Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (37)

37

Хънт се търкулна по много стръмен склон, осеян с ниски храсти и с жилави треви. Другото беше някаква хлъзгава шиста от натрошен варовик и засъхнала пръст. На хоризонта се бе издигнал блед полумесец. На неговата светлина на около трийсетина метра по-напред Хънт забеляза един непавиран път, който отиваше към просеката, където по-стръмният склон на носа се събираше с обработените лозя под него. Не се съмняваше, че точно по този път беше тръгнал Джул, след като се бяха разделили, и че той бе възнамерявал да се срещне с Чиърко на няколкостотин метра над хамбара.

Избърса кръвта от лицето си, изтри ръцете си в панталона и в ръкавите на ризата. Започна да се спуска по склона, приведен и използвайки храстите като прикритие, когато му бе възможно, просто за всеки случай. Доколкото знаеше и можеше да предположи, госпожа Маниън бе въоръжена и явно бе достатъчно опитен стратег, за да успее почти да го елиминира от уравнението тази вечер.

От телефонните обаждания на Ейми тя явно си бе направила извода, че си има работа с повече от един противник и че вероятно вече е обезвредила един от тях, ако не и всичките. Не биваше да проявява небрежност в този момент.

Затова той се застави да се движи бавно и много внимателно. Но дори при това положение на всеки пет или шест крачки се подхлъзваше по меката пръст и по скалата, които изграждаха този склон. На два пъти Хънт се подхлъзна и изпод краката му сякаш се откъсна лавина от пръст. Той започна да се придвижва от храст до храст, за да избегне други свлачища, и най-сетне успя да стигне долу до пътя, където зави наляво. Извади пистолета си от кобура, дръпна предпазителя, приведе се и хукна, с надеждата да се придвижва тихо.

Не беше далече — само на няколкостотин метра нагоре по склона — към кръстовището, където трябваше да се срещнат Джул и Чиърко. Хънт застана по средата на пътя, от който се отклоняваше една алея и отвеждаше към хамбара от лявата му страна. Парализиран, Хънт стърчеше тук, където пътищата се разклоняваха, където Чиърко и Джул нямаше как да не го забележат, притаи дъх и напрегнато слушаше нощните звуци, надмогвайки силното туптене на сърцето си.

Къде бяха хората му? И къде беше Тамара от другата страна на хамбара?

Инстинктивно погледна часовника си, макар че той нищо не му казваше. Даде си сметка, че няма почти никаква представа колко време е минало, откакто се е разделил с Джул — може би около час. Със сигурност не по-малко от четирийсет и пет минути.

Но каквото и да се бе случило, хората му не бяха там, където бе очаквал да се срещнат или където би трябвало да го чакат. Което означаваше, че още нещо се е объркало. Или пък Девин и Крейг се бяха отказали да го чакат и бяха измислили нещо друго. А ако бе станало така, съдейки по тишината, то със сигурност бе приключило.

Той се обърна към хамбара и се загледа в огромния му силует. Премести се на една страна, след това на друга и се опита да надзърне през старите му червеникави греди. Можеше ли наистина да види някои места през тези греди? Въобразяваше ли си, или наистина имаше някаква бледа светлинка в мръсния двор от другата страна?

Сега, без очилата си за нощно виждане и без фенерчето, Хънт трябваше да разчита на луната, но докато се придвижваше към хамбара, сянката на носа погълна пътя и той отново се озова в пълен мрак. Само че по контраста разбра, че не е сбъркал. Някой бе запалил някаква светлина, вероятно близо до вратата от другата страна.

Продължи да се придвижва напред бавно и тихо. Влезе в хамбара, напредваше отделение след отделение, за да даде на очите си възможност да привикнат с пространството. Предната врата не бе затворена докрай и през отвора влизаше слаб лъч жълтеникава светлина.

И тогава, толкова тихо, че отначало не можа да разбере откъде идва, той чу мъжки глас. Изчака, вече търпеливо, защото не искаше да се разкрива, докато не е напълно сигурен какво точно се случва там. Най-сетне заобиколи ниската стена на последното отделение, прекоси откритото пространство в средата на хамбара и се спря в сянката, все още много далеч зад вратата.

