Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (16)

16

Спенсър Феърчайлд бе работил като изпълнителен продуцент на повече от двайсет и пет директни излъчвания на съдебни процеси за телевизия „Трайъл“ и по негово мнение процесът на Ранди Донолан за двойното убийство на съпругата му Криса и на нейния любовник Джош Ебърли бе със сигурност най-доброто, в което бе участвал.

Тук имаше всичко.

Ранди Донолан беше на трийсет, Криса беше на двайсет и шест, а Джош бе на седемнайсет. И двамата по-възрастни бяха привлекателни, макар че никой от тях не можеше да се мери със съкрушителния сексапил на Ебърли. Криса преподаваше по заместване история и физическо възпитание в гимназията „Линкълн“, където се бе запознала с Джош, и двамата бяха започнали любовната си връзка няколко седмици по-късно. Непосредствено до деня на ареста си преди повече от година и половина Ранди беше водил малко, но ентусиазирано и фундаменталистко християнско духовно братство (и уебсайт за започване на нов бизнес) от дома си в район Сънсет.

Макар телата на Джош и на Криса все още да не бяха намерени, кръвни проби, които съвпадаха с техните, както и косми със съвпадаща с тяхната ДНК бяха намерени в багажника на пикапа, който Ранди използваше, за да изпълнява свещеническите и деловите си ангажименти. Оказа се, че пикапът е собственост на един от неговите енориаши на име Джери Кумс. Когато полицията откри кръвта и космите в пикапа на Джери, господин Кумс вече си бе намерил съвършено различна религия и се превърна в главен свидетел на обвинението срещу Ранди, с когото бе имал хомосексуална връзка.

Сред множеството обвинения от един или друг вид, които се бяха появили преди и по време на процеса, бяха предположенията, че Джери, Ранди и Криса са си правели нещо като тройка; че Джош е решил да отреже Ранди и да остави Джери и Криса; че Криса е обичала Джош и е искала да се омъжи за него; че всъщност Джери е извършителят на убийствата по молба на Ранди; и още всевъзможни вариации на темата. Които в град като Сан Франциско бяха почти безброй.

Още от самото начало случаят бе златна мина за телевизия „Трайъл“.

А сега, като че ли не бяха намесени вече достатъчно хора и обстоятелства, хладнокръвната, логична и компетентна хубавица Андреа Паризи, която обясняваше значението и нюансите на стратегията на защитата и на всеки неин ход още от първия ден, внезапно изчезна.

Ранното сутрешно обаждане на Ву до Спенсър Феърчайлд го осведоми за този факт, още преди той да излезе от апартамента си. Наистина Андреа се разстрои предишната вечер — и той не я винеше — но и през ум не му бе минало, дори и тя да не заминеше за Ню Йорк, че тя ще направи нещо, което да застраши извоюваното от нея положение в Сан Франциско. В крайна сметка Андреа със сигурност щеше да бъде главната отразяваща всички бъдещи процеси в града. Беше направо страхотна пред камерата. А и парите, които й плащаха, въпреки че тя и бездруго си беше високо платен адвокат, не бяха за изпускане. Да не говорим за известността и престижа, както за нея, така и за фирмата й.

Дори и първият й опит с „Апъл“ да се бе оказал неуспешен, Феърчайлд не се съмняваше, че тя ще осъзнае, че е все още млада. Още малко да се поочупи, още един-два пробива и ще бъде готова. А дори и да не станеше така, това, което имаше тук, не беше просто добро — телевизията е средство за издигане в кариерата, а Андреа вече беше звезда. Щеше да преодолее накърненото си самолюбие. Това беше част от бизнеса.

Затова след разговора си с Ву той най-напред допусна, че Андреа се е скрила някъде да се цупи и скоро ще се върне, поне за следобедното заседание на съда, когато наистина щяха да имат нужда от нея, за да резюмира събитията. Това бе излъчването, след като съдът приключеше за съответния ден, обикновено не по-рано от четири следобед, когато тя и Томбо не само правеха преглед на събитията от деня, но и ги поставяха в контекста на гледната точка съответно на защитата и на обвинението. Страхотно се получаваше, особено когато двамата взаимно се допълваха, а най-често ставаше точно така.

