Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (18)

18

На Хънт му провървя с Мики Дейд.

Освен работата, която от време на време вършеше за Хънт, двайсет и три годишният брат на Тамара вечер караше и такси, а понякога ходеше на курс за готвачи в Калифорнийската кулинарна академия, когато можеше да си позволи да отдели време през деня. Според Хънт интересът му към кулинарията може би имаше нещо общо с факта, че веднъж, когато Мики бе на десет години, единствената храна, която му бе останала, бе лъжица фъстъчено масло, но никога не обсъждаше този случай.

Тази вечер Мики обикаляше около Юниън Скуеър, на четири пресечки от кантората на Фаръл, когато Хънт се свърза с него по мобилния му телефон. Мики го взе пред сградата и подкара колата, без да включва апарата. Седнал на предната седалка до него, Хънт започна, без да губи време:

— Какво ще кажеш да свършиш една работа през следващите ден-два, Мик?

— Ясно като бял ден. Все ще намеря няколко часа. Какво искаш?

— Още не знам. Чу ли за Андреа Паризи?

— За кого?

— Явно не си. Тя всеки ден отразява процеса на Донолан по телевизията.

— Не гледам телевизия. Чиста загуба на време.

— Знам. Това е едно от нещата, които най-много ми допадат у теб.

— Освен „Железният готвач“. Това предаване адски ме кефи.

— Мик.

— Да?

— Андреа Паризи.

— Добре.

— Изчезнала е. Ще се опитаме да я намерим.

— Кои?

— Ти, аз, Тамара, Крейг и няколко мои приятели от света на правото.

— Къде е отишла?

— Това остроумен въпрос ли е, или е просто тъп?

Мики се замисли и отговори:

— Тъп. Схванах. Обаче ако е изчезнала, ченгетата не започват ли автоматично да я търсят?

Хънт му обясни как стават нещата с отдела за изчезнали хора, а също и общото положение във връзка с Паризи, докато Мики успя три пъти да мине на червено и да вдига седемдесет преди всеки следващ светофар до Бранан. Откара Хънт у дома за по-малко от десет минути, но преди да отпраши сред облак от чакъл, за да вземе клиент от „Лулу“, обеща на Хънт да държи мобилния си телефон включен в очакване на инструкции.

— Нали си носиш фотоапарата? — попита Хънт. — Просто за всеки случай.

Мики потупа малката кожена чантичка на седалката до себе си.

— Винаги, пич, винаги.

Вкъщи Хънт свали деловия си костюм, навлече джинси, туристически боти и старата си фланела „Пенделтън“. Докато се преоблече, компютърът зареди и той седна на бюрото и пусна в търсачката имената Каръл и Уорд Маниън. Наистина Андреа Паризи не бе успяла да стигне за срещата си с Каръл Маниън, но ако двете жени бяха разговаряли, след като Хънт си беше тръгнал от дома на Паризи, това означаваше, че госпожа Маниън вероятно е последният човек, който е бил в контакт с Андреа преди изчезването й. Може да е казала нещо, да е направила някакъв намек.

Почти половин час преглежда някои от данните — имаше над седемдесет хиляди резултата от търсенето, затова можеше да ги прегледа съвсем повърхностно, дори и след като бе свел издирването до възможно най-тесните параметри. Семейство Маниън не бяха успели да стигнат до самия връх на йерархията в Сан Франциско, където бяха семействата Суиг, Джети и Елисън, обаче явно се бяха запътили натам. Хънт вече знаеше за тяхната национална — или поне се твърдеше, че е национална — верига от магазини за деликатеси на цени с отстъпка. Освен другото през последните години те си бяха спечелили доста голяма популярност със своята нова винарска изба „Маниън“, известна с това, че произвеждаше изключително евтино, но забележително качествено мерло и каберне от Напа. Самият Хънт притежаваше няколко бутилки от техните вина в минималистичната си колекция, която се мъдреше на пода до хладилника. През последните няколко години семейството бе един от най-сериозните участници в търга на винопроизводителите от долината Напа, като миналата пролет плати повече от сто хиляди долара за трилитрова бутилка „Скрийминг Игъл“ ’96, годината на раждането на техния по-малък син Тод. В областта на спорта, освен ангажимента им с „Фортинайнърс“ и с футболния отбор Ен Еф Ел, те притежаваха бейзболен отбор от младежката лига в окръг Солано и бяха щедри спонсори на олимпийския отбор по ски на Съединените щати. Трагедията, за която Хънт смътно си спомняше, бе свързана с по-големия им син Камерън, който бе загинал при инцидент с водни ски миналото лято. Двайсет и четири годишният златен младеж бе състезател в този спорт и тренирал на езерото Бериеса за състезанието за Купата на смарагдовия залив на езерото Тахо, когато със скорост сто и десет километра в час се блъснал с наполовина потопен във водата пън.