Сега се чу женски глас. Остър и властен, макар че думите не се долавяха ясно. Със сигурност не беше Тамара, но Хънт не допускаше, че Каръл Маниън ще си позволи да говори с този тон на Джул. Тогава кой можеше да бъде?

Тръгна наляво и към вратата. Съвсем тихичко и притиснал пистолета до крака си. Още една стъпка и след това видя Джул, явно все още жив и дори добре, седнал с ръце зад гърба редом до Чиърко на ръба на едно празно корито в средата на осеяния с боклуци двор. Заля го огромно облекчение — дори забрави предпазливостта и направи още една крачка към вратата — сега пред очите му се разкри цялата сцена.

Шию също беше тук!

Джул сигурно се бе почувствал виновен и му се бе обадил по-рано, докато все още убиваха времето в базовия лагер, и може би все пак го бе повикал. Очевидно Джул искаше и той да участва в ареста, като пазеше задника на партньора си, защото иначе Шию щеше да се представи в лоша светлина — все едно не бе искал да разследва хората, за които от толкова време работеше като охрана.

Присъствието на Шию не бе част от първоначалния план на Хънт, само че събитията от тази нощ така и така не се развиваха като по учебник. Освен това Дев винаги е бил толкова безукорно почтен, а ако повикването на Шию, без да предупреди Хънт, е целяло да осигури успеха на плана, той не възнамеряваше да се оплаква.

Шию стоеше пред един ръждясал стар трактор с изваден пистолет, редом до Каръл Маниън.

Само миг преди да стигне до вратата и да излезе навън, нещо в разположението на участниците в сцената накара Хънт да се закове на място. Очите му се стрелнаха обратно към Джул — ръцете бяха зад гърба му.

Вгледа се по-внимателно и забеляза проблясъка на метал.

Исусе! Джул беше с белезници!

Което означаваше само, че Шию…

Шию?

— Я повтори, как се казва приятелката ти? — вдигна пистолета си Шию към лицето на Чиърко.

— Тамара.

— Повикай я.

— Не е тук — каза Крейг.

— Джул каза, че е тук.

— Сгрешил съм — обади се Джул.

— Млъквай, Девин. В момента говоря с приятеля ти.

— Джул казва истината. Сгрешил е. Тя се върна по задния път, докато той се изкачваше.

— В такъв случай се боя, че това ще завърши много зле за теб.

— Господин Шию, моля ви, недейте… — обади се Каръл Маниън.

— Не сега, госпожо Маниън — каза й Шию, без да откъсва поглед от Джул. — Ако не бяхте изпаднали в паника и не бяхте отвлекли Паризи, изобщо нямаше да сме тук сега. Нищо от това нямаше да се случи. Ама не, вие настоявахте да говорите с нея и да проверите какво знае, нали така? И забъркахте тази каша. Не го ли разбирате? Ако бяхте оставили всичко на мен, това нямаше да се случи. Затова сега не ми обяснявайте как ще се измъкнем. В момента колелото вече се е завъртяло и аз давам нарежданията.

— Какво е направила тя с Паризи? — попита Джул. — Мъртва ли е?

— Вероятно вече е мъртва — отговори Шию. След това се обърна към Чиърко: — Повикай приятелката си.

Крейг си пое рязко дъх и преглътна.

— Казах ти, не е тук.

Шию направи бърза крачка към него, прицели се и натисна спусъка — силен гръм отекна в долината. Крейг нададе приглушен вик и рухна на земята.

— Тамара! — провикна се Шию. — Това е предупреждение. Следващият изстрел ще е в главата на гаджето ти. Веднага се покажи.

Тамара с писък се спусна от отдалечения край на имението, излезе на светло и се понесе към тях:

— Крейг!

Шию бързо насочи пистолета си към Джул, за да е сигурен, че все още държи вниманието му, след това отново се извърна към Чиърко. Отстъпи назад и направи място на Тамара да стигне до Крейг, който се повдигаше с разкривено от болка лице и притиснал дясното си ухо.

