Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (28)

28

Не беше далеч от игрището на младежката лига на Президио, затова се отби там, но узна, че ранната вечерна тренировка е свършила преди час. Джул и семейството му не се виждаха наоколо, вероятно вечеряха някъде след тренировката в един от петте хиляди ресторанта в града. Но Хънт се опита най-напред да позвъни в дома на Джул — никога не се знае, може пък след мача да са се прибрали у дома за пръв път в историята.

Обаче не, пържолата беше сигурна.

След това отново се опита да позвъни на мобилния телефон на Джул, но пак се свърза с гласовата поща. Остави по-конкретно съобщение от предишното: „Тод Маниън не е брат на Стейси. Той е неин син. Трябва незабавно да разговаряш със семейство Маниън, Дев. И си носи белезниците. Обади ми се“.

Хънт беше толкова превъзбуден, че не му се искаше да отиде с колата си пред къщата на Джул и да чака приятелят му и семейството му да се върнат от вечеря. Нито пък му се искаше да започне да проверява вероятните ресторанти един по един.

Вече разполагаше с достатъчно поне да даде на Джул необходимите инструменти да започне смислен разговор с Каръл Маниън. Само че това все още съвсем не бе доказателство за престъпление, още по-малко пък беше доказателството, което щеше да му трябва, за да може прокуратурата да повдигне обвинение. А ако Каръл Маниън бе по някакъв начин замесена в изчезването на Андреа и с евентуалната й смърт, тогава Хънт искаше тя да се изправи пред правосъдието, каквото и да струваше това.

Обаче дори ако Тод беше осиновен и дори ако Камерън беше родният му баща, а Стейси — родната му майка, какво от това? Ако нямаше данни за телефонен разговор или за някакъв друг контакт между основните действащи лица — Каръл Маниън, Палмър, Андреа и Стейси — тогава семейство Маниън можеха да отрекат, че са имали нещо общо със Стейси след пристигането й в Сан Франциско и завинаги да натирят Джул в задънена улица. Можеха да го направят с камарата топ адвокати, които можеха да си позволят да наемат.

Най-малкото, за да отбележи някакъв напредък, Джул щеше да се нуждае от доказателство, че Стейси наистина е майката на Тод. Камерън беше починал предишното лято на двайсет и четири години. Стейси е била на двайсет и две. Тогава са били съответно на шестнайсет и на четиринайсет. Възможно е да са се срещнали на ски лагера. Хънт можеше да се доближи най-много до този момент чрез живота на Стейси в Пасадина, преди четири години.

Но и това беше нещо.

В бизнеса с търсене на хора Хънт бе научил, че най-често започваш с най-лесното и очевидно решение. Все още на паркинга на игрището на Младежката лига в Президио, той набра номера на справки в градчето Роуз Баул и без дори да смее да се надява поиска номера на Розали, първо име неизвестно. Все пак не беше Смит. Операторът му съобщи: „Намерен е само един номер“, и той натисна копчето със звездата, за да му продиктуват номера, който си записа в бележника, докато слушаше как телефонът звъни на около шест хиляди километра на юг.

— Ало? — обади се културен женски глас.

— Ало? Дали разговарям с госпожа или с госпожица Розали?

— Да, на телефона е госпожа Розали, но ако става дума за продажби, часът за вечеря в петък вечер наистина не е най-…

— Не става дума за продажби, уверявам ви! Казвам се Уайът Хънт и съм частен детектив, който работи в Сан Франциско. Опитвам се да издиря роднини на Стейси Розали. Наистина е спешно.

— На Стейси Розали ли? — Жената замълча, а когато отново заговори, гласът й бе станал суров: — Това някаква жестока шега ли е? Ще затворя.

— Не, моля ви!

Твърде късно. Тя беше затворила. Хънт веднага натисна бутона за пренабиране, даваше заето, затвори, после опита отново, но резултатът беше същият. След няколко минути той се успокои, запали колата си, погледна на таблото колко е часът — осем без няколко минути. Слънцето потъваше в мъглата. Небето над главата му тъмнееше. Може би трябваше да отиде в „Роял Тай“ и да провери дали Стейси не е оставила някакви адреси за контакт и пътем да мине през къщата на Джул и да провери дали не се е прибрал. Или пък може би в крайна сметка си струваше да се отбие у семейство Маниън?

На тръгване от Президио отново натисна бутона за пренабиране. Този път се зарадва, защото телефонът иззвъня. Бързо отби встрани, угаси двигателя и зачака.

Когато се обади мъжки глас, Хънт каза:

— Това обаждане не е никаква жестока шега, моля ви, не затваряйте.

Отново се представи, остави телефонния си номер и каза на мъжа, че може той да му се обади, ако така предпочита. Повтори, че става дума за нещо много спешно.