Хънт доста често се занимаваше с подобна работа на компютъра, така че знаеше точно какво търси — и изведнъж, ето го! През 2000 г. домът на семейство Маниън бе мястото за провеждане на благотворителната вечеря на Фондацията за бъбречно болни, а светската хроника съобщаваше за събитието, че домът на Сийвю Драйв в квартал Сийклиф „има смайваща панорамна гледка от моста Голдън Гейт до Фаралонс“.

Хънт отново набра номера на мобилния телефон на Мики и този път му даде конкретни нареждания: да се опита да отиде в Сийклиф преди мръкнало, да поразпита, ако се наложи, и да намери точния адрес на дома на семейство Маниън. Така Хънт щеше да успее да намери частния им телефонен номер, на който можеше да се свърже с госпожа Маниън и може би да размени няколко думи с нея.

Най-сетне в кухнята Хънт внезапно усети ужасен глад, осъзна, че не е ял нищо освен пролетните ролца сутринта, и си отряза огромно парче сух салам, който висеше в хладилника му. Трябваше да му стигне.

Налагаше се да тръгва.

 

 

Хънт вече не посещаваше често „Литъл Шамрок“. Барът се намираше точно срещу парка Голдън Гейт на Линкълн и на Девето авеню и преди със Софи много обичаха да идват тук, само че той вече не живееше в този квартал, а и мястото не беше чак такова, че да дойдеш дотук специално. А дори и да беше, Хънт не би го посещавал често. Беше погребал тази част от живота си.

Обаче тази вечер, когато се отби в дома на Джул, там нямаше никого. Прокле се, задето първо не бе позвънил по телефона, но не му се искаше да изтърпи още подигравки, а вероятно дори и отказ по телефона. Ако направо цъфнеше на прага, за да се извини на приятеля си още веднъж, може би щяха да го пуснат вътре. И после вече да се опита да се добере до нужната му информация. Всъщност изобщо не беше сигурен какво ще каже.

Само че „Шамрок“ се намираше в тази част на града и сега нещо друго — наскоро споходилите го, макар и често потискани спомени за живота му тогава и снимката на Софи на бара — го подмамиха да посети старото местенце.

Хънт очакваше, че в четвъртък вечер в седем и половина барът ще бъде пълен с хора, което беше нищо в сравнение с най-добрите вечери на заведението, когато тук имаше поне стотина души. Софи и Хънт обикновено идваха преди часа за коктейли, когато вътре имаше само неколцина клиенти, и барът почти винаги им се струваше почти невъзможно малък за такова процъфтяващо заведение — беше отворил врати през 1893 г. и оттогава досега непрекъснато работеше.

Старият дървен барплот заемаше половината от предната част на помещението. Точно пред него беше широко не повече от метър и половина. Трите малки маси с по четири стола предлагаха някакво място за сядане. Отсрещната стена бе допълнително позадръстена от стари велосипеди и други антики от края на деветнайсети век, включително и един огромен стоящ часовник, който бе спрял да работи по време на земетресението през 1906 г. В задната част до джубокса и до таблото за дартс помещението малко се разширяваше, обаче няколкото къта за сядане с хлътнали дивани и тапицирани кресла отнемаха много повече място, отколкото биха заемали малките коктейлни масички, и създаваха някак домашен уют.

В момента през големия преден прозорец слънцето хвърляше последните дълги сенки по Линкълн. Двама души с черни кожени дрехи седяха на високите столчета в отдалечения край на бара пред халби бира. Самотен играч на дартс хвърляше стрелички отзад. „Отново и отново“ на Синди Лопър се носеше тихо от тонколоните. Екранът на телевизора беше тъмен, а зад барплота не се виждаше барман, който да кръстосва по дървения под.

