Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (30)

30

Мики Дейд сериозно си падаше по кулинарията. Ако когато Хънт му се обади малко по-рано вечерта с молба да отиде до винарския район, Мики се бе сетил, че това е седмицата, през която се провежда търгът на вината в Напа или, както го наричаха тази година, Търгът в долината Напа — Свещения Граал на американските топ събития — той не би го пропуснал за нищо на света.

На този ден всички известни местни ресторанти щяха да имат специални менюта за дегустация, някои на цени, които могат да си позволят и най-обикновените хора. На паркингите щеше да има грилове, световноизвестни готвачи щяха да пекат агнешко, пъдпъдъци и аспержи, омари, наденички и патладжани, във въздуха щеше да мирише на билки, горчица и на дим от лозови клонки.

Мики спечели своите триста и четиринайсет долара, плюс петдесет и един от бакшиши по време на редовната си смяна, която приключи в два сутринта. Остави таксито си в диспечерската, взе личното си камаро и след това, изнервен от мъглата и без всякакво желание за сън, насочи колата на север по шосе 101, мина по моста Голдън Гейт, покрай салона „Джей Ви“ в Мил Вали и след това покрай дома на Ванеса Уейвърли в Новато. Зави на изток по шосе 37 и със средна скорост от около сто и трийсет километра в час стигна до отбивката за Напа и Сонома на шосе 121, след това се спусна с висока скорост по наклона на Карнерос и излезе на магистрала 29 за малко повече от двайсет минути. Общо четирийсет и осем минути, нов личен рекорд.

След като се озова в долината под ясното и хладно нощно небе, на разклона на Оуквил той пое към Силвера — до Трейл — другата пътна артерия, свързваща севера и юга в долината — и зави на север. След няколко минути пое наляво по алеята, водеща към винарската изба Маниън, която се виждаше съвсем ясно дори на лунна светлина. Пред него самото шато се извисяваше върху един малък нос. От двете му страни лозята описваха извити линии по хълмистия пейзаж. Леко вдясно и напред носът се спускаше към още лозя, но над тях той различи очертанията на четири наскоро издълбани пещери във варовиковите скали — вратите, които винарската изба на Маниън използваше като свое лого.

Портата на имението беше затворена и преграждаше алеята за автомобили, затова Мики даде на заден и продължи на север към Силверадо Трейл и нагоре чак до Сейнт Хелена и до пътя към планината Хауъл, където знаеше няколко добри укрития. Паркира тук встрани от една отбивка под ниския балдахин на дъбовите клони. В багажника си носеше спален чувал за спешни случаи като този и пет минути, след като спря колата, вече спеше дълбоко на меката земя до колата си.

 

 

В шест без петнайсет Джул взе вестника от предната си веранда, занесе го до кухненската маса и го сложи до кафето си. Рамото отново го бе стегнало през нощта, но той бе решил да остави превръзката си у дома и нямаше да отстъпи. След като административните му премеждия бяха приключили и се бе върнал на работа, Кони му беше подарила един уред, който според него се наричаше cafe filtre — макар че френският му не беше много добър — което правеше кафе, като напълниш цилиндъра с много ситно смляно кафе и гореща вода и след това го притиснеш с една цедка. Употребата на уреда му причиняваше болка след глупавата игра, която бе играл с Малиноф, но тази сутрин, в новия дух на изцелението си, докато притискаше цедката през черната течност, той си даде сметка, че дори счупените кости на ръката, с която хващаше топката, вече наистина заздравяват.

Кафето беше много по-гъсто, отколкото обикновено успяваше да си приготви у дома, и той бе започнал да харесва горчивината му въпреки двете лъжички захар, които слагаше. Отпи, наслади се на вкуса и разгърна вестника, търсейки снимката на брата на Стейси. Дали пък наистина не беше снимката на Тод Маниън, с когото Джул бегло се запозна, когато в началото на седмицата за пръв път разпита Каръл Маниън?

Докато беше на Президио, на игрището на Младежката лига, а след това снощи, докато гледаше мача на „Джайънт“ у Малиноф, той бе пропуснал множеството показвания на снимката по телевизията, и сега искаше да я разгледа отново предвид на сведенията, които му беше дал Хънт.

Лесно намери снимката, разположена на видно място в горната част на пета страница, но докато я гледаше, той малко се разочарова и установи, че трудно свързва лицето пред себе си с това на момчето, с което се бе ръкувал преди няколко дни. Първо, размитостта на оригиналната снимка бе още по-голяма поради черно-белия отпечатък. Освен това Тод Маниън, с когото се бе видял само за няколко секунди, беше несъмнено по-голям от момчето на снимката — разбира се, нито той, нито Шию бяха обърнали внимание на наличието на някаква прилика, когато за пръв път бяха видели снимката в апартамента на Стейси Розали.