Мъжът го изслуша, след това каза:

— Знаем коя е Стейси Розали. Тя е момичето, убито заедно със съдията във вашия град.

— Точно така — потвърди Хънт. — Казах на жената, която ми се обади преди малко, че се опитваме да издирим нейните роднини. Не исках да я разстройвам.

— Когато имаш същата фамилия като някой, който е убит, хората все ти го натякват. Може би затова съпругата ми е малко напрегната. Помислила е, че сте някакъв откачен. Не познаваме никаква Стейси Розали лично.

На теория това би трябвало да сложи край на разговора, само че нещо в отговора на мъжа порази Хънт.

— Не искам да ви досаждам, господине, но сигурен ли сте?

— Разбира се, че съм сигурен. Що за въпрос е това?

— Тя би била на двайсет и две години.

Този път колебанието траеше по-дълго.

— Така прочетохме и ние.

Сега беше ред на Хънт да направи пауза — макар и само за миг. Не искаше да изгуби връзка с мъжа.

— Казахте, че не познавате Стейси Розали лично. Но името като че ли ви говори нещо.

— Не съвсем. Поне не конкретно. — Мъжът каза нещо встрани от слушалката. Хънт чу: — Не, всичко е наред, справям се. Човекът ми се струва свестен. — След това отново на него: — Просто нашата фамилия е Розали. И имаме дъщеря, Кейтлин, която тъкмо навърши двайсет и три.

Хънт нямаше представа накъде бие господин Розали с всичко това, но възнамеряваше да го накара да продължи да говори.

— И?

— Най-добрата й приятелка в училище се казваше Стейси. Стейси Кайли. На практика живя у дома през последната година на Кейтлин в гимназията. Шегувахме се, че трябва наистина да я направим член на семейството. — Гласът стана леко дрезгав. — Затова когато научихме, че жената, която е била застреляна заедно със съдията, се е казвала Стейси Розали…

— Обадихте ли се в полицията?

— Не. Разбира се, разговаряхме за това, но Стейси Кайли не е Стейси Розали. В крайна сметка решихме, че сигурно става дума за съвпадение.

Само дето според Хънт Джул имаше право. В случаите с убийства нямаше съвпадения. Разбира се, семейство Розали не искаха да се набъркват в неприятности, свързани с убийството на федерален съдия.

— Ако ме изтърпите още само минутка, господине, имате ли някаква представа къде се намира Стейси Кайли сега? Чували ли сте я напоследък?

— Не, от няколко години не съм. Кейтлин замина на изток да учи в колеж. В Мидълбъри. Тя винаги си е била малко суховата и беше страхотна ученичка, а Стейси беше по-… Е, тя водеше различен живот. Беше красива и популярна, каквито са момичетата в гимназията, нали знаете. Както и да е, когато Кейтлин завърши гимназия, престанахме да виждаме Стейси.

— А родителите й? Те в Пасадина ли живеят?

— Да, струва ми се, обаче ние не ги познавахме. Струва ми се, че техният дом не беше… не приличаше много на нашия. Те като че ли не се интересуваха особено колко често Стейси преспива у дома или до колко късно остава. Не бяха олицетворение на добри приемни родители.

Хънт усети как го пронизва тръпка, от която ръцете му настръхват.

— Значи ми казвате, че Стейси е живяла в приемно семейство?

— Точно така. Знаем всичко това на втора ръка от Кейтлин, но положението очевидно не беше особено добро. Мисля, че точно затова тя прекарваше толкова време тук. — Той замълча за един кратък миг. — Да не мислите, че младата жена там…

— … е вашата Стейси Кайли ли? Нямам представа. Това ще зависи от факта дали Стейси до такава степен не е харесвала приемните си родители, че се е отказала от тяхното име и е взела вашето.

— Това ми се струва доста крайно. Но просто не знам. Никога не съм чувал някой да прави подобно нещо. Тя може и да го е направила. — Мъжът прочисти гърлото си и попита: — А в такъв случай тя е мъртва, нали?

 

 

Както каза бащата на Кейтлин Розали, тя беше доста суховата. В късния пролетен следобед в петък тя беше в апартамента си в Бостън сама и четеше.

— Родителите ми ли ви дадоха този номер? Наистина ли?

— Можеш да се обадиш и да ги попиташ, Кейтлин. Ще ти звънна след три минути.

— Ако нямате нищо против, ще го направя. И ако реша да говоря с вас, ще ви позвъня. — И съвсем като майка си тя затвори.

След две или три дълги минути Кейтлин се обади и звучеше така, сякаш някой от родителите й освен че бе потвърдил думите на Хънт, й бе съобщил и лошата новина. Гласът й трепереше и звучеше приглушено.

— Казаха ми, че искате да узнаете нещо повече за Стейси. Не мога да повярвам, че някой я е убил. Кой би направил подобно нещо?

