Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (12)

12

Предсказуем в ретроспекция, но непредвидим на момента, резултатът от разпита в салона „Джей Ви“ беше, че веднага щом Джул и Шию си тръгнаха, Ванеса се обади на сестра си и й каза, че независимо дали го съзнава, тя е заподозряна за убийството на съпруга си. Инспекторите съвсем ясно й бяха дали да разбере това.

След като излязоха от магазина на Адриано, Шию — който вече показваше постоянни признаци, че натискът върху тях да намерят заподозрян влияе на преценката му — на практика твърдеше, че е почти уверен, че трябва да отидат и да обсъдят нещата с един от заместник-прокурорите. Веднага. Трябвало да му кажат с какво разполагат за Джанет и да започнат да обсъждат как да й отправят обвинение в убийство — дали да я арестуват, преди да успее да избяга или да направи нещо също толкова опасно, като например да се самоубие, или да изчакат и да представят доказателствата си на предварително съдебно изслушване, за да отправят обвинението официално.

Джул не беше против нито една от двете алтернативи. Всъщност той бе почти убеден в онова, което бе казал на Шию по време на пътуването им — че почти са успели да разрешат случая за един ден. Само че въпреки натиска да предявят обвинения срещу Джанет, те все още не разполагаха с оръжието на убийството.

Да, наистина, имаха пролука във времето на съпругата на съдията, която не можеше да бъде обяснена и по време на която тя би могла да извърши убийствата, за които имаше изключително силен мотив — ако изобщо се допусне, че е знаела за Стейси Розали. Само че фактът, че госпожа Палмър изобщо не бе ходила при Адриано, за да купи вино, не им подсказваше с нищо какво всъщност бе правила през тези толкова важни четири часа. Освен това все още изобщо не бяха затегнали обръча около Джанет. Щеше да е много лошо, ако я представят като свой заподозрян пред прокурора или пред лейтенант Лание, или още по-зле — пред шефа Батист, а тя се появеше с един или с двама свидетели, които са я видели в дома на сестра й или са разговаряли с нея в бакалницата.

Или каквото и да е друго.

След като убеди Шию, че трябва отново да разговарят с нея — при това скоро — Джул й се обади от мобилния си телефон, за да я попита дали може да им отдели час или малко повече от времето си. Тогава научи, че Ванеса вече й се бе обадила. Разбира се, Джанет щеше да се радва да се срещне с тях когато поискат, но срещата трябвало да се състои в кантората на адвоката й от Сан Франциско Евърет Уошбърн. Даде му адреса на Юниън стрийт и каза, че ще се срещне с тях там, да кажем след четирийсет и пет минути, в четири и половина.

Само че завръщането им в града се проточи доста, защото един елен бе решил да се измъкне малко от естествената си среда в Марин Хедландс и импровизирано да глътне малко градска култура, а защо не и малко нощен живот, в Сан Франциско. Разбира се, за да направи това, трябваше да премине по моста Голдън Гейт. Близо петкилометровото му пътешествие, което в крайна сметка завърши успешно с помощта на ескорт от шест автомобила на патрулите от магистралата, задръсти движението на моста и в двете посоки за почти четири часа.

 

 

Евърет Уошбърн наближаваше седемдесетте и явно предпочиташе по-битовия стил — провиснали кафяви панталони, червени тиранти и твърде широка плътна вратовръзка под намачкано спортно сако. Мустаците му като на морж и руменото му лице му придаваха вид подобен на този на капитан Кенгуру^[1], само че според Джул сините очи под бялата грива бяха топли и предразполагащи колкото е един ледник. Ако господин Грийн Джийнс врътнеше някой от тъпите си номера на този човек, той със сигурност щеше да му наръфа задника. В същото време Джул си даде сметка за енергичното изражение на адвоката, когато им отвори вратата на кантората си, на метър и половина — два под нивото на улицата под „Кафе дьо Пари“. Демонстративно погледна часовника си.

— Осем и шест — каза Уошбърн вместо въведение. — Наистина трябва да взема хонорар от общината, а не от клиентката си за времето, което ме накарахте да чакам, след като уговорихме срещата си, заради която трябваше да дойда чак от Редуд Сити.

От думите му човек оставаше с впечатление, че Редуд Сити е най-малко на сто и петдесет километра от мястото, където се намираха, а всъщност градчето бе на петдесетина километра, повечето от пътя бе магистрала и за щастие този ден по нея нямаше никакви елени.