Наистина снимката в днешния вестник беше черно-бяла, затова дори така нареченият отличителен фон — кулата от теракота на къщата на семейство Маниън — не успя да го убеди напълно. Сега, докато разглеждаше лицето пред себе си, Джул осъзна, че почти не вярва тя да доведе до разпознаването на Тод Маниън от човек, който го познава в момента.

Въпреки това, изхождайки от тази възможност, Хънт явно бе тръгнал по нова нишка на разследването. Той бе изровил нов достоверен сценарий за смъртта на Розали и на Палмър и може би дори за изчезналата и смятана за мъртва Андреа Паризи. Точно както отначало Джул и Шию бяха постъпили с Джанет Палмър и както двамата с Хънт, работейки съвместно вчера, бяха направили с Артър Мауъри, Джим Пайн и АСКЗ.

Джул остави чашата с кафето си върху масата и зарея поглед в празното пространство. Не подценяваше значението, което този случай можеше да окаже върху кариерата му, за добро или за лошо. Ако се провалеше заради един неправилен арест, лош арест или липсата на арест — все възможни, макар и съвършено различни провали — можеше да се сбогува с шанса да стане полицай на годината. А без това той смяташе, че никога няма да го наградят като герой и че репутацията му безвъзвратно ще пострада. От друга страна, успехът му в този случай щеше да докаже, че доверието на Лание у него не е било безпочвено, че връщането му на активна служба като инспектор от отдел „Убийства“ е било основателно.

Искаше това толкова силно, че направо го боляха зъбите. Но посоката, която бе предложил Хънт за собственото му спасение, като че ли щеше да доведе до ново разследване на едно от най-богатите, политически влиятелни и филантропски настроени семейства в Сан Франциско. И защо? Защото преди осем години те бяха осиновили дете, вероятно собствения си внук. Лание не искаше да чува за никакви заподозрени, особено в този случай и особено от устата на Джул, без доказателства, подкрепящи обвинението. Джул се ядоса при спомена за разговора, когато обсъждаха вероятността Андреа Паризи да е убила съдията и приятелката му, а след това да се е самоубила — сценарий, който все още бе правдоподобен предвид на фактите.

Предишната вечер, едновременно въодушевен и изтощен от фактите, които му представи Хънт, той установи, че тази нова теория е доста лъскава. Спорни постъпки на хора на високо, прикрития, заговори, класова борба. Всичко му се бе сторило толкова секси, толкова на място.

Но сега, когато светлината на утрото бе разкрила плътното сиво одеяло, покрило града, докато е спял, Джул метна последен поглед към снимката на сина или брата на Стейси. Или пък изобщо не й беше никакъв роднина? Представата й за дете, което може би беше изгубила, но може и да не беше.

Джул осъзна, че двамата с Шию ще трябва да повторят всички телефонни обаждания, които бе направил Хънт предишната вечер. А дори и всички съвестно да повтореха разказите си — което съвсем не беше сигурно — той трябваше да уреди пристигането на госпожа Кайли, която да разпознае Стейси като своя дъщеря.

Едва тогава можеше да започне да гради обвинението срещу Каръл Маниън, ако все още бе склонен да го направи. Ако тя вече бе станала осиновителка на детето и негов законен настойник, не би имала нужда да защитава тези права. Но ако просто бе откупила детето от родителите на Стейси и беше фалшифицирала или подправила документите, или пък ако изобщо нямаше никакви документи, тогава Стейси би имала пълното право да поиска детето си. Каръл Маниън щеше чисто и просто да го е отвлякла. Джул не можеше да си представи друг сценарий, който с по-голяма вероятност да провокира една властна и влиятелна жена да направи нещо прибързано, да не кажем направо смъртоносно.

Възможно ли бе нещата да са толкова прости, толкова елементарни, толкова свързани с класовата принадлежност и алчността?

Да, реши той. Възможно бе.

Но в положение като това всеки ход трябваше да бъде по книга. И най-малката процедурна грешка щеше да обезсмисли всичките му усилия. Адвокатите щяха да запретнат ръкави да намерят начини да отхвърлят доказателствата, да опровергават обвиненията, да клеветят извършилите арестите полицаи.

Трябваше да действа бавно. Искаше му се да извърши бърз и правилен арест във връзка с този случай повече, отколкото бе склонен да признае пред себе си. Това желание почти на всяка крачка бе замъглявало ясната му преценка. През по-голямата част от седмицата се бе лутал между различни теории, всяка от които му се бе струвала приложима, докато не станеше време да й намери доказателства.