Хънт седна на едно от високите столчета, които бяха най-близо до вратата, чудейки се дали не е по-добре просто да си тръгне, понеже не беше сигурен защо изобщо се е отбил тук. Поседя около минута и почти бе решил да си върви, когато играчът на дартс надникна над отдалечения край на бара и каза:

— Ей сега идвам.

Барманът постави стреличките си в улея и се запъти към него.

— Господин Харди? — учуди се Хънт.

Мъжът спря, наклони глава и грейна в усмивка:

— Доктор Хънт? — каза той и сетне снижи глас. — Може да зарежеш „Господин“, когато съм зад бара. Казвай ми Диз. Какво те води чак тук на граничната линия в тази прекрасна вечер?

— На мен ми хрумна по-хубав въпрос — какво търси топ адвокат зад бара на такова място?

Дизмъс Харди — шефът на Ейми Ву и партньор на Уес Фаръл — го удостои с нащърбена усмивка:

— Притежавам част от това място. Една четвърт, за да сме съвсем точни.

— И от време на време обслужваш бара?

— Много рядко. Почти никога. Обикновено тук е зет ми, но той е… в момента малко се лекува и ме помоли да го заместя за няколко дни. Не съм те виждал да идваш тук.

— Всъщност не идвам. От няколко години.

— Е, сега обаче си тук — хвърли една салфетка на бара Харди. — Какво ще пиеш?

— Бира. Наливна.

— Веднага. — Харди се приближи до ръчките, наля две бири и се върна, понесъл двете халби. Постави едната на салфетката пред Хънт, отпи от другата и я остави под плота пред себе си. — Е, на работа ли си тази вечер?

— Неплатена. Чу ли за Андреа Паризи?

Харди кимна:

— Ейми и Уес ми казаха по-рано днес. Все още ли я няма?

— Да.

— И ти я търсиш?

— Тъкмо започвам. Всъщност допреди малко бях с Уес и с Ейми в кантората ти.

— И какво прави?

— Убеждавах ги да се заемем.

— Смятах, че нещата стават обратно — адвокатските кантори наемат частни детективи.

— Обикновено е така. — Хънт се поколеба, чудейки се дали няма да си навреди. Двамата с Харди винаги се бяха разбирали добре, но според опита на Хънт обикновено един партньор в адвокатска фирма не остава доволен, когато служителите му работят без пари за някой клиент. — Само че сме ужасно притеснени. — Той накратко сподели какво според него най-вероятно се е случило с Паризи. — Смятаме, че може би разполагаме с ден, най-много два.

— Откога я няма?

Хънт погледна часовника си:

— От около трийсет часа. Нещата не изглеждат добре, но поне още никъде не са намерили тялото й. Има малка вероятност…

— Ченгетата работят ли по случая? — попита Харди.

— От отдела за изчезнали хора няма да си мръднат пръста поне още ден-два. Но нали познаваш Девин Джул?

— Разбира се. От „Убийства“.

— Точно така. И през повечето време мой приятел. — Хънт реши да говори направо: — Той я смята за заподозряна в убийството на Палмър.

Харди присви очи.

— Нали говорим за Андреа Паризи от телевизия „Трайъл“?

— Да. Затова Джул иска да я намери не по-малко от нас, а може би и повече. Надявам се да го убедя да направи онова, което от отдела за изчезнали няма да направят.

— Ченге от „Убийства“? И какво точно искаш от него?

— Да ми каже каквото знае.

Явно това се стори забавно на Харди.

— И той ще ти каже просто ей така? Как възнамеряваш да го накараш?

Разбира се, точно това беше и проблемът на Хънт. Особено след последните думи на Джул към него.

— Ние се познаваме от много време — отговори той.

Това съвсем развесели Харди:

— И понеже сте приятели, просто ще го попиташ?

— Това беше първоначалният ми план, обаче аз самият знаех някои неща, които не му казах. Затова сега той смята, че укривам информация от него.

— И на мен така ми се струва.

— Ето, видя ли. Както и да е, това е проблем.

— Ами лошата новина е, че той не би ти казал каквото и да е, ако просто го попиташ — осведоми го Харди. — Дължи се на гена, който кара всички ония типове да работят в отдел „Убийства“. Сигурно не би казал дори на жена си. Добрата новина е, че по някаква случайност имам известен опит точно с такива проблеми. — Той направи пауза, за да подсили ефекта от думите си. — Ейб Глицки е един от най-добрите ми приятели.