— Не се налагаше да правите това, господин Шию — остро каза Каръл Маниън, свикнала да издава разпореждания. — Тя рано или късно щеше да се появи.

— Рано или късно не ни върши работа, госпожо Маниън. Тя ни трябва сега и понеже наистина се появи, нека да сметнем, че подходът ми е успял.

— Радвай се, докато все още можеш — обади се Джул. — За пръв път ще ти е, нали? Имам предвид да успееш?

— Защо не, Девин? А и това че те закопчах със собствените ти белезници, също може да се брои за успех. Или пък да те убия със собствения ти пистолет?

— Майната ти.

Шию разочаровано поклати глава.

— Не знам защо, но все очаквам да използваш някоя по-свежа фраза. Вече започвам да си мисля, че просто не ти достига въображение.

— Предвид автора на репликата, ще я сметна за комплимент. А като говорим за въображение, какво смяташ да правиш сега, когато ни залови всичките? Замислял ли си се върху това, скапан глупак такъв? Да не смяташ, че можеш да ни убиеш и да ти се размине? — Джул се възползва от разнобоя между Шию и шефката му и се обърна към Каръл Маниън: — Какво имаше той предвид, като каза, че сте отвлекли Паризи и че тя сигурно вече е мъртва? Не го ли оставихте да се погрижи за това, както за съдията и за Стейси? Допускам, че сте му платили, за да ги очисти.

Шию отново вдигна пистолета си:

— Затваряй си устата, Девин.

Само че Джул не за пръв път стоеше пред дулото на пистолет. Напрегнатото положение до такава степен не му се отразяваше, че той дори се засмя:

— Или какво, Шию? Или ще ме застреляш ей тук, на място? Съмнявам се. Ще изцапам всичко с кръв, а ти би трябвало да знаеш, че това оставя следи. В някои участъци повечето от ченгетата в отдел „Убийства“ са достатъчно компетентни.

Каръл Маниън скръсти ръце пред гърдите си, а по лицето й вече ясно се изписа тревога.

— Господин Шию, той има право. Не можем…

— Стига толкова! Мисля.

Джул не откъсваше поглед от властната жена.

— Чувате ли как прищраква мозъкът му? — попита той. — Малко е мъчително да го гледа човек. — След това изведнъж осъзнал истината, Джул каза: — Напъхали сте я в пещерата, в която затворихте и Хънт.

— Не възнамерявах да я убивам — отговори госпожа Маниън. — Не съм в състояние да застрелям никого.

— Да, допускам, че не бихте могли да го направите — каза Джул.

— След като Джордж и онази никаквица… те се опитваха да ми отнемат Тод и изведнъж не ми остана друг изход освен господин Шию… Но не съм планирала да стане така с Паризи. А господин Шию не можеше… беше на работа. Стана посред бял ден.

— Затова вие отидохте, отвлякохте я от паркинга и я доведохте тук?

Каръл кимна.

— Тя дойде по собствена воля. Казах й, че съм впечатлена от изявите й по телевизията и искам да я наема като адвокат, за да свърши нещо за винарската изба и поради това искам да я разгледа. Не исках да я нараня. Всъщност изобщо не съм я наранявала. Просто трябваше да изчезне. — Каръл погледна към старата паянтова постройка. — Тази седмица ще съборим хамбара. Ще разчистим всичко. Уорд иска да засади градина с билки. И разбира се, да замаже с гипсова мазилка старата пещера. Толкова е грозна!

— Стига толкова! Всички да станат — кресна Шию.

— Не мисля така — каза Джул. — Всичко свършва тук или просто нищо не става.

— Добре тогава, така да бъде, ще го направя тук — каза Шию и вдигна оръжието.

Застанала до него, Каръл Маниън вдигна ръка към лицето си:

— Не! Не можеш да го направиш!

 

 

В хамбара Хънт си даде сметка, че времето му изтича. Вдигна оръжието си, протегна ръка и се прицели в главата на Шию.

Навън на двора, обзета от паника, Каръл Маниън направи крачка към пленниците на Шию и препречи пътя на Хънт. Той не можеше да изпразни пълнителя си в главата му. Тя му пречеше.

