Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (35)

35

Базовият лагер на Хънт се намираше до един страничен път, който започваше на няколкостотин метра на север от алеята пред дома на семейство Маниън и се виеше по западния склон пред имението. Мики знаеше за това място — беше идвал тук няколко пъти с момичета — едно уширение съвпадаше с прорез в топографията и им осигуряваше безпрепятствена гледка и което бе още по-важно, радиовръзка с долината, с носа и до гората от калифорнийски дъбове, които растяха сред канарите на билото отвъд покрива на имението на семейство Маниън.

Намираха се на по-малко от осемстотин метра от къщата по права линия.

Купърът на Хънт и камарото на Мики — и двете светлозелени и забележими на Силверадо Трейл — бяха паркирани отстрани на пътя. Джейсън, който вече се бе върнал от Медоууд, беше паркирал лилавия си крузър нагоре по пътя, така че да не предизвика подозренията на някое случайно появило се ченге от Напа.

Ейми и Джейсън, Хънт и Мики се бяха струпали под една сянка. Джул беше в къщата от отсрещната страна на пътя вече половин час и разговорите в просеката постепенно утихваха, докато накрая съвсем заглъхнаха. Внезапно Мики, който през цялото време не откъсваше поглед от имението, възкликна:

— Получава се.

Хънт вдигна бинокъла си и наблюдава как Джул излиза на входната врата. Езикът на тялото му издаваше какво се е случило, а това се потвърди, когато никой не го придружи навън.

Щом Джул стигна до колата си и отвори вратата, Хънт свали бинокъла, измъкна телефона си и го подаде на Ву:

— Готова ли си?

Тя отдавна бе готова. Макар че задачата й бе съвсем проста и ясна, двамата с Уайът я бяха обсъдили подробно, затова сега Ейми пое телефона без всякакво колебание.

— Сигурен ли си, че не искаш да почакаме, докато не дойде Девин?

— Сигурен съм — отговори Хънт. — Каквото и друго да се е случило между нея и Дев, можеш да бъдеш сигурна, че той е успял да й предаде посланието, затова трябва да я ударим сега, докато е все още слисана, преди да успее да го смели. Сигурен съм, че Дев няма да иска да види тази следваща част. Няма дори да иска да чуе за нея.

— Пичът доста се набърка в това, Уайът — обади се Мики. — Той следва инструкциите ти, ще трябва да го преглътне.

— Да, това му е работата — сви рамене Хънт. — Всичко, което е направил до този момент, го пише в малкия му наръчник за разрешените неща. Както всички знаем, той е длъжен да се съобразява с процедурата, за която аз за щастие не е нужно да се притеснявам.

— Да, но просто искам да отбележа, че двамата с Ейми също сме служители на правораздавателната система. Всъщност, доколкото си спомням, май работя за областен прокурор. — Джейсън, вече доста нервен, не се оплакваше, а просто излагаше един факт. — Така че може би си струва да запомним идеята на Уайът да не говорим за това, когато всичко свърши.

Ейми успокоително положи длан върху ръката му.

— Ясно. Смятам, че всички го разбират, Джейсън. Хайде да действаме. Уайът, кой е номерът?

Хънт й го даде и тя го набра, заобиколена от тримата мъже, които бяха напрегнати всеки по свой си начин. Хънт бе със скръстени ръце, а мускулчетата на челюстите му играеха. Мики пристъпваше от крак на крак. Джейсън, пъхнал ръце в джобовете си, стоеше с пламнало лице, с полупритворени тъмни очи, сякаш спеше, и дъвчеше долната си устна отвътре. Никой не продума.

Ейми се преструваше на спокойна, но очите й скачаха от дърветата към небето, към мъжете около нея, докато чакаше телефонът да звънне, и така издаваха напрегнатостта й. Лек полъх на вятъра я освежи и духна няколко кичура коса към лицето й, които тя почти гневно отметна встрани. Изведнъж, с въздишка на облекчение, тя прошепна:

— Звъни.

След това кимна. Някой бе вдигнал.

— Може ли да разговарям с Каръл Маниън, ако обичате? — със съсредоточено присвити очи попита Ву. — Да, разбирам — каза тя, — но случаят е спешен. Трябва да разговарям с нея лично. — Още една пауза. — Това няма да е възможно. Бихте ли попитали, моля? Наистина става дума за нещо много спешно. Да. — И накрая решителният удар: — Кажете й, че я търси Стейси Розали.

