Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (3)

3/(2000 г.)

Заместник-директорът Уилсън Мейхю бе оставил учтива бележка в стаята ми, с която ме молеше да бъда така любезен да се отбия в кабинета му при първа възможност. В повикването нямаше нищо зловещо, само дето това щеше да бъде първата ми лична среща с Мейхю, след като на Коледа преди две години си бяхме разменили по едно престорено сърдечно „здрасти“. По онова време, проявяващ загриженост към подчинените си, той ме попита каква е връзката ми със СЗД. Тъй като тогава бях работил в службата от едва осем години и понеже самият Мейхю бе дошъл на борда преди пет години, аз го помолих да си остане между нас, но го уверих, че всъщност работя за ФБР под прикритие, за да заковем сводника, който от поста си в СЗД върти незаконна детска проституция.

След този случай той поне знаеше кой съм.

И така, този октомврийски следобед аз се озовах пред бюрото на заместник-директора в кабинета му на третия етаж на Отис авеню. Макар че мебелировката и интериорът в останалите помещения на СЗД можеха да послужат като еталон за сива бюрократична естетика със своите сивкави, зеленикави и метални повърхности, кабинетът на Мейхю, както и неговият обитател, издаваха подобие на стил, макар и не на вкус. Бюрото представляваше огромно туловище от червеникаво дърво, полирано и асиметрично, без видими чекмеджета и с плоска повърхност, само колкото да побере един телефон и една полупразна табличка за кореспонденция. Нямаше и следа от компютър или от друго подобно нещо. По стените бяха окачени три картини от Уолтър Кийн — деца с огромни очи, от които всеки момент ще бликнат сълзи (чат ли сте?) — поставени в рамки и поставени така, че да покрият цялото свободно място по стените. Шкаф от тиково дърво заемаше стената от дясната ми страна, точно срещу прозорците. Той беше покрит с голяма плетена покривчица, върху която се мъдреше истински сребърен руски самовар. По полиците зад гърба на шефа имаше съвсем малко книги, защото на повечето се мъдреха снимки в сребърни рамки на Мейхю с последните трима кметове, с шефа на полицията, с губернатор Грей Дейвис, с Боз Скагс, с Даниел Стийл и с още няколко знаменитости, които не успях да разпозная. Най-горната полица бе изцяло посветена на керамиката Ладро. Трогателно.

Мейхю се изправи. Костюмът му „Армани“ не можеше да прикрие излишните петнайсетина килограма. Заобленото му и леко ангелско лице лъщеше леко над двойната брадичка, все едно го бе протъркал. Решението му да вчесва назад останалата му коса не бе нито подобрило, нито влошило вида на високото чело. Вероятно и собствената му майка не би го нарекла привлекателен, но той въпреки това излъчваше самоувереност, породена от упражняването на власт. Пълничък възрастен бял мъж, който бе успял, а ако не ви харесва как изглежда, гледайте си работата.

Надигна телесата си от стола и протегна ръка над бюрото, за да се здрависа с мен и да ми благодари, че съм се отзовал толкова бързо. Преди да успея да му отговоря, отново бе седнал на мястото си.

— Разбира се. Какво има? Някакъв проблем?

— Не, не. Няма никакъв проблем. Всъщност е точно обратното.

— Страхотно. — Зачаках.

— От колко време си на улицата и работиш по различни случаи?

— От осем години, господине.

Той тихо подсвирна.

— И аз така разбрах. Даваш ли си сметка, че си най-старшият служител на долния етаж?

— Не съм се замислял за това.

— И през цялото това време оценката за работата ти е блестяща.

— Обичам работата си, господине — свих рамене аз.

— Очевидно. Очевидно. — Преплете пръсти върху корема си. — Работата е в това, че имаш богат личен опит от улицата, който можеш да предадеш на новите служители в отдела.

— Опитвам се да помагам, когато мога.

— Да, добре… но си мислех, че бихме могли да оформим официално тези отношения. — Той се поприведе напред, малките му очички приковаха моите и на устните му се появи някаква усмивка. — Ще ти го кажа направо, Уайът. Някога мислил ли си да станеш надзорник?

— Никога не съм кандидатствал за такова място, господине.

— Защо?

Позамислих се за миг и отговорих:

— Струва ми се, че ми харесва да бъда на улицата.

— Това е похвално. Там е целият екшън, нали?

— Нещо такова.

— Не би ли желал повишение?

Пак не му отговорих веднага. Явно му се е сторило, че разглеждам трофеите и снимките из стаята му. Неправилно прецени това като завист.

— С твоите блестящи постижения до този момент не е невъзможно след броени години да седнеш на моето място.

„О, сърце, недей да лудееш!“

Освен всичко друго това беше безочлива лъжа. Самият Мейхю никога не бе работил на улицата. Дори не знаех със сигурност дали има пряк опит в социална работа, което бе задължително изискване за нас, уличните типове. Само че задължително изискване, за да станеш заместник-директор, не беше работата по конкретни случаи. А политическите връзки. Мейхю беше брат на една общинска съветничка, Криса Мейхю. Нито се бях забърквал, нито исках да се забърквам в подобно нещо.