— Точно това се опитвам да открия, Кейтлин. Баща ти ми каза, че семейство Кайли са били… Е, може би ти ще ми кажеш какво знаеш.

— Работата е там, че аз не ги познавах много добре. Само от онова, което ми каза Стейси.

— И какво ти каза тя?

— Не ги харесваше много, обаче това не я притесняваше особено. Беше свикнала, струва ми се. Всъщност не беше истински дом.

Хънт имаше собствена добре оформена представа за обстановката в домовете на приемните семейства, но всяко бе различно и той трябваше да научи какъв е бил опитът на Стейси.

— Какво го правеше различен?

— Почти всичко. Освен че първо, те я бяха осиновили.

Това беше необичайно и Хънт го знаеше. По правило престоят в приемните семейства беше краткосрочен и след това децата биваха връщани или при истинските си родители, или отиваха при осиновители. В много редки случаи приемните семейства осиновяваха поверените на грижите им деца.

— Мисля, че тя е била едно от първите деца, които те са взели в дома си, когато е била на три или на четири годинки.

— Знаеш ли защо изобщо е била поверена на грижите на приемни семейства?

— Мисля — знам, че звучи мелодраматично, но смятам, че е вярно — че са я изоставили веднага след раждането. След това са я разнасяли из най-различни места още докато е била бебе. Явно е била много неспокойна, имала е силни колики и много е плачела. Всъщност тя точно така се наричаше — Трудно и скъпо дете. Което не беше така, след като човек я опознае веднъж. Както и да е, продължило така, докато не я настанили при семейство Кайли и те не я задържали.

— Имало ли е и други деца в къщата?

— Да, това беше другото нещо. Когато двете със Стейси се сближихме, приемната грижа се бе превърнала по-скоро в бизнес за родителите й. И двамата бяха безработни, а нали знаете, че им се плаща на ден и на дете. Така че една или друга агенция им водеше деца, те ги задържаха за ден или за няколко седмици, може би дори за месец…

— Да, знам как става — каза Хънт.

— Да, но онова, което измъчваше Стейси, беше промяната. С всички тези деца, които непрекъснато идваха и си отиваха, тя вече не се чувстваше обичана или дори желана като дъщеря. Създавала им само проблеми и в крайна сметка не си струвала усилието. Не им носела никакви пари. Всъщност ставала причина за разходи.

— И как така им е създавала толкова неприятности?

— Това не знам. Не искаше да говори за това. Просто казваше, че е трудно и скъпо дете. Според мен нещо се бе случило, преди да се преместят в Пасадина. Станало е нещо, което е променило целия характер на отношенията им и те вече бяха престанали да й обръщат внимание. Като че ли просто бяха вдигнали ръце, защото тя им създава твърде много неприятности.

— Кога стана това?

— Според мен в края на първата й година в гимназията.

— А къде са живели преди това?

— Във Феърфийлд, струва ми се. Това е в Северна Калифорния.

— Знам. Обаждам се от Сан Франциско. — Той замълча за секунда и каза: — Кейтлин, знаете ли дали онова, което се е случило, всъщност не е фактът, че тя е забременяла?

Момичето се поколеба.

— Веднъж тя заговори, че някой ден ще се оженим и ще имаме деца. Нали знаете, както си говорят приятелките в гимназията. И се разплака. Ама истински. Когато най-сетне се успокои, аз я попитах какво има, а тя отговори, че вече не й се говори за бебета. Никога, никога. Темата за бебетата била твърде болезнена за нея.

— И защо?

— Защото самата тя родила. И й отнели бебето.

 

 

Хънт все още седеше в колата си, паркирана близо до Президио встрани от платното. Трябваше да направи още една спирка по този мрачен път, ако искаше да е напълно сигурен, а трябваше да го постигне. Утеши се с мисълта, че всъщност прави услуга и на Джул — щеше да намери най-близките роднини на Стейси Розали. Семейство Кайли също бяха записани в Пасадина и две минути, след като затвори след разговора си с Кейтлин Розали, той говореше на фона на ужасна какофония — телевизия, музика, пищящи деца — с Кити Кайли.

— Съжалявам. Ще повторите ли кой се обажда?

Хънт й каза и изчака, докато тя му обясни, че трябва да се премести на по-тихо място. Той слушаше как тя се движи из къщата — „Намали това!“, „Джейсън, остави това!“, „Никаква храна повече! Сериозно ти говоря!“, „Мамка му, мамка му, мамка му!“ — и получи доста ясна представа за обстановката, от която Стейси бе избягала и към която повече не се бе обърнала да погледне. Затръшна се някаква врата и жената отново се обади:

— Така — каза тя най-сетне. — Там не можех да се чуя какво казвам. Господин Хънт, нали така казахте? Казахте, че сте частен детектив и се обаждате по повод на Стейси.

