Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (26)

26

Хънт седна пред компютъра, за да прегледа пощата си. Имаше софтуер, който блокираше спама, но въпреки това повечето му съобщения бяха от организации, за които никога не беше чувал. Имаше и няколко посещения на интернет страницата му от хора, които се интересуваха от услугите му, както и писма от адвокатски фирми, с които вече бе работил. Препрати всички запитвания до Тамара в кантората си, в случай че тя все още не ги е получила — това бе неговата своеобразна поддържаща система.

В имейла си от вчера Мики му изпращаше адреса на дома на семейство Маниън, но освен това младият му сътрудник бе стигнал още по-далеч и бе изровил и частния нерегистриран в указателя телефонен номер на семейството, който вече не беше нужен на Хънт. Хънт любопитно разгледа снимките, които Мики бе прикачил към съобщението си, и не се изненада от факта, че къщата е голяма и изискана. Изградена от теракота, тя спокойно би могла да бъде замък в италиански стил на брега на Амалфи. Сигурно имаше двайсетина стаи, но най-удивителната й архитектурна забележителност бе покритата с пълзяща растителност квадратна кула. Мики имаше скъп апарат и око на фотограф, затова бе заснел къщата от три или четири различни гледни точки — вероятно планираше да я използва като модел и да си построи точно такава, когато стане прочут готвач.

Последната снимка, направена с телеобектив, на която се виждаше как госпожа Маниън и синът й вървят по алеята към чакащата ги лимузина, подхрани все още измъчващата Хънт тревога. Трудно си живеят богатите, каза си той. И тогава си спомни за смъртта на по-големия й син, починал при инцидент с водни ски, и веднага съжали за реакцията си. Държеше се дребнаво.

Това нямаше да го отведе до никъде. Нищо не водеше до никъде. Някой бе убил Паризи почти пред очите му и бе успял да се измъкне. Тракайки по клавиатурата толкова силно, че едва не я счупи, Хънт излезе от Мрежата.

Няколко минути по-късно, след като бе сменил работните си дрехи с анцуг и със спортни обувки, той излезе в склада и застана на линията за свободни удари. Възнамеряваше да стреля оттам, докато не направи десет последователни попадения или докато не се изтощи напълно — което се случеше най-напред. Дриблира един-два пъти, спря, след това отново дриблира, съсредоточи се върху целта си и се прицели.

Обаче вместо да стреля, метна топката с всички сили в задната част на таблото. Тя се удари в горната част на подсиленото стъкло. Звукът отекна силно и дълбоко, кух изстрел, удар с чук по празен варел от нафта. После се пречупи в стените около Хънт.

Хвана отскочилата топка.

После я стисна отново с всички сили. Застина съвсем неподвижно. Отново хвърли. Същата траектория, същата сила. Същата звукова експлозия, която постепенно се превърна в тишина.

Яхна вълната и времето между експлозиите стана по-кратко. Първо интервал от двайсет секунди, след това веднъж на десет секунди, след това на всеки пет, после на две. Хвърляше толкова силно, че сумтеше от усилието. Накрая, след неизвестно колко минути, Хънт хвърли и хвана топката за последен път. Дишаше учестено, мускулите на челюстта му бяха стегнати.

Тялото му се успокои. Дишането му се нормализира.

Дриблира още веднъж, прицели се и изпрати топката във висока дъга. Тя профуча през мрежата и той я остави да се търкулне извън игрището към ъгъла.

Беше 4:22 според големия часовник на стената над вратата към жилището му. Отново седна пред компютъра си, включи го и напрегнато изчака да се зареди. Когато екранът светна, Хънт влезе в пощенската си кутия и седя пред екрана много дълго време, опитвайки се да открие смисъл в онова, което му показваха очите, и устоявайки на импулса този път да гради теории, преди да осмисли фактите.