Въпреки това Феърчайлд не искаше да изпуска от поглед „звездата“ си, затова просто за свое успокоение се обади тук-там — на частния, недостъпен за останалите номер на Андреа, даден й за спешни случаи от телевизия „Трайъл“, а след това позвъни в дома на Ричард Томбо. Тъй като знаеше, че Уайът Хънт се бе втурнал след нея онази нощ, той поговори и с Тамара от Клуба на Хънт, която също се опитваше да намери Андреа. В „Пиърсъл“ говори с Карла, която познаваше и която, беше сигурен в това, адски му се възхищаваше, обаче и тя наистина не знаеше нищо за шефката си. Беше разтревожена.

В момента Феърчайлд седеше срещу Ричард Томбо и се канеше да си поръча онова, което минаваше за обяд в ресторанта на Лу Гърка — полусредиземноморски, тъмен и не особено хигиеничен бар-ресторант от отсрещната страна на улицата, срещу Съдебната палата, откъдето правеха повечето си излъчвания. Днес съдия Виларс бе прекратил сутрешното заседание по случая Донолан в единайсет и половина, така че все още имаше няколко свободни сепарета под малките и зацапани прозорчета към страничната уличка. Въпреки недостатъците на заведението на Лу, които според Феърчайлд бяха легиони — храната, атмосферата, осветлението, храната, миризмата, храната, и особено специалитетът за деня, който беше единственото ястие в менюто — мястото беше популярно сред юристите и полицаите и съществуваше повече от двайсет и пет години. От обяд до около един и половина беше пълно с правостоящи, а около бара имаше две-три редици хора.

Томбо беше или в края на трийсетте, или в началото на четирийсетте. С широки рамене, як, без натрупани тлъстини около кръста, малко над средния ръст. Кожата му беше много тъмна, главата му бе обръсната почти нула номер, тъмните му костюми винаги бяха безупречни. Добре поддържаната му козя брадичка бе прошарена на места. Широкият му и малко плосък нос разделяше на две почти съвършено симетричното му лице и това му придаваше характерен и приятен вид — съвсем нормален и в същото време някак необикновен. Дълбоките му шоколадови очи, които биха могли да станат толкова прочувствени, често проблясваха между бръчици от смях. По свой собствен начин Томбо беше не по-малко привлекателен от Паризи и това, разбира се, бе една от основните причини Феърчайлд да избере тях.

Феърчайлд най-сетне се бе наканил да разкаже на Томбо за реакцията на Паризи отпреди две вечери.

— Сигурен съм, че тази работа с изчезването й е свързана точно с това. Но нека те попитам, Рич, някога да съм се преструвал, че имам чак такова влияние? Не съм ли казвал винаги и на двама ви просто да се наслаждавате на случващото се, докато го има, защото не се знае кога пак ще има нещо подобно?

Томбо си взе една шушулка соя от купата пред тях на масата, разчупи я и изсипа ядките в шепата си.

— Явно тя не е разбрала това послание.

— Никога не съм я лъгал.

— Не съм казал, че си. — Взе едно зрънце соя и го пъхна в устата си. — Просто казвам, че може би тя е останала с различно впечатление. Понеже двамата сте толкова гъсти.

— Не сме по-гъсти професионално, отколкото сме двамата с теб. През цялото време тримата заедно сме били екип.

Бръчиците от смях се появиха:

— Е, не говорех само в професионален смисъл.

— Добре, имаш основание. Но за пръв път разбрах, че тя си мисли за Ню Йорк едва във вторник вечерта. Честна дума. Тогава ми просветна за пръв път. Че тя разчита на това като следваща стъпка, че очаква наистина да се случи. Веднага щом ми го каза… е, трябваше да я смъкна на земята. И нещата малко загрубяха. Какво е това?

— Соя. Страхотно е — отговори Томбо, като си разчупи още една шушулка и сведе поглед към зърната. После огледа претъпкания салон. — Лу се издига, превръща се в гастроном.

