Ако Крейг се нуждаеше от цитрусов привкус, щеше да смуче парче лимон, много благодаря.

Само че тази сутрин бяха получили спешно обаждане от Уайът Хънт и бяха дошли тук заради може би последната му възможност, заради изключително важната му и вероятно опасна работа, а също и със заповед да не привличат вниманието към себе си, затова и двамата се престориха, че изпитват същия интерес, какъвто виждаха у останалите хора, които дегустираха вино около тях.

Уорън продължаваше:

— А сега моля всички да оставите чашите си тук, защото следващата част на обиколката ни включва малко изкачване до новите ни пещери, но ще се убедите, че си струва. Много сме въодушевени във връзка с новите си изби, в които можем да държим на склад почти петнайсет хиляди бъчви, изработени наполовина от стар и от нов дъб, и където варовиковите скали поддържат постоянна температура и влажност, които са… — и така нататък, и така нататък, — … така че моля всички да ме последвате.

Той поведе групата към изхода от едната страна на залата за дегустации по една стръмна пътека, водеща до павиран път, който завиваше по ръба на носа и се губеше от поглед.

Собственият им път продължаваше още малко нагоре по склона и ги отведе, както им бяха обещали, в новите пещери, които Крейг се видя принуден да признае, че бяха наистина впечатляващи. Те се простираха на стотици метри навътре в твърдите бели скали и представляваха сложен лабиринт, прорязан в сърцевината на варовиковото възвишение.

Освен това работата по тях явно продължаваше. На еднакво разстояние недовършени крила се губеха в мрака. Четирите основни артерии — по една навътре от всяка врата — свършваха в просторна, двойно по-широка и слабо осветена камера, която през следващите няколко години щеше да се превърне в голям музей на виното и щеше да се казва „Изящното изкуство на гроздето“, а семейство Маниън се надяваше да превърне в забележителност в долината сама по себе си. Тук имаше и частен ресторант и дори сцена за театрални и музикални представления — водачът им ги увери, че акустиката е безукорна.

Уорън и четиринайсет от шестнайсетимата посетители тази сутрин се събраха около макета в средата на помещението, който показваше как ще изглежда мястото, когато работата тук приключи.

Двама от посетителите се изгубиха в мрака.

 

 

— Изби „Маниън“. С какво мога да ви помогна?

— Здравейте. Обажда се Анди от бакалницата в Оуквил. Кухнята ли е?

— Не, съжалявам. Свързали сте се с дегустационната, а ние сме претрупани от работа.

— Добре, съжалявам, че ви обезпокоих. Бихте ли ме свързали с кухнята, моля?

— Не мога да го направя. Това е служебен телефон. Нямаме връзка с къщата.

— Страхотно. А бихте ли ми дали номера там?

— Много съжалявам, но нямам право да го правя.

— Боже. С кого разговарям?

— С Наташа.

— Виж, Наташа, имам проблем. Каръл Маниън се обади в магазина, че след търга шейсетина души ще идват на гости в къщата, и ние вече изпълнихме много скъпата и конкретна поръчка, обаче трябва да се свържа с кухнята, за да разбера дали трябва да приготвим всичко докрай тук, или хората там ще довършат. Обаждам се на този номер, защото Каръл ми го даде.

— Вярвам ти, напоследък е доста разсеяна.

— Че кой не е? Адски натоварена седмица. Както и да е, ако не сме там навреме и ако всичко не е приготвено както трябва, експлозията, която ще последва, ще разтърси прекрасната ни долина и ще я направи необитаема за следващите двеста години и тогава какво ще стане с мен и с теб? Затова моля те, не може ли да направиш изключение и да ми дадеш домашния телефон? Обещавам ти да изгоря листчето и да изям пепелта два пъти веднага щом си свърша работата.

Наташа се засмя:

— И веднъж е достатъчно, Анди. Чакай един момент. Добре, готов ли си?

И тя му продиктува номера.

 

 

— Стана много лесно — каза Мики. — Не може да е толкова лесно.

— Понякога е. — На Хънт не му беше до шеги. Разполагаше с телефонния номер на семейство Маниън — това бе всичко, от което се нуждаеше. Вече бе долепил мобилния си телефон до ухото и говореше с Джул.