Донякъде удовлетворен, той остави компютъра включен, изправи се и като в транс отиде в дневната си. В спалнята се приближи до дрешника, където беше закачил сакото си. Извади от джоба портативния касетофон и превъртя записа до разговора си с Бетси Собо от сутринта, после си го пусна от началото.

След като го прослуша два пъти, той се върна до леглото и постоя там секунда-две. Накрая седна, пресегна се към телефона и набра един от номерата, които знаеше наизуст.

Ву сигурно работеше на бюрото си, защото вдигна още след първото позвъняване.

— Ейми.

Хънт заяви без всякакво встъпление:

— По кое време Каръл Маниън се е обадила в кабинета на Андреа, за да попита дали тя ще отиде на срещата, или не? След като я е пропуснала.

— Моля те, повтори, Уайът.

— Карла каза, че е получила съобщение, оставено от Каръл Маниън на телефонния секретар на следващата сутрин. Нали така?

— Да, така ми се струва.

— Добре. Това означава, че тя се е обадила, след като Карла си е тръгнала от работа, нали?

— Освен ако Андреа не е имала пряка линия и Каръл Маниън не е позвънила на нея. Накъде биеш, Уайът? Тамара ми каза, че си ходил в Сан Куентин…

— Не. Това се оказа задънена улица. Сега се опитвам да избегна друга такава. Карла сигурно все още ще е на работа, нали?

— Вероятно.

— В такъв случай трябва да затварям.

Той затвори, но в съзнанието му отекваше съвсем разумното възражение на Ву: „Освен ако Андреа не е имала пряка линия и Каръл Маниън не е позвънила на нея“. Хънт, както и Джул по-рано през деня, започваше да се чуди дали все още е способен на рационални мисли. Ако Андреа е имала пряка линия и Каръл Маниън е оставила съобщението си на нея да кажем между три и пет часа в сряда, това би сложило край и на тази съвсем далечна посока на разследване.

Само че не му оставаше избор. Наблюдаваше сякаш отвисоко горе как пръстите му набират номера на кантората на „Пиърсъл-Мортън“.

След това вече говореше с Карла.

— Не — каза тя и сърцето му отново се сви отчаяно. — Госпожа Маниън имаше номера на Андреа и съобщението беше на нейния телефонен секретар, не на моя.

— Знаеш ли как се е сдобила с личния номер на Андреа?

— Не знам. Това не беше личен номер, просто пряката й линия в кантората. Може да го има по милиони начини. Беше на визитната й картичка. Или пък може да са се срещнали някъде и Андреа да й го е дала. Всичко е възможно.

— Значи няма как да разбереш по кое време се е обадила?

— Разбира се, че има. Съобщението все още е на секретаря. Не съм изтривала нищо тази седмица, а на записа се съобщава часът и датата.

Хънт се постара нетърпението да не проличи в гласа му:

— Може ли да те помоля да изтичаш и да провериш това, Карла?

Нямаше я цяла вечност. Хънт, който оставяше отпечатъците си по цялата слушалка, просто не издържаше повече и пусна микрофона, за да може да крачи.

И най-сетне:

— Уайът?

— Тук съм. — Той се върна до леглото и отново взе слушалката.

— В седем и седемнайсет в сряда, първи юни, само че ние вече знаем датата, нали?

Хънт чу онова, което се бе надявал да чуе.

— В седем и седемнайсет?

— Точно така. Прослушах го два пъти, за да съм сигурна.

— А за колко часа бе уговорена срещата им?

— За три и половина. Споменава го в съобщението.

— Какво друго казва? Имаш ли нещо против да ми се обадиш от кабинета на Андреа и да ми го пуснеш?

— Сега ли?

— Веднага. Ще ти дам номера си.

След минута Карла му се обади и Хънт се заслуша в гласа на Каръл Маниън от телефонния секретар на Андреа. „Ало, госпожице Паризи? Обажда се Каръл Маниън. Питах се дали не сте забравили за срещата ни в три и половина този следобед, или вероятно съм отбеляза погрешно датата в календара си? Бихте ли ми се обадили, за да ми кажете? Може би бихме могли да я насрочим за друг път? Благодаря ви“.