Глицки беше заместник-началник на инспекторите на Сан Франциско. Десетина и повече години преди това той беше оглавявал отдел „Убийства“.

— Не е възможно — каза Хънт. — Ти си адвокат на защитата.

— Да, не е възможно — съгласи се сърдечно Харди. — Ако познаваше Глицки, както го познавам аз — а ако не го познаваш, благодари на щастливата си звезда — ще знаеш до каква степен е невъзможно. Но ще те излъжа, ако кажа, че той неведнъж ми е помагал.

— На защитата?

— Понякога с огромна неохота, длъжен съм да го уточня. Но, да, помагал ми е.

— Как така?

Харди вдигна халбата си и отпи една глътка.

— Когато не можеш просто да попиташ, правиш сделка — каза той.

 

 

Хънт не можеше да реши какво харесва най-много в своя мини купър: дали турбомощността му, дали готиното хайтек и смътно напомнящо ар деко табло или факта, че колата се побира в места за паркиране, малко по-големи от тостер. Спря точно пред познатата малка къща на Двайсето авеню между Ортега и Нориега, и паркира между алеята й и съседната къща на може би метър и осемдесет от тротоарната площ. Макар че вече се бе стъмнило, той знаеше, че гаражите от двете страни на улицата и по всички пресечки в квартала имаха табели: „И през ум да ни ви минава да паркирате тук!“. От личен опит знаеше, че собствениците на къщите наистина го мислят. Няколко пъти бе застъпвал съвсем мъничко от нечия алея, а когато излезеше, колата му бе вдигната с паяк — сто двайсет и пет долара, плюс глобата, много ви благодаря.

Домът на Джул изглеждаше точно като всички останали къщи в квартала — двуетажна постройка с гипсова мазилка, четири стъпала към входната врата, и миниатюрен гараж за една кола. Денем свежата и зелена подрязана морава пред къщата я отличаваше малко от съседните сгради, а по това време на пролетта саксиите по прозорците бяха пълни с нацъфтели нарциси, ламети и мушката. Но сега, малко преди девет вечерта, не се виждаха тези подобрения и това беше поредната къща, която трепереше, сгушена под пояса от мъгла около Сънсет.

След ясното и безоблачно небе вече се бе спуснала мъгла и сега скриваше по-голямата част от улицата. Непрекъснатият низ от напрегнати събития, откакто бе приключил със снемането на показанията в кантората на „Макклеланд“ късно следобед, донякъде го бяха изолирали от растящата му вътрешна тревога — вече почти физическа болест — за това какво може да се е случило с Паризи. С всяка изминала минута шансовете да е жива ставаха все по-малки. Въпреки това обаче той не можеше да приеме вероятността, че е мъртва, дори и само защото не искаше да повярва, че животът отново би му причинил подобно нещо — че ще му вдъхне надежда, ако ще и да е измамна и глупава надежда — а след това отново ще му я отнеме.

Знаеше само, че трябва да я намери. Ако не друго, поне да разбере докъде може да стигнат двамата. А без помощта и дори активното съдействие на Джул това според него нямаше да се случи.

Натисна звънеца на входната врата, чу го да звъни вътре и зачака в мъглата.

 

 

Кони го посрещна на вратата с целувка по бузата.

— Не ти липсва смелост, Уайът, длъжна съм да ти го призная.

Но след това тя го заведе при останалите от семейството. Джул — едната му ръка в превръзка през врата, а другата — пъхната в кофа с лед — погледна през него, все едно е прозрачен. Децата — Брендан, Ерик и Алекса — наскачаха от масата в кухнята, където ядяха пица. Чичо Уайът им беше любимец. Той често идваше, натоварен с монети, бонбони и други лакомства за тях, а тази вечер не правеше изключение. По някаква причина родителите им толерираха подобни подаръци от страна на Уайът, но от никого другиго, което правеше общуването помежду им много леко. Това, а също и фактът, че баща им обикновено не беше толкова строг в присъствието на Хънт. Джул играеше с тях на игри, за които иначе нямаше време — на пинг-понг в гаража, на футболни или на бейзболни подавания на улицата, на мятане на обръчи на алеята. Понякога двамата мъже свиреха заедно на китара или пък слушаха музика. Уайът беше готин.