Само че понеже се държахме приятелски, не виждах причина да сменям тона.

— Лаская се, че ме смятате за…

Той отново се намеси, преди да успея открито да му откажа:

— Повишението на заплатата е доста съществено.

— Не става дума за това — поклатих глава аз.

— А за какво тогава?

— Вече ви казах. Просто не си падам по работата в кабинет. Харесва ми да се отзовавам при повиквания.

Мейхю отново се отпусна тежко на стола си и лицето му помръкна.

— И често излизаш сам.

Това не беше въпрос, но въпреки това казах:

— Да, господине, така е.

— И защо?

„Защото повечето от колегите ми, които ти си наел, не са мотивирани, идиот такъв.“ Но вместо това казах:

— Понякога графиците ни с колегите се съчетават трудно.

— Смяташ ли, че това е ефикасно?

— Понякога при работата на терен един неопитен партньор може по-скоро да попречи, отколкото да помогне.

— Но как тогава младите ще добият толкова ценния опит от първа ръка, ако един ветеран в службата не иска да ги взема със себе си?

— Ами… нещата не опират до желание. Някои от хората на долния етаж смятат, че на всяка цена трябва да напишат докладите си и че това е приоритетът им. Само че така остават по бюрата си. — Бързо слизахме от привидно приятелската сцена. — А що се отнася до ефикасността, нали сам казахте, че оценките за работата ми са добри.

— Да, за самите повиквания. Само че ние тук управляваме един кораб и ни трябва съдействието на всички моряци, за да го задържим над водата.

Опитният морски вълк у мен не откликна на аналогията. „Ами тогава наемете хора, които имат желание да излизат на улицата и да работят.“ Обаче се насилих да издокарам една обнадеждена усмивка:

— Бих искал да смятам, че аз съдействам, господине.

Мейхю дълго дъвка тънката си долна устна. Въздъхна тежко, явно с дълбоко съжаление, и каза:

— Има няколко многообещаващи млади хора, които бихме искали да вкараме тук, Уайът, и честно казано, те могат да започнат с много по-ниска заплата от твоята в момента. Дори да те повишим до надзорник, привличането на някои от тези хора ще се отрази положително върху бюджета ни.

Значи сега ставаше въпрос за бюджета. Мейхю вече нищо не криеше и аз започвах да прозирам за какво става въпрос. Той беше обещал работа — моята работа — на сина или на дъщерята на някой от своите хора.

— Кого ще заместя като надзорник? — попитах.

— Дарлийн вече пети месец е в отпуск по майчинство — отговори той. — И поиска още два. Според мен не възнамерява да се върне.

— Може ли да си помисля?

— Разбира се. — Дебелото му лице грейна. — Помисли си няколко дни, Уайът, колкото време ти е нужно.

 

 

Не приех.

Две седмици след отказа ми Мейхю обяви административно прочистване на отдела, при което тримата оперативни работници с най-голям опит — аз, Бетина Кек и един ветеран с десетгодишен стаж, който почти не се вясваше и се казваше Лайънел Уитмор — трябва да преценяваме сериозността и достоверността на докладите за малтретиране на деца и да възлагаме случаите на подходящите оперативни работници. По същество това беше ролята, която до този момент бяха изпълнявали нашите надзорници от първо ниво, и се вършеше изцяло в офиса, само че в този случай нямаше никакво повишение на заплатата.

Разбира се, всеки случай на малтретиране на дете е сериозен, само че не всяко обаждане за подобен случай е основателно. В началото на кариерата си останах изненадан от броя оплаквания до СЗД, които се оказваха фалшиви — бяха от бащи, които искаха да причинят неприятности на майката на детето си, или от съседи като отмъщение за вдигания шум, или от жена, която иска да тормози бившия си съпруг, докато децата са при него за уикенда. Тези и десетки други подобни случаи бяха най-често срещаните грозни, глупави и дребнави скандали, в които децата бяха използвани като пионки в игричките на възрастните. Позовавайки се на факта, че страдаме от хроничен недостиг на хора, че бюджетните ограничения ни съсипват и че броят на основателните оплаквания също е твърде голям, Мейхю реши, че опитните му оперативни работници ще се превърнат в средството за отсяване на зърното от плявата сред оплакванията и така ще повишат ефективността на СЗД като цяло.

Планът на Мейхю беше колкото очевиден, толкова и прост. От негова гледна точка аз не умеех да работя в екип, Бетина беше направо за лудница, а Лайънел беше безполезен. Ако не ме пускаше на улицата, не след дълго щях сам да напусна. А без мен, за да удържам фронта на фалшивите оплаквания, Бетина и Лайънел щяха рано или късно да оплетат конците и така щяха да се освободят цели три работни места, а не само едно. След това Мейхю можеше да ощастливи три от своите богати приятелчета и може би щеше да се сдобие с нова кола — или поне с още един сребърен самовар или със снимка с някоя знаменитост.