— Какво е това място? — попита Джул. — Дисниленд? Центърът „Епкот“? Не подозирах, че изобщо се произвеждат толкова коли, колкото има тук в момента. Не съм напреднал и километър през последните петнайсет минути.

— Къде си сега?

— В задръстване.

— Досетих се. Трябва да се измъкнеш оттам. Току-що ми се обадиха Ейми и Джейсън. Каръл Маниън на практика е признала, че тя се е обадила от хотел „Сейнт Франсис“.

— Какво значи „на практика е признала“?

— Че не е отрекла. Ейми специално го подчерта.

— Ако това е истина — каза Джул, — може да се окаже първият ни истински пробив.

— Възможно е — съгласи се Хънт, — обаче трябва да побързаш. Каръл и Уорд са на път за къщи.

— Те сигурно също са на този паркинг.

— Да, обаче идват от другата посока и може би се придвижват много по-бързо. Къде си сега?

— На някаква магистрала. Двайсет и девет.

— Мина ли през град Напа?

— Така ми се струва.

— Добре. Ще успееш. Завий надясно при първа възможност.

— Надясно ли? Дори не знаеш къде се намирам.

— Някъде на север от Напа, не ми пука. Завий надясно при първа възможност и се стреми да се движиш все надясно към възвишенията, които виждаш от десния си преден прозорец. Разбра ли? Следващият голям път, на който ще излезеш, е Силверадо Трейл. Там завий наляво. В момента съм на него и колите се движат и в двете посоки. От лявата си страна ще видиш лозята на Куинтеса — огромни са, няма как да ги пропуснеш. Там намали. Избите на Маниън са следващите от лявата ти страна, но зеленото камаро на Мик е паркирано на няколкостотин метра по-нагоре до пътя отдясно. Там ще ни намериш. Едва ли ще ти отнеме повече от десет-петнайсет минути, а това би трябвало да е достатъчно.

— За какво?

— Да пристигнеш, преди да се приберат у дома.

— Защо това е толкова важно?

— Може и да не е. Но понеже така и така искаше да говориш с нея, хайде развесели ме! Поднасям ти я на тепсия. Може би е доста разстроена и може би е готова да се пречупи.

— Въпреки обещанието ти да не говориш с нея?

— Не съм говорил.

— Само че си я разстроил. Как стана?

— Магия. По-късно ще ти кажа тайната, но засега работата ти е да шофираш, ясно ли е? Знам, че си ченге и че това не отговаря на разбиранията ти, обаче карай с превишена скорост, ако се наложи.

— Надали ще ми се удаде възможност — отвърна Джул.

 

 

Джул подкара по лъкатушещия път, мина покрай отворена за посетители зала за дегустация, паркинга пред нея и продължи нагоре по склона, докато най-сетне не спря и не натисна копчето на портата от ковано желязо, която препречваше частния път. Представи се като инспектор от отдел „Убийства“ от полицията в Сан Франциско, изчака още около пет минути, докато се появи млад мъж в тъмен костюм, който излезе от оградената част през друга врата в оградата, и се приближи към прозореца на Джул, за да погледне документите му.

— Боя се, че може би сте били път дотук напразно. В момента те не са си у дома.

— Няма нищо. Ще почакам, ако нямате нищо против.

— Може би ще се наложи да чакате дълго. На търга са.

— На какъв търг?

— В долината Напа.

— Съжалявам. Не знам за него.

Младежът не знаеше дали да вярва на Джул, но въпреки съмнението си каза:

— Ами това е голямо местно събитие и обикновено продължава до късно, след него има партита и такива неща.

— Да не би да ми казвате, че няма да ме пуснете да вляза?

Дълга пауза.

— Господине, можете да влезете на алеята, но не мога да ви пусна в къщата без изричните указания на семейство Маниън.

Джул се усмихна и кимна:

— В такъв случай благодаря. Ще рискувам.