— Ако госпожа Палмър не ми беше толкова близка лична приятелка, освен клиентка, и ако не искаше да ви съдейства по всякакъв възможен начин в разследването, никога не бих останал до този безбожно късен час. Преди две години прекарах инфаркт и лекарят ми препоръча да престана да работя извън обичайното работно време. Само че тя иска убиецът на съпруга й да бъде заловен. Това преди всичко. Допускам, че можете да се легитимирате. Може ли да видя значките ви, моля?

Всъщност Джул бе предложил да отменят срещата, когато стана ясно, че няма да стигнат навреме, но Уошбърн гневно бе отговорил, че вече е шофирал до града и че е дошъл само заради този разговор. Бил много зает човек и не можел да гарантира кога ще може да дойде отново. Ако искали да разговарят с клиентката му, двамата били готови да им съдействат днес, независимо по кое време. В крайна сметка, щял да се опита да прояви гъвкавост, но сигурно нямало да успее да откликне на друга среща скоро, а разбира се, нямало да позволи на клиентката си да разговаря с полицията, ако той не присъства. Накратко, въртеше ги на пръста си.

И сега отново го направи.

Изкушен да отложи срещата и да принуди стария негодник да остави клиентката си да се яви сама пред разширения състав на съдебните заседатели, ако откаже да разговаря с тях, Джул прехапа езика си. Това с нищо нямаше да помогне. Двамата с Шию трябваше да напреднат с разследването, а докато не успееха да уличат или да елиминират като заподозряна госпожа Палмър, бяха като в блато.

Уошбърн ги държеше в ръцете си и го знаеше.

Практикуваше право от мазето на стара викторианска постройка и без да се церемони повече с тях, ги поведе по един тесен и тъмен коридор с помещения само от лявата им страна. В края коридорът се разширяваше в по-просторна, но въпреки това малка рецепция. Зад нея се намираше кабинетът на Уошбърн, сравнително просторна осмоъгълна стая с прозорци на шестте стени и книги, заемащи всеки свободен сантиметър по стените. Нямаше бюро, никакви признаци, че на това място се върши делова дейност. Наглед се намираха в дневна — много зеленина, ориенталски килими, ниски масички и няколко къта за сядане. През прозорците се виждаше, че навън вече се е здрачило, но стаята беше добре осветена от лампи с абажури.

Джанет Палмър седеше на едно ниско канапе и не се изправи, когато тримата влязоха. Облечена в черно, тя изглеждаше изтощена и крехка. Уошбърн взе един дървен стол с права облегалка и посочи на инспекторите канапето от другата страна на ниската масичка. Джул извади касетофона си и го постави помежду им, след като Уошбърн му кимна за разрешение. Изрецитира стандартните реплики, след това срещна вбесения и раним поглед на заподозряната си.

— Как сте, госпожо Палмър? — започна Джул.

Очевидно беше инструктирана да не казва нищо без позволението на адвоката си. Погледна настрани към Уошбърн, безмълвен въпрос. На който той отговори:

— Честно казано, инспекторе, щеше да е по-добре, ако не й се налагаше да се справя с абсурдното положение на заподозряна. Наистина е абсурдно.

— Ще й позволите ли да говори? — попита Шию.

— Разбира се. Вече ви казах, че е готова по всякакъв начин да подпомогне разследването ви. Нали така, Джанет?

— Напълно.

— Добре — каза Джул. — Тогава може би ще направим нещата по-лесни за всички ни.

— Нещата вече са прекалено сложни — каза Уошбърн. — Ненужно сложни.

Джул отново устоя на изкушението да действа твърдо с този адвокат. Нямаше смисъл да влиза в досаден конфликт с него, а той като че ли точно това се опитваше да провокира. Вместо това Джул отново погледна госпожа Палмър в лицето.

— Вчера в дома ви ви попитахме какво сте правили в понеделник следобед и вие ни казахте, че сте отишли да пренощувате у сестра си, като сте тръгнали към четири часа, за да избегнете задръстванията. Така ли е?

— Да.

Джул сниши глас:

— Госпожо Палмър, много ще помогнете на разследването, ако ни кажете съвсем конкретно всяко нещо, което си спомняте за времето между заминаването ви от къщи и пристигането ви в дома на сестра ви.

Госпожа Палмър отново погледна към адвоката си и този път той й кимна да отговори.

— Добре, както вече ви казах, тръгнах към четири. Не си спомням някакви проблеми с движението или точното време на пристигането си у Ванеса, но много ще се учудя, ако не е било преди пет.