Кокалчетата на Ву бяха побелели, докато стискаше мобилния телефон. Отвори очи, срещна стоманения поглед на Хънт и отново кимна леко. Каръл идваше на телефона.

Когато долетя до нея, гласът й нямаше нищо общо с изискания контраалт, който Ву бе забелязала преди началото на търга. Всичко, което се бе случило на Каръл Маниън през този ден, първо с Ейми, а после явно и с Джул, най-сетне бе успяло да подрони външната й маска на овладяност и изисканост, както беше предположил Хънт. Сега в гласа й се долавяше ужасът, който клокочеше и бучеше в гърлото й:

— Кой се обажда?

Хънт беше казал на Ейми да мине направо на въпроса и да не й дава възможност да затвори. Ву заговори премерено и равно:

— Обажда се Стейси Розали, Каръл. Стейси Кайли, майката на Тод.

— Кой се обажда? Пак ли полицията? Това си е чист тормоз.

— Не е полицията, Каръл. Знаеш, че не е полицията.

— Кой е тогава? Какво искате?

— Искам сина си обратно. Обаче е твърде късно за това, така че ще се задоволя с Андреа Паризи.

— Ще затворя.

— Ще те оставя на спокойствие, ако ми кажеш къде е Андреа.

— Не знам за какво говорите.

— Напротив, Каръл, знаеш. Не ме принуждавай да те заплашвам. Не искам да взимам Тод и да те принуждавам на размяна, но ще го направя, ако се наложи.

Сега Каръл явно се паникьоса от другата страна на линията. Ву я чу да крещи през къщата: „Тод! Тод! Къде си! Ела тук! Трябва да те видя! Веднага!“. Накрая изпищя.

Отзад се чуха и други гласове. Мъжки. Загрижени.

Каръл отново се върна на телефона и в гласа й недвусмислено се процеждаше страх.

— Той е тук. Добре е.

— Знам. Никога не бих наранила собствения си син. Но ще ти го взема.

— Кажи ми коя си!

— Казах ти. Къде е Андреа?

— Казах ти, че не знам! Не знам.

— Добре — каза Ву. — Предупредих те. Погледни пред задните си прозорци. Ще се обадя отново точно след пет минути.

 

 

В съседната на кухнята трапезария в имението Каръл стоеше с телефона в ръка и дишаше тежко с пребледняло лице. Уорд бе влетял при първите й писъци, последван от Тод, от пазача, който бе пуснал Джул в къщата, и от гувернантката на Тод. Сега и четиримата стояха на прага.

Тя погледна телефона, сякаш учудена, че той все още е в ръката й, остави слушалката и отново се обърна към останалите.

— О, Тод — възкликна тя, вървейки към него с разперени ръце. — Детенцето ми. Добре ли си? Кажи ми, че си добре.

— Добре съм, мамо. Добре съм. Ти добре ли си?

Тя бе коленичила до него и го притискаше силно.

— Добре съм — каза, но гласът й секна. Раменете й се повдигнаха веднъж, след това още веднъж. Опита се да потисне отчаяното си ридание.

— Каръл — застана до нея Уорд. — Какво става, кажи ми.

Само че вместо това тя се съвзе, изправи се и се обърна към охраната.

— Днес в къщата идвал ли е някой друг освен инспектор Джул?

— Не, госпожо.

— Сигурен ли си? — рязко го попита тя. — Не гледай към Тод. Искам ти да ми отговориш! Идвал ли е някой?

Смаян от гневното избухване, пазачът направи крачка назад.

— Не, госпожо, сигурен съм. Никой.

— Каръл… — протегна ръка Уорд.

Тя вдигна предупредително пръст към съпруга си и отново се обърна към пазача:

— Когато се върнахме, той беше отпред. Джул. Отдавна ли стоеше там сам?

— Не, госпожо, най-много една-две минути, преди да пристигнете. И аз през цялото време го наблюдавах.

— Какво направи?

— Постоя в колата си около минута, не повече, след това излезе и се приближи към края на алеята.

— И какво направи там?

— Като че ли просто се любуваше на гледката.

— И това е всичко? Не е ходил отзад?

— Не, госпожо, нямаше време за такова нещо. Вие с господин Маниън пристигнахте минута след това. Всъщност почти веднага.