— Така ми се струва. Макар че допускам, че тя е променила фамилията си.

— Пак ли се е забъркала в нещо? Това момиче е създадено да създава проблеми. Но не знам с какво мога да ви помогна. Нямаме ни вест, ни кост от нея вече няколко години, след като по някакво чудо успя да завърши гимназия. Не че човек не очаква подобно нещо, разбира се, ако като нас от толкова време се занимава с такива деца. Искам да кажа, те имат свой живот и не съществува такова нещо като благодарност към хората, които са те отгледали. Бог знае, че сме видели достатъчно. Ако има нужда от пари, най-добре й кажете, че се е обърнала не към когото трябва. Но все пак, добре, какво е направила този път?

— Преди да стигнем до това, госпожо — и до болката, която Хънт би предпочел да не й причинява, — се чудя дали имате нещо против да ми разкажете за бебето й.

Колебанието й издаде лъжата.

— Тя не е имала бебе. За кого работите?

— На този етап работя за Стейси, госпожо.

— Тогава защо не ви е казала за бебето, за което иска да говорим?

— Не казахте ли, че никога не е имала бебе?

Мълчание.

— Родила е момче преди осем години, нали? Бащата е Камерън Маниън.

— Не трябва да говоря за това.

— Семейство Маниън ли ви платиха, за да не говорите?

Тя не отговори.

— Госпожо Кайли?

— Никога не е имала бебе. Вече ви казах.

— Струва ми се, току-що ми казахте, че е имала.

— Не искам да слушам повече за това. — Само че тя не затвори. Хънт почака. Накрая тя каза с различен тъничък глас: — О, боже, какво се е случило?

— Не е хубаво, госпожо. Мисля, че е по-добре да седнете.

Хънт й съобщи новината по възможно най-деликатния начин. Представяше си я като избухлива, склонна към самосъжаление, невежа и себична жена, но въпреки това изпита състрадание към нея, доловил празнотата в гласа й, когато тя въздъхна:

— Ох!

Щом той приключи, по линията настана тишина.

Когато госпожа Кайли най-сетне заговори, гласът й беше почти шепот:

— Тя мислеше, че синът й е толкова страхотен, така съвършен. А те твърдяха, че стоят много по-нависоко от нас. И че моето момиче е боклук. Че всички ние сме боклуци. Смятаха, че Стейси е забременяла нарочно, за да се закачи за тях и за парите им.

— И какво направиха?

— Първо отричаха, че Камерън е бащата. Казваха, че всички знаели, че Стейси е уличница и че спи с всяко момче в лагера.

— Тя е била на лагера за водни ски на Камерън?

Горчив смях:

— Шегувате ли се? Не можехме да си позволим подобно нещо. Тя беше спасителка в Бериеса, това е. Такава беше работата й през лятото. Може би не трябваше да я пускаме да отива там сама, но се предполагаше, че това е отличен лагер за богати деца, а ние й имахме доверие. Не смятахме, че… Е, няма значение какво сме смятали.

— И после какво?

— Е, трябва да му го призная на момчето, защото то потвърди всичко. Не искаше и да чуе, че Стейси е била с някой друг. Бебето било негово, било детето на любовта им, а той щял да се прояви като мъж и да се грижи за него, а също и да се ожени за нея. Обичал я. Шестнайсетгодишен. Глупак.

— Значи вие…

— Чакайте. Ние не сме направили нищо. Поне нищо лошо. След като това беше скъпоценният им син, значи бебето беше неин внук…

— Имате предвид Каръл Маниън?

— Нали за нея говорим? Богатата кучка Каръл Маниън. Синът й не можел да се ожени за някаква бяла никаквица. И тя нямало да допусне нейният внук да бъде отгледан в каравана. О, ами скандалът! Не забравяйте за скандала. Те изобщо не дойдоха да се срещнат с нас, да поговорят с нас. Просто изпратиха лекарите и адвокатите си. За да сключат сделката.

— С кого? Със Стейси ли?

Тя отново възвърна обичайния си тон — раздразнителен и плачлив:

— Стейси нямаше право на избор. Та тя беше само на четиринайсет години! Понеже не можеше да подпише документите, ние ги подписахме вместо нея. Решението беше наше и беше най-доброто за детето, за всички. Не сме направили нищо лошо.

— Колко ви платиха? — попита Хънт. — За да се откажете от детето на дъщеря си и да им го отстъпите, за да го отгледат като свое собствено. И след това да преместите своята четиринайсетгодишна Стейси — несъмнено без никакво предизвестие и вероятно с измама, равняваща се на отвличане — в друга отдалечена част на щата.

— Не беше заради парите — каза тя.

Само че той знаеше — разбира се, че е било заради парите.