— Забеляза ли специалитета? Сърми темпура? Какво е това?

— Както сам каза, специалитетът. Sui generis. — Томбо замълча и преведе: — Единствен по рода си.

— Може и така да е, обаче има много път да извърви, докато се превърне в истински гастроном.

— Зависи какво разбираш под това — сви рамене Томбо. — В Судан би предизвикало истински бунтове за храна. — Той метна няколко зърна соя в устата си. — Е, къде е тя според теб?

— Спотаява се. Праща ни послание. Опитва се да стигне до мен.

Томбо се засмя съчувствено:

— Ако приемем, че е нещо лично.

Феърчайлд наведе глава и се запита дали Томбо не му се подиграва.

— Точно така. Тя ще се върне за резюмето, сигурен съм.

— Да се надяваме.

— Е, ако не се върне, ти ще се справиш прекрасно и сам. — Сервитьорката дойде с поднос стъклени чаши, постави две на масата им и си направи излишен труд да запише поръчката им — два специалитета със сърми. Когато тя се отдалечи, Феърчайлд вдигна чашата си: — Кажи ми честно, Рич, ти какво смяташе да правиш след процеса?

— Да се върна към работата си като адвокат — сви рамене Томбо. — Боже, сега като се замисля, това звучи ужасно. — После очите му отново светнаха. — Ей, може да дръпнем някои конци и да направим така, че процесът срещу убиеца на Джордж Палмър да започне след десетина дни! Няма ли да е страхотно?

— Страхотно ще е, обаче не трябва ли първо да го хванат?

— Ако е мъж. Като стана дума, я погледни това. — Погледът на Томбо се бе насочил към тълпата до входа, през която се промъкваха две познати за него фигури. — Джул и Шию. Май са се запътили към нас.

 

 

Преди да започне частна практика, Томбо девет години бе работил като заместник областен прокурор. Познаваше Джул и Шию и беше следил работата им по случая Палмър. Когато стигнаха до масата им — беше познал, идваха точно при него и при Феърчайлд — той ги запозна. Двамата с Феърчайлд направиха място за инспекторите, като се поотместиха малко на пейките си, и сега в сепарето стана малко тесничко. Шию започна без предисловия:

— Тръгнали сме към фирмата на Андреа Паризи, обаче Девин се сети, че вие сигурно ще бъдете тук и че можем най-напред да поговорим с вас. Всъщност дори се надявахме, че Паризи ще бъде с вас.

— Не, само ние сме, както виждате. Засега — каза Феърчайлд.

— Говорили ли сте с нея днес? — попита Шию.

— Още не. Не я чакаме преди следобедното заседание, но понякога й се отваря и друга работа и го пропуска. — Феърчайлд сви рамене, все едно не ставаше въпрос за нищо съществено. — Очаквам я за резюмето обаче, може да я потърсите тогава.

— Какво става, момчета? — попита Томбо.

— Е, така и така сме тук — подхвана Шию, — чудехме се дали някой от вас може да ни каже нещо повече за връзката й с профсъюза на надзирателите в затвора?

— Имаш предвид освен че са й клиенти? — попита Феърчайлд.

— Искаш да кажеш, клиенти на „Пиърсъл“ — уточни Шию.

Продуцентът сви рамене:

— Добре де, само че тя непрекъснато се занимаваше с техните дела.

— Да не би да пропускам нещо? — обади се Томбо. — Вие не разследвате ли убийството на Палмър? Какво общо има Андреа с това? Или пък надзирателите?

Джул се намеси. Партньорът му вече бе казал предостатъчно.

— Не знаем. Разполагаме само с няколко точки, които се надявахме Паризи да може да свърже — каза той.

— Във връзка с Палмър? — попита Томбо, а след него се обади и Феърчайлд:

— Какви например?

Джул не искаше да издава информация на хора от телевизията. Усмихна им се безизразно и продължи да задава своите въпроси:

— Андреа някога да е споменавала пред някой от вас за млада жена на име Стейси Розали?

Томбо поклати глава. Феърчайлд се намръщи.