— Това е. Струва ми се съвсем нормално обаждане — каза Карла.

— Права си, така е. — Хънт не мислеше как звучи обаждането. Той мислеше за времето, по което е било направено. — Чуй ме, Карла. Имаш ли нещо против известно време да не споменаваш за разговора ни на никого? На абсолютно никого.

— Не, разбира се. Щом искате…

— Искам. Моля те. Има ли начин да ме свържеш с Майк Юбанкс? Мисля, че е един от партньорите. В отдела на Бетси Собо.

— Да, така е. Изчакай за секунда.

— Ще изчакам. И, Карла…

— Да?

— Да си остане между нас. Нито дума, нали?

— На никой друг. Така, свързвам те, изчакай.

 

 

Майк Юбанкс не беше в кабинета си.

В петък господин Юбанкс си тръгваше от работа рано. Не, секретарката му не можела да даде на господин Хънт номера на мобилния му телефон, но можела да се опита да се свърже с него и да го помоли той да позвъни на господин Хънт, ако става дума за нещо важно. Е, щом е толкова спешно, щяла да се постарае да се свърже с господин Юбанкс веднага или поне да му остави съобщение, но Карла вече беше предупредила Хънт, че Юбанкс е прословуто неоткриваем през почивните дни.

Хънт взе телефона си, отново седна пред компютъра и извика на екрана изпратената му от Мики снимка на Каръл Маниън и на сина й Тод, които вървяха към лимузината, паркирана пред къщата им. Внезапно си спомни, че неотдавна си бе купил лупа, която нито веднъж не бе използвал. Намери я на дъното на чекмеджето. Извади я и я насочи към снимката, към аномалията, която отдавна бе забелязал и която го бе поразила.

Тази сутрин бе видял на живо Каръл Маниън — вървеше редом до съпруга си пред катедралата „Сейнт Мери“ на път за погребението на съдия Палмър. При тази съвсем кратка среща Хънт бе имал време да си състави впечатление за едно-единствено нещо и то беше възрастта. Не ставаше дума за преклонна старост, но и съвсем не можеше да се говори за младост. А сега ясната снимка, направена с телеобектив, която гледаше в момента, потвърждаваше, че тази жена е поне на шейсет години.

Той премести лупата към момчето и се запита дали по някакъв начин ще може да намери връзката със Стейси Розали, която винаги бе липсвала, когато бе разсъждавал за връзката на Каръл Маниън с двете жертви. Вгледа се в лицето на момчето, почти в полупрофил от този ъгъл, и с намусено изражение. Главната особеност на неясния портрет, който Стейси бе поставила в рамка в апартамента си, бе сияйната усмивка на момчето, така че приликата, ако изобщо имаше такава, оставаше доста смътна. Колкото и да се взираше и да проучваше, Хънт не можеше да каже дали това е същото момче или дори дали изобщо има някаква прилика между Тод Маниън и брата на Стейси.

Само че въпросът, който бе привлякъл вниманието на Хънт, изобщо не беше самоличността на момчето, а възрастта на майката. Дори ако Хънт не уцелваше възрастта на Каръл Маниън с десет години и тя беше, да кажем, на петдесет и няколко (в което той се съмняваше), беше твърде малко вероятно да е родила дете преди десет години.

Което означаваше, че Тод е осиновен.

В това Хънт не просто имаше опит, а беше специалист, затова знаеше, че ако случаят е такъв, той определено е необикновен. Беше относително нормално бездетна двойка да си осинови дете, а след това да има и свои деца. Такъв беше случаят и със семейството на Хънт — майка му, уж бездетна преди осиновяването му, бе родила четирите му братя и сестри през следващите осем години.