Тя се обърна рязко към гувернантката:

— А ти беше с Тод през целия ден?

— Si, senora. Toda al dia.

Тя се обърна към сина си:

— Тод, истина ли е това? През целия ден?

Момчето, вече уплашено от лудостта на майка си, отстъпи встрани от бавачката си.

— Ма-амо.

Уорд се приближи и обгърна с ръка раменете на съпругата си, като отпрати останалите с нетърпеливо махване с ръка, защото искаше да я откъсне от всички. Направи редом с нея няколко крачки към дневната, чиито огромни прозорци гледаха на запад и имаха дълги бели завеси, които сега бяха дръпнати, за да я предпазват от следобедното слънце.

— Кой се обади, че те разстрои толкова? Пак ли става дума за онази работа с полицията? — Той се пресегна към нея, когато тя се отдръпна. — Каръл, моля те…

Тя стигна до мястото, където двете завеси се събираха в средата на прозореца и ги дръпна толкова силно, че едното перде се откачи от кукичките горе. След това отстъпи назад като ужилена, закри устата си с ръце и изстена през пръстите си.

Върху стъклото със сребърна боя и огледално, за да могат да бъдат прочетени отвътре, някой бе изписал със спрей и с главни букви името Т-О-Д.

 

 

— Ало. — Гласът на госпожа Маниън този път едва се чуваше по мобилния телефон. Беше в паника, но все още успяваше упорито да се владее.

— Не ме прекъсвайте. Можете да отпратите всички останали — каза Ву, използвайки точно същите думи, за които се бяха разбрали предварително. — Не трябва никой друг да бъде замесен. Сега става въпрос за Андреа, не за вас. Ще ви наблюдаваме.

 

 

Ейми бе пребледняла и ръката й трепереше, докато подаваше телефона на Хънт — апаратът бе силно затоплен.

— Божичко! — възкликна тя и въздъхна. — О, боже!

Джейсън обгърна раменете й с ръка:

— Добре ли си?

Тя поклати отрицателно глава и пак издиша дълбоко.

— Мамка му, мамка му, мамка му! Това беше ужасно.

— Беше страхотно — обади се Мики.

— Сигурно ще повърна.

— Ела тук. — Джейсън я накара да седне, седна до нея и обгърна тялото й с ръце.

Хънт коленичи и повдигна брадичката й с пръста си:

— Беше безукорно, Ейми. Справи се прекрасно.

Тя кимна, все още дишайки учестено, а Джейсън погледна към Хънт.

— Какво ще правим сега? — попита той.

— Сега вие двамата, Джейсън и Ейми, изчезвате оттук. Вече направихте предостатъчно. Ако ви спипат да участвате в това, работата ми ще бъде сериозно застрашена, да не кажем, че с кариерата ви може дори да бъде свършено. Твърде много има да губите.

— Като че ли вие нямате! — възрази Джейсън.

Хънт махна с ръка, пренебрегвайки възражението:

— И друг път съм си сменял работата и нищо ми няма. Винаги мога да се захвана с нещо друго. А Девин е голямо момче, което е тук, защото така иска. Всички останали — Мик, Тами и Крейг — са тук, защото им плащам за това. Сигурен съм, че ще получат огромни премии.

— Колко големи? — навири глава Мик.

— Огромни, безпрецедентно големи — отговори Хънт. След това отново се обърна към Ейми и към Джейсън: — Вие обаче сте доброволци и свършихте страхотна работа, затова сега е време да се махнете оттук и да се приберете. Сериозно ви говоря.

— А какво ще правите вие? — попита Ейми.

— Ние, останалите, ще чакаме — отговори Хънт.

 

 

Джул и Хънт бяха заедно в базовия лагер три часа след обаждането на Ейми до Каръл. Сега Мики се бе върнал в колата си и отново бе паркирал на мястото, където страничният път пресичаше Силверадо Трейл, откъдето беше готов да последва семейство Маниън, ако всички те, включително Каръл, слязат от планинските си владения с кола и се опитат да се измъкнат.

Джул затвори, след като бе позвънил на съпругата си, за да я предупреди, че ще закъснее, и се приближи към Хънт, който се бе облегнал на капака на купъра си, а пред него на стойка се мъдреше бинокълът му.

— Колко време ще продължи това? — попита той.