— Спомняш ли си нещо? — долови Джул нещо в изражението на Феърчайлд.

— Не. Не и от Андреа. Обаче името ми е познато.

— Тя е другата жертва — поясни Шию. — Жената с Палмър.

— Точно така, там съм го чувал — каза Феърчайлд. — Какво общо има тя с Андреа?

Джул се пресегна да си вземе соя.

— И ние искаме да разберем това.

Томбо и Феърчайлд се спогледаха неразбиращо.

— Добре, да се върнем за момент към надзирателите в затвора — намеси се Шию и се обърна към Феърчайлд: — Каза, че тя е работила непрекъснато с тях. Значи би трябвало да е знаела за проблемите на Палмър с тях.

— Сигурно, обаче кой не знае — отговори Феърчайлд. — На всеки две седмици във вестника излиза по нещо, не е ли така? Затворници, убити по погрешка от надзирателите си във Фолсъм. Мексиканската мафия, която трупа цяло състояние, като пласира наркотици в Пеликан Бей. Организиране на гладиаторски борби до смърт със затворниците от Коркоран. Към половината от лекарите в затворите са отправени криминални обвинения, нямат валидни разрешителни за практикуване, предписват неправилни лекарства. И всеки път Палмър заплашва, че сега вече ще закрие профсъюза. Надзирателите са извън контрол. Ако профсъюзът не може сам да въведе дисциплина, съдията щял да го постави под федерална юрисдикция. Е, сетете се чрез кого той съобщава всичко това на профсъюза. По-точно, е съобщавал.

— Чакай малко — наведе се напред Томбо, но в очите му вече нямаше и следа от смях. — Да не би да смятате, че АСКЗ има нещо общо със смъртта на Палмър?

— Не знаем — отговори Шию. — Знаем, че профсъюзът разполага с наемници и не се страхува да ги използва. Знаем и това, че онези, които са против подкрепяните от профсъюза кандидати, особено в селските райони, са били сполитани от лоши неща — те и предизборните им щабове.

Джул се наслуша на безотговорното дърдорене на Шию. След малко щеше да им каже, че разследват вероятността Джанет да е платила на някого, може би на някой от враговете на Палмър от профсъюза, за да го убие. Точно това бяха обсъждали в кабинета на Лание по-рано през деня. Но след като така и така бяха стигнали дотук, Шию можеше да им каже, че вече са си дали сметка, че изобщо не е нужно Джанет да е била главното действащо лице. Може да е бил някой привърженик на профсъюза, който да е действал самостоятелно. Ако Шию продължаваше в този дух, много скоро щяха да чуят всичките си теории по телевизията.

— Както и да е — намеси се Джул, — искахме да се срещнем с Андреа, за да ни въведе в контекста на цялата тази работа, това е.

— Само че някак сте я свързали с другата жертва? — каза Томбо. — Така ли е?

— Пак е свързано с контекста — избягна конкретния отговор Джул. Вече ставаше и се измъкваше от сепарето, а езикът на тялото му подсказваше на Шию също да стане и да го последва. — Когато я видите — каза той възможно най-сърдечно, — бихте ли й предали, че искаме да поговорим с нея? Ако не я намерим преди това, помолете я да ни изчака да се свържем с нея след резюмето.

 

 

— Тази невероятна история, която тя щяла да разплете. — Феърчайлд като че ли нямаше никакви проблеми със сърмите. Вече дояждаше четвъртата. — Тъкмо затова щели да я поискат от Ню Йорк. Искаше да стане страхотен разследващ репортер. Както и да е, оттам започна всичко.

— И ти й каза, че това няма значение.

— Трябваше — сви рамене Феърчайлд. — Нямаше значение. Няма значение.

— Тя каза ли ти за какво става дума? — попита Томбо. — Каква е историята?

— Отчасти. Само че сега ми се изясни по-добре, докато говорихме с тези типове.

— Какво?

Феърчайлд се наведе над масата и сниши глас:

— Едно е да накараш някои отрепки от профсъюза да тормозят хората, нали? Обаче какво ще кажеш, ако наистина извеждат затворници от килиите им през нощта, за да вършат престъпления? Точно това бе открила тя.