Тази вечер, след като изпразниха джобовете му от шоколадовите вафли, децата се върнаха по местата си. Хънт мина зад тях и извади по една монета иззад ухото на всяко дете. Ерик все още беше облечен с екипа си на „Хорнетс“.

— Как се представихте тази вечер? — попита го Хънт.

— Смазахме ги, девет на два — отговори по-голямото момче. — Татко ни беше треньор и ми позволи да бъда пичър.

— Как се представи като треньор? В момента май доста го боли.

— Добър е — увери го Алекса. Седемгодишното момиче беше най-пламенният защитник на баща си. — Въобще не е като треньора Дъг.

— За господин Малиноф ли говорим?

— Да — отвърна Брендан.

— Какво му се е случило?

Най-сетне Джул заряза намусеното изражение, което си беше лепнал.

— Игра на „туршия“ — осведоми го той.

— Малиноф е играл на „туршия“?

— Да, с шпайкове — добави Ерик. — На тревата.

— Нали знаеш как се играе на „туршия“, чичо Уайът?

— Разбира се, Брендан. Всъщност аз съм измислил тази игра. Търчиш напред-назад между базите и се шмугваш под топката, нали така?

Алекса го стрелна подозрително с поглед и се обърна към баща си:

— Наистина ли чичо Уайът е измислил тази игра?

— Щом така казва — отговори Джул и добави донякъде саркастично: — Знам, че той никога не лъже.

— Е, какво се е случило с Дъг? — обърна се Хънт към Кони.

— Предизвикал децата. Казал, че ще даде пет долара на този, който го победи.

— Татко го предупреди да не го прави, обаче треньорът му каза, че е ревльо. Чух го.

— Шегувал се е, миличка — намеси се Кони. — Просто го е дразнел. Знае, че татко ти не е ревльо. Това е просто шега, задето баща ти си е наранил ръката.

— Не беше смешно — нацупи се Алекса. — Не ми хареса.

— Явно и на Господ не му е харесало, затова го е наказал — заяви Джул.

— И какво точно направи Господ? — попита Хънт.

Кони едва сдържаше смеха си.

— Счупи крака на треньора.

— Ау!

— Така каза и Дъг.

— Не точно, татко — поправи го Ерик.

— Да, знам. Бас ловя, че чичо Уайът може да се досети какво каза той всъщност, само че тук не употребяваме такива изрази, помните ли? Не е спортсменско, нали?

След хоровия отговор „да“ Джул се изправи, взе кърпата, която му подаде Кони, и я уви около ръката си.

— Добре, вие си дояжте пицата, а доколкото разбрах, имате да пишете и домашни. И никакви компютърни игри тази вечер, нали, Кон?

— Да, чак до утре след училище — потвърди тя.

— А вие с чичо Уайът къде отивате, татко? — попита Брендан.

— В дневната за един личен разговор между възрастни — отговори Джул.

 

 

— Чуй ме, Дев — подхвана Хънт, — може би не си спомняш, но когато говорихме снощи, заподозряната беше съпругата. Паризи изобщо не беше намесена, а дори да се бях сетил за нещо подобно и да ти го бях споменал, ти щеше да кажеш, че не може да бъде, че това е стара история. Ако между Паризи и Палмър е имало нещо, то е приключило преди шест месеца. Няма причина тя внезапно да започне да ревнува от Стейси Розали. Съпругата има много по-основателен и непосредствен мотив. Защо иначе ще събере и двамата в къщата? Освен това трябва да признаеш, че не се сблъскваме с подобни неща всеки ден — да укриваме информация един от друг. Изобщо не знаех, че това е информация. Следващия път ще ти кажа всичко, без да се замислям. Обещавам. Обаче ти ще ми кажеш да млъкна още преди да съм си отворил устата.

Само че цялата работа продължаваше да не се нрави на Джул. Изражението му не се бе смекчило нито за миг, освен когато вратата на кухнята се затвори зад гърба на семейството му и той каза по адрес на Малиноф:

— Беше адски красив момент, честно. Трябваше да го видиш. Линейката и всичко останало.

Само че след това забавната част приключи.

Сега той се бе изтегнал — с отпусната назад глава, с крака върху масичката и със затворени очи — в голямото си кожено кресло. Лицето му беше измъчено от умора, от болка и от раздразнение. От задната част на къщата се разнесоха стъпките на Кони и след малко тя се появи с чаша вода и с някакви хапчета. Погледна най-напред към съпруга си, след това към Хънт, който бе седнал, приведен напред, в едно от другите кресла, облегнал лакти на коленете си, със здраво стиснати челюсти и със светнали напрегнати очи.