Само че нещо май се случваше, докато Шию беше извън погледа му, защото госпожа Маниън направи още една крачка, пресегна се към него и извика:

— Не можеш да го направиш!

— Писна ми от теб — разнесе се гласът на Шию.

Ужасяваща експлозия раздра въздуха и Хънт видя как Каръл Маниън разперва ръце, полита назад и след това се строполява по гръб в прахта. Тамара изпищя. Но в мига, за който Хънт бе отместил поглед от мястото, където бе паднала Каръл Маниън, Шию отново се бе преместил, този път зад Джул, пак извън ясна видимост и с протегнато напред оръжие.

Хънт трябваше да действа веднага, ако искаше да има някакъв шанс.

В бързината си да мръдне встрани и без всякакво време за губене или за вземане на решение, Хънт се опитваше да не сваля поглед от Шию и да се прицели в него — и изобщо не се замисли за боклуците и инструментите, с които беше осеян подът на хамбара и които до този момент така старателно бе отбягвал — когато кракът му ритна нещо метално и то отекна като взрив в мъртвешката тишина навън.

Щом чу шума, Шию без никакво колебание се обърна и стреля два пъти към тесния отвор на вратата на хамбара. Куршумите попаднаха в дървото от двете страни на процепа. Веднага след първите куршуми, Шию стреля отново.

От хамбара не се разнесе стрелба в отговор.

Ръцете на Джул бяха завързани зад гърба му, но в секундите, когато изстрелите отвлякоха вниманието на Шию, той успя да се изправи и нанесе страховит карате ритник на ръката, в която Шию държеше оръжието си, удари пистолета и той изхвръкна и се плъзна по пръстта.

— Крейг! Там! Вземете го — кресна той.

Само че Шию удари с лакът лицето на Джул и го повали назад върху коритото, после се завъртя и едновременно с това ритна, като уцели Чиърко, който бе станал от мястото си, и го просна на пътя на Тамара. Тя също падна. Шию се огледа за миг, ориентира се, обърна се и се наведе за пистолета си.

Сега Хънт най-сетне имаше ясна видимост, макар и към движеща се мишена, затова се приближи към вратата и стреля. Два изстрела, четири изстрела. Не улучи. Видя как от двете страни на целта му се вдига пушилка. Шию легна на земята и се претърколи, добра се до пистолета на Джул, легна по корем и напълно изпънат стреля още два пъти към вратата на хамбара. Хънт извика след първия изстрел. След това Шию се извърна и стреля веднъж към пленниците си, за да попречи на всяка тяхна мисъл за нападение.

Пистолетът му щракна празен. Щракна отново, Шию изруга, след това го хвърли, отново се претърколи и потърси прикритие зад задното колело на трактора.

— Уайът! — провикна се Джул. — Той няма повече патрони. Уайът!

— Ранен съм, Дев. Улучи ме.

— Мамка му!

Сгушена зад коритото до Джул и до Чиърко, Тамара първа се окопити и се раздвижи:

— Не ставай, скъпи — нареди тя, изправи се, заобиколи коритото и хукна. Пистолетът на Джул беше на метър и половина пред трактора, тя се хвърли, направи кълбо и се изправи, стиснала оръжието, което хвърли назад към приятеля си.

— Крейг, Девин има патрони! Използвай ги!

Само че едва успя да изговори думите, когато Шию я ритна отзад в коленете и тя тежко се строполи на земята. През секундите на отдих, които си бе спечелил, скрит зад трактора, Шию бе извадил собствения си пистолет от кобура. Сега вдигна Тамара за косата с ръката, с която държеше оръжието си, след това стисна шията й с другата си ръка и опря дулото на оръжието си към слепоочието й:

— Това е! Всичко свърши! Откажете се!

Когато не получи отговор, той стреля два пъти бързо във въздуха и кресна:

— Следващият изстрел ще я убие! Ще я застрелям! Не блъфирам! Хвърлете пистолетите на земята и излезте! Всички! Бързо, или ще я застрелям!

Чиърко се замисли само за секунда, преди да хвърли пистолета на Джул над коритото. Двамата с Джул се спогледаха. Нямаха избор. Изправиха се.