Хънт погледна часовника си, после към залязващото слънце, към имението и накрая към приятеля си:

— Колкото е нужно — отговори той. — Ако искаш, прибирай се у дома. Ще ти се обадя от мястото, където ще намерим Андреа. Тогава можеш да се включиш и да се прочуеш.

— Все още ли смяташ, че планът ще проработи?

— Не знам.

— Отнема доста време.

— Така и очаквах. Тя трябва да направи избор. Може да признае всичко пред Уорд — или почти всичко, достатъчно, за да си спечели помощта му. Или ще направи това, или ще убеди него и всички в къщата, че може да се справи с всичко сама, че не е изпаднала в нервна криза. Ако изборът й е такъв, тогава ще трябва да се отърве от всички в къщата, да ги изпрати да вечерят някъде навън, да се извини, че има главоболие или нещо подобно. Каквото и да реши, ще отнеме известно време.

— Ако някой напише името на някое от децата ми на прозореца, аз бих повикал ченгетата.

— Знам, обаче тя няма да го направи.

— Ами ако повика двайсетина от частните си охранители или дори Шию, за бога! Няма ли да настане страшна бъркотия?

— Ами ако… — Хънт погледна към къщата. Нямаше никакво движение вътре или около нея след обажданията на Ву. — Тя няма да извика никакви полицаи, Дев. Ако възнамеряваше да го направи, вече щяха да бъдат тук. В момента вие сте врагът. Дори Шию. Може и да работи за нея като пазач, но той преди всичко е твой партньор, инспектор от отдел „Убийства“, който разследва две убийства, които тя най-вероятно е извършила. Той няма да се откаже от работата си, за да й помогне да се измъкне от тази каша. Дори и да е на работа днес, а той не е.

— Може да дойде всеки момент.

— Малко е вероятно.

— Смяташ, че Уорд също няма да извика ченгетата, така ли?

Хънт поклати глава:

— Може и да му се иска, обаче тя ще го разубеди. Проблемът е неин и тя е добре мотивирана. Надявам се да сме я убедили, че единственият й изход е да ни предаде Андреа. Само това искаме.

— Не съвсем — възрази Джул. — Аз например искам да й сложа белезниците.

— Пропуснах тази част. Ако ти не беше тук, това не би била целта ми, както повтарям от самото начало.

— И ще я оставиш да се измъкне след убийствата? — попита Джул.

— Аз искам Андреа — сви рамене Хънт и безизразно погледна приятеля си. Край на разговора. Той взе радиостанцията си и натисна копчето: — Добре ли сте, момчета?

Сред пращенето до него долетя гласът на Чиърко:

— Affirmativo, mon capitaine, но след дръпването на пердетата не се случва нищо друго. Само дето видяхме гърмяща змия. Доста големичка.

— Защо не я хванете и не я пуснете в къщата? Това направо ще й изкара ангелите.

— Няма начин, Уайът — долетя този път гласът на Тамара.

— Това беше шега, Там.

— Вече се смея — отвърна тя.

— Добре. Обадете се, ако се почувствате самотни. — Хънт изключи радиостанцията и се обърна към Джул. — Наистина не е нужно да стоиш тук. Ние ще се справим. Освен това може просто да не се получи.

Сега беше ред на Джул да помълчи, да погледне към имението, да види колко е часът.

— Наистина — повтори Хънт.

— Може би ще поостана още няколко минути. Ще рискувам.

Оставаха три седмици до най-дългия ден в годината, но крайбрежните планини препречваха достъпа на слънцето до ниските части на долината малко след шест часа. Към седем без петнайсет сянката бе пропълзяла нагоре до базовия лагер и Джул си бе сложил якето, което носеше всеки ден в Сан Франциско.

 

 

— Започва се — обяви Хънт.

Джул застана до него и присви очи в сянката, докато Хънт се изправи от капака на колата си, грабна радиостанцията, свърза се с хората си и каза на Мики на долния път, че хората излизат от къщата на паркинга отпред. Нареди му да запали колата и да е готов за тръгване.

— За колко души става дума?

— Чакай. — Хънт стисна с ръка единия крак на стойката и се наведе към бинокъла. В багажника на купъра имаше очила за нощно виждане, но все още не бе съвсем сумрачно и той не ги бе извадил. — Някакъв тип в тъмен костюм с детето и с една жена. Не знам дали е Каръл. Можеш ли да я видиш, Крейг? Край.

— Не, къщата ни пречи.