Томбо вече беше бутнал настрани почти недокоснатата си чиния. Наливаше се с вода.

— Но с каква цел?

— За да се свърши онова, което трябва. Да се съсипе нечий предизборен щаб. Да се сплашат някои членове на общото събрание, които са на погрешно мнение за разпределението на финансите в затворите. Не знам, може би дори за да убият някого. А междувременно, ако някой започне да се рови, те имат съвършено алиби — били са под ключ.

Томбо вдигна очи и поклати глава:

— Не.

— Какво не?

— Не на всичко. Не би могло да се случи.

— Защо не?

— Защото, Спенсър, ето какво става, когато изкараш навън затворник. Той не спира. Не отива да свърши работата, която ти любезно си го помолил да свърши, а най-вероятно напуска щата. Най-малкото не се връща в своя толкова приятелски настроен местен затвор, след като е убил някого по твоя поръчка, за да излежи мирно и тихо остатъка от присъдата си.

Феърчайлд задъвка замислен:

— Ще го направи, ако, да кажем, брат му също е в затвора и сигурно ще претърпи фатален инцидент, ако той не се върне.

— О, да, всеизвестният номер с двамата братя в един и същи затвор.

— Може да не е точно брат му, може да е друг роднина. — Или пък — Феърчайлд се вдъхнови и повиши тон, — какво ще кажеш, ако всяка нощ упражняваш съпружеските си права, плюс дрога, плюс пиячка, цигари или каквато и да е комбинация от тези неща? Те ти ги доставят.

— Кои те?

— Надзирателите.

— Надзирателите, които те пазят?

— Да, точно те.

— А къде е началникът им през това време?

— И той е в играта. Грижи се за делата на профсъюза. Сладка работа. Получава премия под масата всяка седмица. И нищо чудно, за тази работа не е нужно да те атестират.

Томбо вече искрено се усмихваше, наслаждавайки се на цялата идиотщина:

— Ами ако му осигурят и един „Харли Дейвидсън“, да направи едно кръгче из двора? Ако се съглася да отида и да убия някого, аз например бих си поискал един мотор „Харли“.

— Може и да не е точно „Харли“ — прекалено бие на очи. Ще подразниш другите затворници.

— Като че ли съпружеските права няма да ги подразнят.

— Да, и това е възможно.

— Не стават такива работи, човече. Не вярвам Андреа изобщо да се е захванала с тях.

— Мисля, че наистина се бе захванала, може и все още да се занимава с това. Дори в този момент.

— Дори и след като си й казал, че това няма да я отведе в Ню Йорк?

— Може би причината е случаят на Палмър. Ако наистина е смятала, че това би могло да му се случи — убиец, изведен от затвора. Би могла да разплете случая, да се прочуе и да се премести в Ню Йорк без моята помощ.

Томбо внезапно стана сериозен и завъртя празната си водна чаша върху масата.

— Толкова напрегнато мислиш, че чувам как ти щрака мозъкът — обади се Феърчайлд.

— Не вадят затворници — каза Томбо с почти беззвучен шепот. — Използват хора, пуснати под гаранция.

— Какви ги говориш?

— Спенсър, какво обсъждахме досега? Наемниците на профсъюза. Ако Андреа е напипала нещо, не са били затворниците, а освободените под гаранция. Нарушават гаранцията и ги тикват отново зад решетките, ако не направят каквото им кажат. След това каквото и да извършат, може би дори убийство, надзорниците им ги прикриват, като им създават алиби.

— Това е доста прекалено, Рич. Съмнявам се, че ще намериш много полицаи, които биха искали да се забъркат в подобно нещо.

— Не, и аз не смятам, че има замесени полицаи. Обаче надзорниците не са полицаи.

— Разбира се, че са.

— Не, не са.

— Какви са тогава?

— На практика са надзиратели. Членове на профсъюза.