— Извинете, но е време за лекарството — каза тя, пусна хапчетата в дланта на Джул, изчака той да ги пъхне в уста и след това му подаде водата. — Обикновено му се доспива от тях — поясни Кони и излезе.

Когато двамата мъже отново останаха насаме, Хънт каза:

— Мразя, когато тя ми се сърди.

Джул отвори очи и погледна към Хънт:

— Не прави номера на приятелите си и съпругите им няма да ти се сърдят.

— Колко пъти искаш да ти се извиня? — Никакъв отговор. — Дев, нуждая се от помощта ти.

— За какво? За да намериш Паризи ли? Ти бълнуваш, Уайът.

Хънт внезапно си спомни думите на Харди и каза:

— Чуй ме, аз също мога да ти помогна.

Джул се засмя кратко и отсечено.

— Разбира се, че можеш, освен това си добре мотивиран, нали? Щом намериш Паризи, ще ми я предадеш, така ли? Напротив, ще я скриеш от мен. Или по-скоро тя сама ще се скрие.

— Няма да стане така, давам ти дума. Ако тя може да бъде открита, аз ще ти бъда от помощ — повтори той.

Джул въздъхна и изправи облегалката на креслото си до седнало положение. Все още изглеждаше изтощен, но се долавяше и слаб интерес.

— Защо ще правиш подобно нещо, Уайът? А и преди това трябва да повярвам, че наистина ще го правиш.

— Дадох дума, Дев.

Най-накрая Джул кимна.

— Добре. Засега това стига.

Хънт въздъхна с облекчение.

— Знаеш с какво си изкарвам хляба през половината от времето си — намирам хора. В момента мои хора разговарят с всичките й познати, с всички, до които успеем да се доберем — лични и служебни познати, роднини. Ако е мъртва, няма какво да се прави, вероятно някой ден ще намерим тялото. Обаче ти гарантирам, че когато я видях за последен път, тя изобщо не възнамеряваше да се крие във връзка с това убийство. Някой я е отвлякъл и в момента залагам на това, че не са я убили веднага. Това е мотивът ми. Да си чувал някой да е искал откуп? Да си чувал кредитната й карта да е била използвана? Изобщо има ли някакви признаци, че тя бяга?

— Това е поверителна информация.

— Добре, ще се споразумеем ли, или не? Обещавам ти тутакси да ти предоставям всичко, до което се добера. Но искам да знам с какво разполагаш за Паризи, до най-малката подробност. В случай че пропускам нещо. Някъде, където да я търся.

— И какво може да е то?

— Ако знаех, нямаше да те питам, нали? Но ако ми дадеш тези сведения, мога напълно да те отърва от Паризи и да можеш изцяло да насочиш вниманието си към друг заподозрян. Към госпожа Палмър или към когото и да било. Но има и друго нещо, което мога да ти дам и което нямаш, макар според мен ужасно да се нуждаеш от него.

— Кое е то?

— Партньор.

Джул присви очи и стисна устни.

— Имам си партньор.

— Да, познавам го. Помага ли ти?

— Той е ченге.

— Да, така е.

— Няма да направя нищо зад гърба му.

— Разбира се, че няма. Направи го пред очите му, да видим дали ще забележи. А междувременно двамата с теб ще правим каквото правехте вие с Шейн — ще се опитаме да разплетем случая.

Джул сведе поглед към подутата си ръка и няколко пъти сви и отпусна дланта си. Накрая се предаде с въздишка:

— Не. Няма искане за откуп. Никакви кредитни карти. Никакви обаждания по мобилния. Нищичко. И защо според теб не можем да разберем нищо за семейството на Стейси Розали? — попита той.

— Изпратил съм Уес да говори с Феърчайлд и с Томбо, за да види дали няма да разбере какво може да е правила Андреа в понеделник вечерта, което би могло само по себе си да я елиминира от твоето уравнение. Междувременно Ейми Ву е при Карла… — поде Хънт.

— Секретарката на Паризи? Днес говорихме с нея — каза Джул.

— Даде ли ви нещо?

— Почти същото разписание, с което ти вече разполагаш. Почти нищо друго.