С едно плавно и неочаквано движение Шию се наведе и вдигна оръжието на Джул. Продължи да притиска собствения си пистолет към слепоочието на Тамара, но с другата си ръка освободи автоматичния предпазител и още преди той да падне на земята, зареди собствен пълнител в дръжката на оръжието на Джул. Тамара не можеше да види какво се случва и не успя да реагира достатъчно бързо — Шию успя да прибере своя пистолет в кобура си и да насочи към слепоочието й оръжието на Джул.

— Добре, вие двамата идете до вратата на хамбара — нареди им той. След това повиши глас: — Ти в хамбара! Хънт! Хвърли оръжието!

Мълчание.

— Хънт! Броя до три и после ще я застрелям. Едно…

— Не е в мен. Ти го изби от ръката ми. Някъде в мрака е.

Това забави Шию за момент, но той бързо се окопити.

— Искам да те видя! Веднага излез.

— Лежа на земята.

— Тогава пълзи. С ръцете напред. Само да видя някакво оръжие, всички ще умрат, ясно? Най-напред момичето. Вие двамата, дръпнете се. Нека да излезе.

Чуваше се само бавното пълзене на тялото на Хънт, който преодоляваше последните метри до вратата на хамбара. Когато се показа, стана ясно, че май е улучен два пъти отляво. Лявата му ръка висеше привидно безполезна зад окървавения му ляв крак, докато той се изправяше със здравата си дясна напред и се показа на светло. По лицето му все още бе размазана прясна и засъхнала кръв. Дясната му ръка, която драскаше по земята, докато той се влачеше, оставяше кървава диря зад себе си.

Докато тялото му се покаже наполовина от хамбара, Хънт вече дишаше тежко от болка и от напрежението. Спря и вдигна поглед.

— Не можеш да го направиш, Шию.

— Така ли? Я ме погледни по-добре.

— Няма да успееш да пробуташ историята.

— Така ли? Мисля, че ще успея — каза Шию. — В крайна сметка горката госпожа Маниън бе застреляна с пистолета на Девин. Боя се, че ще изглежда така, сякаш инспектор Джул се е забъркал в още една престрелка — той е известен с това, нали знаете. А после е намерил причина да убие и теб, и хората ти. Може би сте го измамили или нещо подобно. Може би сте били твърде близо до откритието, че той е убил съдия Палмър. Когато съм дошъл тук, след като семейство Маниън са ме извикали, и след всичките ви заплахи към семейството им, отправени днес, аз съм видял какво става и съм се опитал да го спра. В крайна сметка се е наложило да застрелям партньора си при самоотбрана, но за съжаление не навреме, за да спася другите жертви. Струва ми се, че всичко пасва идеално.

— С изключение на едно.

— И кое е то?

Хънт замълча, за да се увери, че тялото му е готово да реагира.

— Не вкара патрон в цевта след последното презареждане. — С тези думи Хънт извади лявата си ръка иззад крака си, където я криеше заедно с пистолета.

Колебанието на Шию трая само части от секундата, преди да дръпне спусъка на пистолета на Джул зад главата на Тамара.

Сухото изщракване увисна във въздуха, когато Хънт вдигна собственото си оръжие възможно най-бързо. С едно движение той стисна лявата си китка с дясната си ръка и стреля само веднъж.

Улучи Шию в челото.

Пистолетът на Джул хвръкна във въздуха, когато Шию политна назад и най-сетне се блъсна в трактора и се строполи на земята.

Тамара също се бе свлякла на купчинка на земята и Крейг притича до нея, но Джул вече се бе раздвижил зад гърба му, добра се до Шию и го ритна по рамото толкова силно, че той се наклони на една страна. Куцукайки, Хънт го следваше плътно отзад и извади пистолета на Шию от кобура.

Пое си въздух, протегна се, допря пръст до шията на Шию, и го задържа там доста дълго. След това се изправи и се обърна към приятеля си.

— Според мен е мъртъв — каза.

— Да, обаче стига сме говорили за него. Махни тези проклети белезници.