 

 

Според Девин Джул Гари Пиърсъл имаше твърде много коса за мъж на петдесетина години, при това цялата в съвършен сивкав нюанс и идеално сресана. Висок поне метър и деветдесет, той вероятно не тежеше дори сто килограма, а по безукорно ушития му сив костюм се стрелкаха почти невидими синкави нишки. Волевият орлов нос под широкото чело му придаваше вид на патриций, подчертан и от пронизителните — дори студени — млечносини очи.

Намираха се в кабинета му, седемнайсет етажа над Сан Франциско. Фирмата разполагаше с четири етажа от сградата на Монтгомъри стрийт, а бърлогата на Пиърсъл се намираше на една трета от височината на сградата от покрива, в североизточния ъгъл, което му осигуряваше изглед към Залива, към Алкатраз и към моста Голдън Гейт. Пиърсъл посрещна Джул и Шию на вратата и им предложи да се настанят в креслата срещу бюрото му, а самият той заобиколи красивата мебел от черешово дърво, която остана помежду им.

— Боя се, че все още не разбирам защо идвате при мен — каза той. — Каква връзка сте открили между убийството на Джордж Палмър и АСКЗ?

Джул невъзмутимо се облегна в твърде голямото кресло и преметна крак връз крак.

— Е, господине, не е тайна, че съдията заплашваше да замрази фондовете на профсъюза, и да ги постави под възбрана.

Пиърсъл си позволи тъничка усмивка.

— Ключовата дума тук, инспекторе, е заплашваше. Трябва да разберете, че той обичаше да играе тази игра, макар че, честно казано, толкова дълго ви като вълк, че цялата история започна да става по-скоро досадна, отколкото тревожна.

За разлика от Джул Шию седеше почти на ръба на креслото, здраво стъпил на килима и с двата си крака.

— Значи твърдите, че не е имал врагове в профсъюза?

— Не, сигурен съм, че е имал неколцина. Той беше предубеден и не симпатизираше на надзирателите, освен това обичаше да бъде в центъра на вниманието. Хващаше се за всяка глупост, която му пробутваха, а освен това бе гръмогласен и лицемерен негодник. Така че, да, имаше един-двама врагове. Джим Пайн може би е най-явният сред тях.

Пайн беше председател на профсъюза и тъй като контролираше огромни суми пари, беше една от най-могъщите политически фигури в щата. Той лично бе проправил пътя за един много строг закон в Калифорния, който значително увеличи броя на обитателите на затворите и на свой ред създаде нуждата от още надзиратели и така донесе повече вноски за профсъюза. Пайн беше и движещата сила зад Коалицията на жертвите, която непрекъснато лобираше за по-сурови наказания, за да може затворниците да остават на топло по-дълго време. Всеки строг и суров прокурор или законодател в щата Калифорния бе извлякъл полза от лобистките усилия и от политическия принос на Пайн и на профсъюза.

— Трябва обаче да ви кажа, господа инспектори — продължи Пиърсъл, — че на господин Пайн не му се налага да прибягва до силови тактики, което според мен се опитвате да намекнете. Джордж Палмър нямаше да успее да го свали и много добре съзнаваше това. Той просто искаше да продължи да оказва натиск върху профсъюза с цел въвеждането на повече самодисциплина, която, честно казано, понякога не му достига. Но общуването между Джордж и Джим до голяма степен беше в духа на съперничеството между съдебната и изпълнителната власт, според мен беше само това.

Джул си поигра със собствената си представа за усмивка:

— Радвам се да го чуя, много се радвам, само че преди да дойдем тук, бяхме в кабинета на съдия Палмър. Разговаряхме със секретарката му и с неговия помощник, който вече беше приготвил предварителната заповед за поставяне на финансите на профсъюза под запор. Трудно ми е да повярвам, че не сте знаели нищо за това.

Пиърсъл само завъртя очи:

— Палмър няколко пъти го е правил. Това е просто етап от заплахата. — Като внезапна проява на нетърпение, той потри ръце и положи длани върху огромното си писалище. — Но нека ви попитам нещо, господа: нима присъствието на другата жертва, на младата жена, не ви дава по-убедителна теория за смъртта на съдия Палмър, отколкото неясното и, честно казано, доста изсмукано от пръстите тълкуване на делата на профсъюза? Допускам, че вече сте установили интимното естество на връзката на тази жена със съдията? А в този случай бих очаквал да търсите, как да кажа, по-близо до дома.