— Къде паркирахте там? — попита Шию.

Джул, който искаше тя да не спира да говори, му метна предупредителен поглед.

Само че тя отговори:

— На алеята. Но не знам дали някой ме е видял. Не говорих с никого.

Шию като че ли не можеше да я остави на мира:

— Някакви телефонни разговори?

Тя поклати глава:

— Не се налагаше да се обаждам на никого. Вече бях говорила с Ванеса, за да знае, че съм там, а Джордж… — Споменаването на името на съпруга й й повлия незабавно и според Джул доста шокиращо, но тя бързо се съвзе след кратка, но съвсем несъмнена борба със себе си. — Както ви казах, той щеше да ходи на вечеря. — Тя отмести поглед от Шию към Джул, след това отново въздъхна и продължи: — Както и да е, боя се, че не правих много неща. Беше ми се доспало от шофирането, затова сигурно съм дремнала малко, но в крайна сметка взех „Сънсет“ на Ванеса, а там имаше рецепта за пълнени пилешки гърди, която ми се стори доста вкусна, затова реших да изненадам Ванеса и да ги приготвя за вечеря. Излязох да напазарувам.

— Да се върнем съвсем малко назад — каза Джул. — Казахте, че сте се обадили на сестра си?

— Да.

— От къщата ли?

— Не, от колата. Обикновено й се обаждах, когато наближавах „Джей Ви“. Просто като потвърждение, че все още сме заедно в бизнеса.

Джул погледна към Шию и се запита дали партньорът му е схванал значението на това признание. Ако госпожа Палмър бе използвала мобилния си телефон на магистралата, докато е минавала през Мил Вали между четири и пет часа, те можеха да определят местоположението й с точност до два-три километра, като намерят клетката, която е приела и е насочила разговора. Ако наистина е била в Мил Вали, ставаше твърде невероятно да се е върнала у дома в Сан Франциско, за да застреля съпруга си и любовницата му. От друга страна, ако обаждането идваше от града — или още по-добре, от някъде близо до дома й — тогава те пак щяха да са в играта.

Само че той не възнамеряваше да се откаже от нея така лесно. Мотивът й беше твърде сериозен, симетрията — твърде съвършена. Бяха вложили много. Все още им оставаха покупките, виното и свързаните с тази история трудности. Все още беше възможно.

— Добре, да се върнем на покупките ви — каза той. — Къде пазарувахте?

— В „Сейфуей“ в Новато. Не знам точния адрес, но е на следващия изход от магистралата след къщата на Ванеса.

— И кога казахте, че е било това? — намеси се Шию.

— Не знам точно. Към шест? Не. Струва ми се, че дремнах докъм шест. Може би по-скоро към седем.

Шию продължи:

— Там говорихте ли с някого? Някой, който би могъл да си спомни за вас?

Явно на Уошбърн му беше писнало да мълчи:

— Извинете ме, инспектори, може ли да предложа да попитате клиентката ми дали е използвала карта за „Сейфуей“, за да направи покупките си?

Явно бяха разговаряли за това. Той погледна към госпожа Палмър.

— Да, използвах картата си.

— Значи това ще бъде записано? — попита Джул.

— С името й и с точното време — заяви Уошбърн, облегна се назад и вдигна глезена на единия си крак върху коляното на другия.

Шию, вече съвсем безпомощен, каза:

— Ами магазинчето на Адриано?

Госпожа Палмър се обърна към него:

— Какво за него?

— Обадили сте се на сестра си, за да й кажете, че сте забравили да вземете вино и че ще отиди при Адриано, за да купите.

За миг лицето на госпожа Палмър отново се смръщи. Тя потъна сред възглавниците на ниското канапе, след това вдигна ръка и притисна слепоочията си.

— Адриано — каза тя.

— Магазинчето за алкохол — помогна й Шию.

— Джанет. — Уошбърн се наведе и докосна ръкохватката на канапето.

— Не, всичко е наред, Евърет — каза тя. Надигна се напред и едва не се усмихна. — Не отидох при Адриано. Върнах се в „Сейфуей“. Спомних си, че съм забравила да си изтегля малко пари в брой, докато плащах за останалите покупки, а на касите има банкомати, затова просто се върнах в супермаркета.

Този път Джул реагира светкавично:

— И отново използвахте картата си?

— Да, картата си за „Сейфуей“, а след това платих с дебитната си карта.