И ето докъде беше стигнал — да стане в шест сутринта в събота. Вече бе погълнал нужната му доза кофеин и не можеше да се върне в леглото. Сръбна си още кафе и разсеяно разлисти страниците на вестника. За малко спря на спортните страници, погледна лишената от изненади прогноза за времето — мъгла сутрин и вечер, следобед с разкъсана облачност, лек вятър, около петнайсет градуса в града — но след това безцелното му скитане рязко спря на първата страница на неделната притурка.

Изведнъж разбра защо семейство Маниън не са си били у дома предишната вечер, когато Хънт ги е чакал пред дома им. Били са на търга в долината Напа. Всъщност статията ги описваше като едни от най-сериозните участници в търга, точно както и предишните няколко години. Имаше и хубава, наскоро направена снимка на двамата, но за жалост без Тод.

Джул си свари още една чашка кафе. Тихо се промъкна в спалнята, за да си вземе телефона, след това се върна до прозореца в дневната и се загледа в сивотата навън. Във вестника пишеше, че в Напа днес се очаква хубаво време — не, прекрасно време за търг. Слънчево и топло. Калифорния беше щатът на микроклимата и макар че Напа се намираше само на стотина километра от Сан Франциско, времето там беше съвършено различно и почти винаги — по-хубаво.

Джул провери получените през нощта съобщения и нямаше как да не се развесели от среднощното обаждане на Шию. Значи въпреки съвета му Хънт бе останал на Сийклиф и бе изтърпял последиците. Джул си помисли, че приятелят му щеше да е адски ядосан, ако наистина са го задържали през нощта, но Джул вече не можеше да направи нищо за него. Ако Хънт все още беше в ареста, е, това не беше проблем на Джул. Може би щяха да си поговорят, след като той се наспеше след тежката си нощ. Във всеки случай инцидентът сигурно щеше да му коства пълен с укори месец и Джул се изкушаваше дали да не му се обади още сега, ако вече си е у дома, и да го подхване веднага.

Но преди да последва този свой импулс, той реши все пак да се обади в информационния отдел дали противно на очакванията му служителите от нощната смяна там не бяха получили някакви обаждания по повод на снимката от дома на Стейси.

Учудващо бодър и свеж женски глас го поздрави с нещо, което би прозвучало на Джул като неподправено въодушевление, ако не го смяташе за невъзможно:

— От полунощ насам получихме седем обаждания, сър. И едно след излизането на сутрешния вестник. Четирима от обадилите се разпознават един и същи човек — някой си Тод Маниън.

Джул не усети как прошепна:

— Мили боже! — После с нормалния си глас каза: — Имате ли имената и адресите на тези свидетели?

— Разбира се.

— Дали случайно някой от тях не е Каръл или Уорд Маниън?

— Момент. Не. Кои са те, родителите ли? Известните местни Маниън?

— Възможно е.

— Защо самите те не са се обадили?

— Същият въпрос ми хрумна и на мен. Може би просто не са видели снимката. — Което според Джул бе възможно, ако цялата предишна вечер са били на празника в Напа. Интересно дали ще се обадят днес, след като видят вестника. Или когато го види техен познат и им каже.

А щеше да е още по-интересно, ако не се обадят.

Затвори, прогони вече всяко колебание дали да се обади толкова рано, веднага набра служебния номер на Шию и заслуша гласа на партньора си от телефонния секретар. Трябваше да се досети, че все още ще спи: Шию бе тормозил приятеля му Уайът и бе изкарвал допълнително като охрана на семейство Маниън до късно след полунощ. Остави съобщение. Бори се с решението двайсетина секунди, след това се обади на домашния телефон на Шию, но и там се наложи да остави съобщение. После му изпрати съобщение на пейджъра да му се обади на мобилния телефон.

Събуди Кони, докато се обличаше.

— Здравей — тихичко каза той.

— Здравей. Не е ли събота?

— Да. Извинявай, че те събудих. Искам да те попитам нещо.

Тя се размърда, надигна се и се облегна на възглавниците.

— На работа ли ще ходиш?

— Точно това исках да те попитам. — Доближи се до нея и седна на ръба на леглото. — Като че ли последната теория на Уайът за Палмър и Паризи току-що е получила известно потвърждение. Имаме четири обаждания от хора, които са разпознали брата или детето на Розали. Помниш ли снимката? Обикновено отивам да поговоря с някои от обадилите се, за да видя доколко са сигурни и надеждни. След това получавам заповед за обиск, ако успея да разкажа на съдията убедителна история.