Джул изпитваше инстинктивно недоверие към хората, които твърде често използваха фразата „честно казано“, защото от опит знаеше, че това е почти безспорен признак за лъжа.

— Госпожа Палмър има солидно алиби. Но вие сте прав. Това ни връща до голяма степен в изходно положение. Затова, честно казано — умишлено повтори той, — дойдохме тук, за да потърсим помощта и съдействието ви. Разследваме не само други заподозрени, освен госпожа Палмър, но и начините, по които човек с нейното социално положение би могъл да намери и дори да наеме човек от, да кажем, силовата страна на организация като АСКЗ.

Тези думи предизвикаха като че ли неподправено шокирано изражение, последвано от състрадателна усмивка:

— Ако сте стигнали дотук, господа — каза Пиърсъл, — значи сте доникъде. Да не искате да кажете, че според вас госпожа Пиърсъл е наела човек от профсъюза, за да й помогне да убие съпруга си?

Шию кимна:

— Да кажем, че се опитваме да изключим тази възможност.

— И пропускате, че АСКЗ има силова групировка?

— Няма ли? — наведе се напред Джул. — Значи онези дребни проблеми с хората, които се кандидатираха срещу вашите кандидати в, къде беше, седем окръга? Те какво бяха? Божие дело?

Пиърсъл сви рамене:

— Не знам, голяма част от това са само слухове, а аз пък съм чувал, че може би е дело на самите кандидати, които са се опитвали да създадат лъжливата представа, че зад всичко това стои профсъюзът. Но ако не ви допада, бих предложил теорията за случайния пожар, а защо не и за небрежност? Местни вандали, хлапета, нехранимайковци. Бих могъл, честно казано, да изтъкна, че ако не ме лъже паметта, никой от профсъюза никога не е бил арестуван във връзка с онези безобразия.

— Съвпадението не ви говори нищо, така ли?

— Съвпадението ли…?

— Седем различни политически състезания, а ударите са само срещу вашите опоненти?

— Удари ли? Ако някой спука гума, това заговор ли е? Всъщност някои приятелски настроени към профсъюза кандидати също бяха тормозени, но това не бе оповестено толкова широко. Така че, не, съвпадението не ме впечатлява особено. А да си правите заключения на тази основа и да смятате, че госпожа Палмър някак е… — Той замълча и поклати глава. — Съжалявам, но е просто налудничаво.

— Да ви кажа истината, господине, би било налудничаво, ако не броим един факт.

— И той е?

— Андреа Паризи.

Леденосините очи на Пиърсъл се присвиха.

— Какво за Андреа?

— Доколкото разбирам, тя е била вашият представител пред съдията.

— Всъщност един от многото и в много по-малка степен, откакто бе ангажирана от телевизията във връзка с процеса на Донолан. Половината от сътрудниците ни редовно работят по делата на профсъюза. Но, да, тя наистина бе удобна връзка със съдия Палмър. Съдът я уважаваше и тя уважаваше съда. — Наклони глава на една страна и продължи: — Но се боя, че все още не разбирам накъде биете.

— Намерихме визитна картичка на Паризи в портфейла на Стейси Розали, другата жертва — каза Шию. Младши инспекторът явно не бе способен да разговаря с когото и да било, без да издаде цялата информация, до която се бе добрало разследването им. — А това я превръща в единствения човек, който има явна връзка с двете жертви. А пресечната точка с Палмър е АСКЗ.

— Доста свободни догадки — заяви Пиърсъл.

— Да — съгласи се Шию, — но сега, когато тя явно е изчезнала…

На края на търпението си, Джул разтвори крака и вдигна ръка към партньора си с надеждата да възпре словесния му поток.

Пиърсъл реагира като пронизан от репликата:

— Как така „явно е изчезнала“? Тя не е… извинете ме за момент, моля! — Той вдигна слушалката: — Карла? Гари Пиърсъл е. Бих искал да говоря с Андреа, моля. Разбирам, и откога? Добре, благодаря.