Само че той знаеше, че двойки с едно или с две свои деца в много редки случаи проявяват желание да добавят към компанията осиновено братче или сестриче. Особено ако възрастовата разлика е по-голяма от десет години. Не че никога не се случваше. Но когато станеше, обстоятелствата просто плачеха за проверка.

Да не говорим за факта, че на този етап всичко не съвсем обичайно, което можеше да има и най-далечната връзка с Андреа, бе в състояние да привлече вниманието на Хънт и той да не се откаже, докато не му намери обяснение.

Седеше неподвижно пред екрана на компютъра си, но вече просто не го виждаше. След всичките му усилия до този момент, след всички разсъждения той все още разполагаше само с един факт, който можеше да го отведе някъде: Каръл Маниън се бе обадила в кабинета на Андреа в седем и седемнайсет.

Защо ще звъни по това време? Защо не в три и четирийсет и пет или в четири, докато все още очаква Андреа всеки момент да пристигне в дома й? Може би да провери дали не се нуждае от напътствия как да стигне до къщата или дали не я задържа някаква друга работа? Или дори дали не е попаднала в задръстване? Само че тогава обаждането щеше да е на мобилния телефон на Андреа. Нали така? Дали не би трябвало да е имала и този номер?

Звънът на телефона го извади от унеса му.

— Уайът Хънт.

— Господин Хънт, обажда се Майк Юбанкс. От кантората ми съобщиха, че е важно. С какво мога да ви бъда полезен?

— Работя по нареждане на Гари Пиърсъл върху изчезването на Андреа Паризи. — Това не беше съвсем вярно, но Хънт не даваше и пет пари. Така щеше да спечели сътрудничеството на Юбанкс.

Така и стана.

— В такъв случай съм изцяло на ваше разположение.

— Разглеждаме възможността проблемът, който Андреа е възнамерявала да обсъжда с Бетси Собо да има някакво значение, но двете така и не са се срещнали. Разговарях с Бетси тази сутрин и тя нямаше ясна представа за какво Андреа е искала да разговаря с нея. Знаеше най-общо. Но освен това ми каза, че Андреа се е обадила най-напред на вас и че вие сте я насочили към Бетси.

— Точно така. Искаше да говори по някакви въпроси, свързани с попечителство, а това е специалност на Бетси, затова казах на Андреа, че трябва да се свърже с нея.

— С попечителство ли? Тя каза ли ви нещо по-конкретно?

Юбанкс не отговори няколко секунди.

— Каза, че има евентуален клиент с проблеми, свързани с попечителство, които може да се окажат доста сложни, затова й казах, че Бетси е най-добрата в екипа ни.

— Евентуален клиент, така ли ви каза?

— Да, съвсем сигурен съм.

— Значи не може да става дума за профсъюза?

— Те да са клиентът ли? Не, не останах с това впечатление. И преди съм работил с нея по някои проблеми, свързани с профсъюза, общи договори, обезщетения, но това беше нещо различно. Освен това… — замълча той.

— Какво?

Смутен смях.

— Е, това беше една шега между мен и Андреа. Когато ми се обаждаше по свързани с профсъюза въпроси, тя винаги започваше с думите: „Пали двигателите, Майк“.

— Пали двигателите?

— Значи, че ни чакаше адски много работа за доста пари. Този път обаче, след като секретарката ми съобщи, че Андреа е на линията, аз вдигнах и казах: „Вече форсирам“, а тя отговори: „Не и този път, боя се“. Значи не е ставало дума за профсъюза. Това ли ви интересуваше?

— Не съм сигурен, обаче не вреди.

— Добре. — И после: — Господин Хънт?

Юбанкс се поколеба:

— Смятате ли, че има шанс тя все още да е жива?

— Все още никой не е намерил тялото й. — Хънт изрече следващите думи, преди да успее да се замисли. — А докато не стане така, аз предпочитам да продължа да се надявам.