— Обикновено ти се удава.

Той прие комплимента със свиване на рамене и положи ръка върху бедрото й.

— Обаче ето какво — снощи ставаше дума просто за Уайът, който имаше идея. Днес, ако тези свидетели са законни, има шанс случаят да се разплете бързо.

— И ти трябва да ръководиш всичко?

Още едно кимване.

— Най-малкото трябва да видя дали мога да накарам заподозряната си отново да разговаря с мен, преди да се огради с адвокати.

— Пак ли е жена?

— О, да. Със сигурност е жена — кимна той. — Каръл Маниън.

Кони едва не се разсмя:

— Не! Стига!

— Не се шегувам. — Той погали крака й с ръка. — Опитвам се да се накарам да не бързам, да се погрижа всичко да става по правилата. Ако се издъня тук…

— И как ще стане това? Да си се дънил досега?

— Не, обаче няма и с какво толкова да се похваля.

— Но сега би могло да има?

— Така ми се струва.

— Тогава къде е проблемът. Върви да я спипаш.

— Просто така?

— Това ти е работата, Дев. Ти играеш по правилата, нали? Не си служиш с измама. Обаче успяваш да си свършиш работата. Винаги успяваш.

— Засега. Имам късмет.

— Не е просто късмет. Ти си добър. Старателен. Следваш правилата. Само че не е задължително да ги следваш бавно. Стилът ти никога не е бил такъв. Ако се беше забавил миналата година, сега щеше да си мъртъв, вместо да си герой. — Само че тя забеляза нещо в изражението му. — Ей, я ме погледни. Само да си посмял да позволиш на тези дребнави и грозни хора да те тормозят, чуваш ли? Знаеш какво си направил, знаеш какво е трябвало да направиш. Не си се поколебал. Постъпил си смело и умно и си спасил живота на много хора.

— Но затрих един.

— Не. Шейн няма нищо общо с теб. Той е бил мъртъв още преди да си действал ти. Вече сме говорили за това, скъпи.

— Знам. — Настъпи мълчание. — Все пак става дума за семейство Маниън. Ако наистина е тя и ако нещата пак добият политически оттенък, а мен ме притиснат…

— Ако, ако… ние не си служим с тази дума, забрави ли? Ако тя е убила човек, арестувай я.

— Може би е убила трима души.

— И ти трябва мнението ми дали да отидеш в участъка?

— Май току-що го получих.

Тя се усмихна, наведе се напред и го целуна:

— Тичай — каза тя.

 

 

Мики спа добре и необезпокояван през нощта, събуди се малко по-късно, отколкото беше допускал, когато се разсейваше и последното късче мъгла. Метна спалния си чувал в багажника и отново прекоси половината долина до Сейнт Хелена, където няколко ресторантчета в селски стил вече бяха отворили за закуска. След като се поизми в тоалетната, той седна сам на една от шестте маси, всяка една снабдена със съвършена орхидея и с колосана покривка. Поръча си кафе „Пийт Френч Роуст“, омлет с лук, приготвен с пресни яйца от фермата „Кели“, с пюре от картофи „Юкон Голд“, домашно приготвен чили кетчуп и френско хлебче. Сервитьорката Джулия беше на около двайсет и осем години и още щом я зърна, Мики се опита да си припомни кога може да е чувал, че Джулия Робъртс е започнала да работи като сервитьорка, но моментът му се изплъзна.

Освен това тя беше много мила.

След като му доля кафе за трети път, на четвъртия път той отказа, облегна се доволно назад и поиска сметката.

— Сигурен ли сте? Нищо друго?

— Е, има още нещо, ако не сте против.

— Разбира се, каквото кажете.

— Може би ще ми кажете защо живея в града.

— О, на мен много ми харесва там.

— И на мен, обаче тук ми харесва повече.

— Така е. — Тя като че ли се понесе в някакво ефирно място, без изобщо да се интересува и да забелязва, че времето минава. Изведнъж, но без да бърза, Джулия огледа елегантната обстановка около себе си. — Наистина няма друго място като това.

— Особено днес.

Лицето й се озари от палава усмивка.

— Не ми казвайте, че ще ходите на търга.

— Добре, няма да ви кажа това.

— Но ще ходите?

— Всъщност, за жалост, не.

— Е, наистина е жалко, но ако ходехте, щях да ви намразя за момент.

— А сега не се налага. Цял ден ли работите тук?

— Това някаква заучена покана ли е?

— Може и да е. Може и да не е. Ако е така, щеше ли да ви обиди?

— Не.

— Добре тогава, да кажем, че е покана.