Той затвори, а самоувереното му изражение внезапно се стопи.

Джул вече се бе изправил, стисна Шию за лакътя и буквално го задърпа навън от стаята, преди да нанесе други поражения. Успя да остави визитката си върху бюрото на Пиърсъл.

— Не бихме искали да ви губим времето, господине. Ако получите новини от нея, ще ви бъдем признателни да ни се обадите възможно най-бързо.

 

 

Два етажа по-надолу в същата сграда Джул, Шию и Карла Шапиро се намираха в салона на служителите, който беше по-голям от целия отдел „Убийства“ — шест маси, всяка с четири стола, автомати за кафе, чай, газирана вода, сладкиши, бонбони. Във въздуха се усещаше миризмата на кафе и на пуканки. Секретарката на Андреа беше слаба, с очила, ситно къдрава, сериозна, и, както им каза, болна от тревога заради шефката си. Направо болна.

Заговори нервно, след като се настаниха край една от масите.

— Тя ми се обади към три без петнайсет, каза, че се чувства малко по-добре и че иска да дойде и да понавакса с работата, но преди това трябва да посети една клиентка в дома й, така че щяла да дойде, когато вече ще съм си отишла, и несъмнено щяла да остане до доста късно. Нямало нужда да я чакам — щяла да ми остави работа за следващия ден върху бюрото.

— Но не го е направила? — попита Шию.

— Не. Изобщо не е идвала. Поне не се е подписала долу. Когато идваме извън работно време, трябва да се подписваме. — След това Карла добави, все едно тъкмо й бе хрумнало: — Всъщност я нямаше и през по-голямата част от предния ден. А тя никога не отсъства от работа. Никога.

— Какво е правила вчера. Защо е отсъствала? — попита Шию.

— Заради хранително отравяне, така ми казаха.

— Кой ви каза?

— Нейният лекар, струва ми се. Той се обадил и говорил с рецепцията, не с мен.

Шию извади малкото си тефтерче, погледна в него и после отново вдигна поглед.

— Но тя явно е била по-добре към три без петнайсет?

— Да, така ми се струва.

— И сте разговаряли с нея лично, а тя се е готвела да посети своя клиентка в дома й, така ли? — попита Шию. — Често ли го правеше? Често ли посещаваше клиентите си в дома им?

— Да, понякога, струва ми се. Зависи.

Внезапно се намеси Джул:

— Познато ли ви е името Стейси Розали? Тя клиентка ли е на Андреа?

Карла поклати глава:

— Не, това име не ми е познато. Съжалявам.

— Няма защо да съжалявате, госпожо — каза Шию. — Андреа каза ли ви с кого ще се срещне?

— Да, с Каръл Маниън. От семейство Маниън, нали ги знаете? Само дето изобщо не е стигнала дотам.

— Откъде знаете? — попита Шию. — Обадихте ли й се?

Карла беше много нервна и въпросът като че ли я стресна:

— На кого?

— На госпожа Маниън.

В тъмните очи на Карла се прокрадна измъчена вина.

— Ами не. Нямаше причина да го правя снощи, преди да си тръгна, а след това… тя самата се обади. Тук, в кантората. По-късно снощи. Имаше съобщение на линията на Андреа, когато дойдох на работа тази сутрин.

— От госпожа Маниън ли?

Тя кимна, заровила глава между раменете си.

— Чудела се дали Андреа е забравила, объркала е датата или нещо подобно. Обаче Андреа никога не допуска подобно нещо.

— Не. — Джул рисуваше кръгове с показалеца си върху масата. — Значи така и не е стигнала до дома на семейство Маниън? Ако изобщо е отивала там.

— Мисля, че щеше да ходи там. Поне така ми каза. Смяташе след това да се върне тук.

— И тогава сте се чули за последен път с нея, така ли? — попита Джул.

Карла пъхна пръст под очилата си и изтри една сълза.

— Доколкото ми е известно, това е последният път, когато изобщо някой я е чувал.