— Радвам се да го чуя, особено след като всички останали в проклетия свят вече я изпратиха в гроба. Надявам се да съм ви помогнал.

 

 

Щеше да проведе няколко телефонни разговора веднага, но вече наближаваше пет часа и бе възможно по телевизията да излъчат нещо, което той искаше да види преди това.

Хънт си беше купил телевизор, за да може да гледа спорт и само от време на време по някой взет под наем филм. От години не бе настройвал каналите на определени програми. Негови познати понякога говореха за „Приятели“, за „Семейство Сопрано“ или пък за някоя от онези реалити глупости. Той просто не го разбираше — може би бе навик, който така и не бе успял да си създаде. Дори да бе имал достатъчно свободно време, което се случваше много рядко, винаги би предпочел да прави нещо активно, което да ангажира и тялото, и ума му.

Сега обаче настрои телевизора на новините. Въпреки явната безвкусица той даде много точки на първия канал, който се появи и на който видя снимка на усмихнатата и фотогенична Андреа Паризи в единия ъгъл на екрана с надпис „Бдение за Андреа“ и с дигитален часовник отдолу, който непрекъснато отмерваше часовете, минутите и секундите, откакто тя бе изчезнала: 50:06:47.

Брояха ги от телефонното обаждане до дома й в три часа в сряда следобед.

Смени станцията и за малко улови сериозните думи на водещия: „… който отказва да се представи, потвърди преди няколко минути, че вече се разглежда вероятността Андреа Паризи да се е самоубила и, цитирам, не е невъзможно да е заподозряна, край на цитата, за извършеното миналия понеделник убийство на федералния съдия Джордж Палмър и на смятаната за негова любовница Стейси Розали. Полицията на Сан Франциско нито потвърждава, нито отхвърля това твърдение, но…“.

Стига толкова.

Хънт включи на телевизия „Трайъл“. Рич Томбо отразяваше процеса на Донолан пред Съдебната палата, точно зад ъгъла. Сякаш бе минала цяла вечност от сутринта пред кантората на Пиърсъл, когато Спенсър Феърчайлд бе обвинил Хънт в съучастие с Андреа за предизвикването на тази огромна медийна шумотевица. Когато Томбо приключи с анализа на действията на обвинението на днешното заседание на съда, той смая дори циничния Хънт, като започна да представя новата жена, която щеше да заеме мястото на покойната Андреа Паризи и ще коментира стратегията на защитата…

Хънт дори не погледна да види коя е жената.

Следващата станция, която намери, вече обсъждаше неуспеха на властите да намерят най-близкия родственик на Розали. Бяха получили копие от неясната снимка на брата на Стейси и сега момчето се усмихваше на Хънт, докато гласът на водещата подканваше всеки, който го познава, да позвъни в полицията или на номера, изписан в долната част на екрана.

Само че внезапно Хънт престана да вижда лицето на момчето.

Виждаше само цвета и формата на онова, което беше пред погледа му. То също не беше на фокус отзад на фона, но видиш ли го веднъж, не можеш да го сбъркаш. След секунда-две той се върна пред компютъра си и извика на екрана снимките на замъка на семейство Маниън, направени от Мики. Кулата от теракота, пълзящите растения. Провери и останалите кадри на къщата от различни ъгли, дори намери мястото, където би трябвало да е стоял Тод Маниън, когато е била заснета снимката от апартамента на Стейси.

Върна се на направената от Мики снимка на Каръл Маниън и на сина й на път за лимузината. Имаше още нещо в крайчеца на тази снимка.

Отново разгледа останалите снимки. Едната беше точно на възвишението отпред, втората беше на кулата вдясно, на тройния гараж и на широката алея отляво на портала на входа. Хънт спря на тази снимка и се наведе към екрана, макар че виждаше съвсем ясно — на алеята, блеснала под яркото слънце вчера, се мъдреше един кабриолет беемве Z4.