— Много мило, но си имам приятел. — Усмивката й докосна сърцето му, когато тя му каза, че ей сега ще се върне със сметката. Мики наблюдаваше с болезнен копнеж как тя обслужва другите маси, мила и пъргава навсякъде, каквато беше и с него. Може би бе робот, модел на степфордска съпруга. Но, по дяволите…

Когато се върна при него, тя се наведе напред и му довери като на стар приятел:

— Не гледайте — прошепна развълнувано тя, — но виждате ли възрастните хора и момчето на предната маса? Те отиват на търга.

— Кои са те?

— Семейство Маниън. Адски големи играчи. Чували ли сте за избите „Маниън“?

Мики им метна бърз поглед.

— И закусват навън съвсем като обикновените хора?

— Всъщност те често идват тук.

— Смятате ли, че ще заведат и хлапето на търга?

— Може би не. Дори да го заведат, едва ли ще му позволят да наддава.

Обаче семейство Маниън бяха платили сметката си и вече ставаха. Мики, който се бореше с шока си при вида на сметката от двайсет и осем долара за закуска, реши, че ще си върне част от парите, като свърши малко допълнителна работа за Хънт. Остави на Джулия две банкноти от по двайсет долара под чинията си — дано й останеше и хубав спомен за него. Поне не беше стиснат.

Излезе на улицата, която сега, вече малко след девет часа, започваше да се оживява, обаче навън нямаше и следа от семейство Маниън.

Което според него бе невъзможно. Бяха излезли от ресторанта едва трийсет-четирийсет секунди, преди той да ги последва, и ги бе видял да се запътват надясно. Според него не можеше да са стигнали дори до най-близкия ъгъл. Сигурно бяха влезли в някой от съседните магазини, затова той тръгна и започна да наднича през витрините. След четири врати го спря старомодната табела на една бръснарница, а след това го накара да влезе вътре.

 

 

— Просто си казах, че сигурно ще искаш да узнаеш. — Мики отново беше в колата си в Сейнт Хелена, току-що подстриган.

— Наистина искам да знам — отговори Хънт. Не бе успял да се измъкне от килията чак до три и половина сутринта. Шию и Поджио му стъжниха живота просто защото искаха да се позабавляват. Те защитаваха спокойствието на добрите граждани на Сан Франциско, като провериха разрешителното на Хънт да носи оръжие, увериха се, че лицензът му да работи като частен детектив е валиден, а след това великодушно го осведомиха, че ще го освободят, но го предупреждават да не носи друго оръжие освен онова, за което има разрешително. Той имаше усещането, че Шию наистина очаква да получи благодарностите му.

Сега поне разбра защо Джул толкова го мразеше.

Докато вземе колата си и се прибере у дома, вече бе станало пет часа. Беше спал облечен около четири часа, преди Мики да го събуди.

— Нали каза, че няма да ходиш там?

— Да, обаче промених намеренията си. — Мики се разпростря в поетично описание на евентуалните наслади, които можеше да му предложи този ден, описа дори и какво бе ял на закуска, а то си струвало чудовищната цена дори и ако сервитьорката му не била Джулия Робъртс.

— Покани ли я на среща?

— Не. Има си приятел.

— А чувам, че има и близнаци.

— Какво? Моята сервитьорка ли?

— Не. Истинската Джулия, глупчо. Ще ми кажеш ли за семейство Маниън?

— Ами най-напред момчето не искаше да го подстригват и аз не го виня. Само че майката беше твърдо решила. Между другото, тя наистина ли му е майка? Джулия смяташе, че му е баба, и трябва да призная, че и на мен ми прилича по-скоро на такава.

— Е, може да се окаже и бабата, обаче му е и майка.

— Щом казваш.

— Така е. Сложно е. Та за подстригването, което Тод не е искал. Какво стана?

— Обръснаха го гола глава. Той беше вбесен. И аз щях да бъда на негово място. Само че тя не отстъпваше и това е. Така щели да направят.

— Трябвало е да промени външността му. Още днес.

— Защо?

— За да не прилича на снимката, която ти видя вчера с мен и с Джул. На момчето.

— Това той ли беше?

— Той беше. Те къде са сега?

— Не знам. Сигурно са се върнали у дома или са отишли на търга.

Гласът на Хънт издаваше разочарованието му:

— Не си ли все още с тях?

— Щях доста да бия на очи, не смяташ ли? Така и така бях влязъл, просто се подстригах. Съвсем леко, благодаря.

— Мик.

— Искаш пак да ги намеря. — Това не беше въпрос.

— Ако можеш.

— Ти ще дойдеш ли?

— А ти как смяташ?