Хънт проследи малкото шествие, което се насочи към един от спортните автомобили.

— Знаем ли колко души има в къщата? Семейство Маниън, детето, охранителят. Някой друг?

— Хлапето има бавачка — каза Крейг. — Видяхме я на горния етаж през прозорците.

— Значи петима. Петима.

— Така ми се струва.

Мъжът с костюма се качи в колата, а момчето и жената се настаниха на задната седалка през по-далечната врата, която Хънт не можеше да види. Във вечерното спокойствие дори от такова голямо разстояние той успя да долови глухото ехо от запалването на двигателя. Колата потегли напред и спря до входната врата, като блокира по-голямата част от нея. Хънт видя как вратата на къщата се отваря и пак се затваря. Усети някакво движение, но само това.

— Мик, те слизат. Не знам дали всички са в колата, но ти най-добре ги последвай и разбери.

— Ясно. Тръгвам. — Три минути по-късно Мик отново се обади: — Прозорците са матови, Уайът. Не виждам вътре.

Хънт потисна желанието си да изругае.

— Добре. Накъде потеглиха?

— На север.

— Значи не се връщат в града?

— Вероятно не. Може би отиват да хапнат в долината.

— Да се надяваме. Добре, остани с тях. Обади се, когато разбереш кои са.

— Разбрано.

 

 

Двайсет минути по-късно гласът на Чиърко се разнесе от радиостанцията, макар и съвсем тихо:

— Уайът, чуваш ли ме? Задната врата току-що се отвори.

— С бинокъла за нощно виждане ли си?

— Да.

Небето точно над тях все още беше синьо, но сега сенките на крайбрежните планини бяха погълнали целия пейзаж чак до върховете зад наблюдателния пункт на Хънт. Сумракът щеше да се спусне най-много след десет минути. Хънт вече бе сложил бинокъла си за нощно виждане, само че нямаше никаква полза от него, защото не виждаше задната част на къщата.

Хънт обаче не се нуждаеше от никакви оптически прибори, за да забележи ивицата светлина, която се плъзна по билото зад имението, а след това се завъртя по-нависоко сред дъбовете и канарите, където цял следобед се спотайваха Тамара и Крейг. Хънт не видя и следа от тях в лъча светлина, което беше добър знак, че никой друг не би могъл да ги забележи.

Поне се надяваше да е така.

— Залегнете — прошепна той.

Лъчът светлина изчезна, но се появи отново след двайсетина секунди от същото място и описа същата траектория.

— Опитват се да ни заслепят — почти нечуто се разнесе гласът на Чиърко.

— Разбрах. Не се показвайте. Успяхте ли да видите кой е?

— По-възрастна жена, струва ми се. Трябва да е Каръл, нали? Върна се вътре.

Хънт се залепи за бинокъла си и си даде сметка, че е допуснал тактическа грешка. Сега, когато Мики бе изчезнал заедно с радиостанцията, той не можеше да напусне своя наблюдателен пост и едновременно с това да държи под наблюдение предния вход. Щеше да има празнина. Изтъкна този факт пред Джул.

— Какво искаш да направим? Да сляза ли долу?

— Проблемът остава — отбеляза Хънт. — По дяволите, ето я. — Каза по радиостанцията: — Тя е на предната врата, Крейг. Можеш ли да я видиш?

— Не веднага. Спускаме се надолу. Заобикаляме откъм вашата страна.

— Разбрах, но побързайте. Държи фенерче и май още нещо в другата си ръка. Може да е пистолет, Крейг, внимавайте.

— Внимаваме.

— Къде отива? — прошепна Джул до Хънт.

Видяха как фенерчето преминава зад фонтана.

— Хайде, Каръл, не се качвай в колата — каза Хънт. — Не се качвай в колата!

— Трябва да се смъкнем там долу. — Увлечен от спешността на ситуацията, Джул отвори предната врата на купъра. — Трябва да тръгваме, Уайът. Веднага! Ще я изпуснем.

Когато лъчът на фенерчето освети мястото пред другия спортен автомобил на паркинга пред имението, Хънт грабна стойката си, метна я на задната седалка и грабна чифт очила за нощно виждане. Хукна към вратата на шофьора, подаде очилата на Джул и се намести зад волана.

— Не ги изпускай — каза той. Запали колата, включи на скорост, направи обратен завой и потегли сред облак прах от чакъл.