— Добре, но като стана дума за разписания, поръчах на Мики Дейд да открие къде живеят семейство Маниън, за да се добера до Каръл, съпругата.

— Не си прави труда, двамата с Шию вече разговаряхме с нея днес. Живее в Сийклиф. Невероятна гледка. Влязохме без всякакви проблеми, все едно сме си у дома.

— Как успяхте?

— Не се говори много за това, но всичките й охранители са полицаи от отдел „Убийства“ на Сан Франциско, които правят това в извънработно време.

— Дори Шию?

— Той е един от най-добрите хора на семейство Маниън, Уайът. Вероятно аз съм единственото ченге в отдела, с което тя не разговаря на малко име. Шию й се обади на личната линия и получихме достъп.

— Разбирам. — Обсъждаха случая вече десетина минути и напрежението в стаята вече се бе стопило. Хънт се бе облегнал в креслото си и бе скръстил крака. — Ето защо трябва да си сътрудничим по случая. И какво знаеше госпожа Маниън?

— В основни линии нищо. Изобщо не се била видяла с Паризи, защото тя не дошла. Това е задънена улица.

— Каза ли ви за какво са възнамерявали да разговарят?

Джул зарея поглед към тавана.

— Тя е голяма клечка в някакъв комитет — на приятелите на градската библиотека или нещо подобно. Сигурен съм, че Шию си го е записал. Както и да е, по-късно през лятото възнамерявали да организират мероприятие за набиране на средства и искали Паризи да бъде местната знаменитост на церемонията, затова госпожата искала да види дали тя ще се съгласи. Сигурно са харесали работата й в телевизията, ново лице и така нататък.

Хънт въздъхна и най-сетне поклати глава:

— Значи тя излиза от къщи, качва се на колата си и изчезва, така ли?

— Да. С това разполагаме.

— Имаш ли разпечатка на телефонните й обаждания?

— Работя по въпроса, Уайът. Заподозряна е едва от днес. Би трябвало да имаме нещо до утре, най-много до понеделник.

Според Хънт това не бе достатъчно скоро, обаче нямаше думата.

— Говори ли и с кабинета на Палмър?

Хапчетата и умората вече сериозно отнемаха силите на Джул. Нужни му бяха няколко секунди, за да реагира.

— Да. Той най-вероятно наистина е възнамерявал да удари профсъюза, макар че според Гари Пиърсъл било само блъф.

— И къде е мястото на Андреа във всичко?

— Точно това се опитвам да проумея цял ден. Пресъхнал кладенец.

— Ами ако тя е знаела или пък е открила кой е поръчал убийството на Палмър? Отива при този… как се казваше шефът на профсъюза?

— Джим Пайн.

— Да. Отива при Пайн, а може би не направо при Пайн. Може би дори при някой от колегите си във фирмата на Пиърсъл, за да сподели подозренията си. Кани се да разтръби историята и някой решава, че трябва да я спре…

— Доста е изсмукано от пръстите, Уайът — прекъсна го Джул. — Обаче нека аз те попитам за нещо — ами връзката между профсъюза и Джанет Палмър?

— Каква е тя?

— В момента не съществува освен в съзнанието на Шию. Питам те за твоето мнение по въпроса. Тя разбира, че съпругът й има любовна връзка и решава да поръча да го убият. Чувала е всякакви истории за наемниците на профсъюза, знае къде се намират и как да се добере до тях.

— Не искам да обидя партньора ти, Дев, но твърдо не — поклати глава Хънт.

— Просто „не“?

Кимване.

— Замисли се. Дори и да направи само първата крачка, ще се изложи на опасността от вечно изнудване. Ако профсъюзът иска да елиминира съдията по някаква причина, просто ще го направи. Няма нужда съпругата му да ги моли. Дори не биха й повярвали, ако го направи. Това е просто глупаво.

— Партньорът ми не смята, че е глупаво. Той е убеден, че най-вероятно е станало точно така. Опитвам се да опровергая тази хипотеза, обаче главата ужасно ме боли.

Джул покри лицето си с ръце и притисна челото си.

— Смятам, че имаш право по отношение на едно, Дев. Според мен Андреа някак е свързана с това. Но тя е третата жертва, а не заподозряна.

— Е, това е твоята теория — с мъка се изправи Джул от креслото си. — Но и в двата случая, хайде да я намерим.