Охранителят набра кода на таблото, портата се отвори и Джул премина. Пътят се катереше стръмно около петнайсетина метра, след което се разклоняваше на две, когато ставаше малко по-равен, като едната алея се виеше надясно през лозята, преди да изчезне отстрани на носа. Джул почака на разклона, докато мъжът, който го пусна да влезе, се приближи до колата.

— Искате ли да ви закарам до горе?

— Разбира се. По-далеч е, отколкото изглежда от пътя.

— Наляво или надясно?

— Наляво.

Изкатериха се мълчаливо по склона, завиха надясно пред новите пещери с техните внушителни резбовани дъбови врати, изкачиха и последния наклон и стигнаха на голям и равен, застлан с чакъл паркинг, в центъра на който имаше фонтан и който бе ограден с редица маслинови дръвчета пред пищната фасада на самото имение. Джул мина покрай двете паркирани спортни коли и една стара хонда сивик и продължи по окръжността, докато не стигна до една сянка, под която спря, и каза на спътника си, че ще чака в колата.

— Наистина ще отнеме доста време.

— Ако ми омръзне да седя вътре, ще се поразходя. Може ли?

— Както искате, господине, но моля ви, не напускайте паркинга пред къщата. — Той заобиколи колата и спря пред прозореца на Джул. — Извинете, но току-що ми хрумна. Нали казахте, че сте от отдел „Убийства“? Лоши новини ли носите? Искам да кажа, за семейството? Имам номер, на който мога да им се обадя, ако става дума за нещо изключително спешно.

— Просто рутинна работа — задоволи се да каже Джул.

След секунда младият мъж сви рамене и се отдалечи.

Известно време Джул поседя в колата със свален прозорец, наслаждавайки се на топлината и на слънцето. От мястото си тук виждаше на километри в двете посоки нагоре и надолу в долината. Зеленината на напъпилите лози на фона на червеникавата почва, назъбените и осеяни с гранит върхари на източния склон, лазурното безоблачно небе, на което кръжеше самотен лешояд. Гледката беше удивителна.

Малко по-наблизо той забеляза, че макар движението по Силверадо Трейл да не бе съвсем спокойно, колите поне се движеха. Ако предположенията на Хънт бяха правилни — а засега беше точно така — Каръл и Уорд нямаше да се бавят.

В крайна сметка му стана твърде топло на седалката, затова отвори вратата, измъкна се навън и отиде до предния край на паркинга, където носът се спускаше стръмно под нозете му. Тук, където предният план бе по-близо, гледката не беше толкова вълшебна. Донякъде с усилие предвид на величието на останалата част от панорамата той си напомни, че в крайна сметка лозята са просто стопанства, в които се отглежда грозде.

И наистина в една малка вдлъбнатина встрани от новите пещери Джул забеляза дразнещото присъствие на един порутен хамбар от червено дърво, заобиколен от огромно количество стари и ръждясали селскостопански сечива, както и от по-нови тежки машини, които явно бяха използвани при неотдавнашните изкопни работи, при нивелирането и укрепването — няколко трактора, различни мотики и търнокопи, големи бургии и свредели, лопати, кирки и гребла. Някои блестяха на слънцето, но повечето бяха безнадеждно и напълно негодни за употреба. Земята около входовете на пещерите все още бе изровена, лишените от пръст варовикови скали блестяха като животински кости на ярката слънчева светлина.

Само че Джул бе дошъл тук с конкретна цел и за свое огромно удоволствие забеляза, че няма да има повече време да оглежда имението и околния пейзаж. Точно под него един черен кабриолет беемве се изкачи на билото до портата на входа.

Джул отстъпи няколко крачки назад, докато се скри от погледа на пътниците в колата. Докато те се изкачат по носа и стигнат до засенченото от маслиновите дръвчета място, където ги чакаше той, вече бе сложил слънчевите си очила и вървеше към тях с протегната напред значка и със застинало безизразно изражение.

Стъпките му скърцаха силно по чакъла на паркинга, докато Джул вървеше право към вратата на Каръл Маниън, и каза, преди да се закове на място:

— Госпожо Маниън? Инспектор Джул от отдел „Убийства“ в Сан Франциско. Сигурно ме помните. Ако можете да ми отделите известно време, бих искал да поговорим още малко.