Само че този път аз бях наистина вбесен и нямаше да допусна да ме изхвърлят от работа, която толкова много обичах. Реших, че ще се задържа повече от Мейхю. Той се нуждаеше от добри и стабилни оперативни работници, защото в противен случай нямаше да изглежда добре отстрани. Реших да играя на изчакване, докато нещата в крайна сметка се обърнат и отново ме изпратят на улицата. Докато спечеля.

 

 

Грешах.

Късно един петъчен следобед през февруари, докато седях сам в кабинката си — Бетина и Лайънел се бяха отлъчили самоволно по-рано — с купчина оплаквания, които трябваше да бъдат оценени преди почивните дни, попаднах на задължителен доклад от спешното отделение в общопрофилната болница в Сан Франциско. Петгодишно момче от латиноамерикански произход, Мигел Нуньос, бе прието в болницата малко преди два часа същия следобед със счупена ръка, което се сторило доста необичайно на болничните служители. Обадих се на рецепцията и разговарях с някой си д-р Търнър, който бе открил, че това е третото постъпване на момчето в три различни болници — две счупени кости и разместено рамо — откакто майка му се била хванала с новия си приятел. Били гипсирали ръката и в момента на разговора ни майката чакала да отведе Мигел у дома, но според д-р Търнър някой от СЗД трябвало веднага да отиде там, да разговаря с майката и със сина и да прецени положението, преди лекарят да може с чиста съвест да изпише детето и да го остави под опеката на майката.

Бях склонен да се съглася с него.

Уила Кардоза и Джим Фрийд тъкмо застъпваха за късната смяна. Двамата бяха неразделни, всъщност скоро щяха да правят годеж, и бяха наети през последните две години, което означава, че са хора на Мейхю. До този момент бях имал с тях единствено професионални контакти и макар да не бяха нищо особено, двамата всеки ден се явяваха на работа и ми се струваха свестни. Поне привидно като че ли ходеха по повиквания, пишеха прилични доклади, правеха минималното. По онова време не знаех и това — не бях надзорник, затова нямах достъп до досиетата на служителите — че на нито един от двамата до този момент не му се е налагало да натиска спусъка, т.е. насила да отнеме детето от опеката на родителите му.

Въпреки това те бяха най-добрият, да не кажа единственият избор, който имах. Работата ми беше да преценявам основателността на всеки сигнал, а този несъмнено беше реален като сърдечен пристъп. Затова ги запознах накратко с положението и им казах, че ще е най-добре да побързат, защото майката седи в чакалнята и изгаря от нетърпение да отведе момчето у дома, а д-р Търнър няма да може да я възпира вечно.

Докато те тръгнат и аз приключа и с последното оплакване от купчината, стана седем часа. Все още притеснен от сериозността на сигнала, аз преглътнах гордостта си и се качих горе, за да проверя дали Мейхю е все още в кабинета си. Секретарката му си бе тръгнала, обаче той беше там и явно пиеше бренди от една малка чашка и говореше с някого по телефона. Когато ме видя на вратата на кабинета си, побърза да се извини и да затвори. Това беше първото ми посещение при него, след като отказах повишението.

— Да, Хънт, какво има?

От онзи ден бях станал Хънт, а не Уайът. Представих му накратко положението на Мигел, казах му кого съм изпратил и изтъкнах, че сигурно би искал да следи отблизо този случай през уикенда, за да види как ще се развият нещата.

Благодари ми за отговорността, с която съм поставил този сериозен случай на вниманието му, и заяви, че точно това възнамерява да направи.

 

 

Госпожа Нуньос отвела Мигел у дома в петък вечерта. В неделя той отново бил откаран в болницата, но този път със сериозно мозъчно сътресение, от което изобщо не се възстановил. По време на разпита д-р Търнър заявил, че е разговарял с мен и аз съм го уверил, че СЗД ще изпрати някой в болницата в рамките на един, най-много на два часа, обаче никой от отдела не бил отишъл.

В индивидуалните си показания Кардоза и Фрийд признаваха, че съм им възложил случая, но не съм поставил специален акцент върху него. Със сигурност нямаше нищо писмено (понеже бързах да ги изпратя да вървят, това поне беше вярно). Те дори отишли първо на друго повикване — имаха адреса и номера на случая като доказателство — и пристигнали в болницата много след като госпожа Нуньос била отвела сина си у дома. Тъй като смятали, че д-р Търнър не би изписал момчето, ако смята, че го грози опасност, те се отзовали най-напред на първото повикване и оставили бележка на семейство Нуньос за среща в понеделник сутринта.

Докато седях пред Уилсън Мейхю в същата стаичка по време на дисциплинарното проучване, той съвсем спокойно и категорично отрече някога да съм споменавал този случай пред него в каквато и да било връзка.