Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (31)

31

Съдейки по описанието на Хънт, Джул смяташе, че ще има повече късмет с Кейтлин Розали, отколкото с останалите главни действащи лица. Освен това тя живееше в Бостън, където в момента не беше толкова рано сутринта. Боговете бяха благосклонни с него, защото Кейтлин си беше у дома и явно изпълнена с охота да говори.

Телефонният разговор, който бе провела предишната вечер, наистина я бе разстроил и оттогава почти не бе мигнала. Да, нямало проблем, Джул можел да й изпрати снимка от аутопсията.

— Нали не е твърде плашеща?

Някога двете със Стейси наистина били много близки и сега изпитвала нужда от завършек на историята, ако наистина жертвата е била приятелката й. На ъгъла имало копирен център, можела да отиде там и да се обади на Джул, за да му каже номера, а той я увери, че ще чака обаждането й.

Само че преди това партньорът на Джул се свърза с него с новината, че няма да дойде на работа тази сутрин. Може би Джул не знаел, обаче събота за неговата секта била като шабат за евреите, затова Шию трябвало да отиде на служба, а после да се яви на смяна в дома на семейство Маниън. Обаче нали Джул щял да поддържа връзка с него и да го информира? Става ли? Много благодаря. Сигурно щял да успее да се присъедини към него в ранния следобед, ако става дума за нещо наистина спешно, но не му се искало да се стига дотам, докато Джул не разполагал с нещо наистина сигурно и, това бяха точните думи на Шию, „Основано на действителни улики, Дев“.

Джул затвори, изруга „Задник“ и се загледа в мъглата над магистралата от бюрото си в празния отдел „Убийства“.

През следващите двайсет минути той проучва папката с експертизите, работи върху клетвената декларация, която щеше да прикачи към заповедта за обиск на двете къщи на семейство Маниън и на автомобилите им, която се надяваше да получи. На всички тези места той щеше да търси конкретно оръжието на убийството или дрехи, които да са изцапани с кръв или по които да има барутен прах. В колите се надяваше да намери косъм или дори кръвна проба, която да съвпадне с тази на Андреа Паризи.

Доказателствата нямаше да бъдат толкова недвусмислени, защото отпечатъците от пръсти се запазват за дълго време, а вероятно госпожа Маниън бе посещавала дома на съдия Палмър и по други поводи, но ако успееше да се сдобие с нейни отпечатъци, на Джул му се искаше да намери такива, които да показват, че госпожа Маниън е била в кабинета на съдия Палмър. От килима в кабинета на съдията бяха взели няколко различни косъма и макар че ДНК и другите сложни тестове на тези улики щяха да станат бавно, ако се окажеха положителни, със сигурност щяха да помогнат.

Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката. Най-сетне беше Кейтлин с номера на факса в копирния център. Той си го записа, благодари й и я помоли да остане на линията, ако й е възможно. След това взе най-ясната снимка от аутопсията на Стейси от папката с документите и я пъхна във факс машината на отдела. Докато се върна на бюрото си, Кейтлин вече плачеше. Жертвата бе разпозната.

 

 

Джул все още работеше върху клетвената декларация за заповедите за обиск, когато вдигна очи и се усмихна.

— Виж кого ни е довял вятърът. Не ме обвинявай за нищо за снощи. Казах ти да се прибираш у дома.

Хънт не беше в настроение за усмивки.

— Ти ли ги изпрати?

— Стига, Уайът. Сам си го направи. Нали те предупредих. Поне откри ли нещо, след като си навлече толкова неприятности.

— Да. Открих, че работиш със социопати.

— Това са официалните изисквания за тази работа. Приеми го.

Хънт не беше дошъл да се кара с Джул, затова остави темата и посочи към папката:

— Те са в Напа.

— Знам.

— Откъде знаеш?

— Пишеше го във вестника. Освен това сигурно ще се зарадваш да узнаеш, че разполагаме с четири доста категорични разпознавания на снимката от дома на Стейси. Той е Тод Маниън.

— Освен това тази сутрин са му подстригали косата. Нула номер.

— Интересно. Малко късно, както се оказва, но интересно. — Джул навири глава. — Но чакай малко. Ти откъде знаеш?

— Мики е там.

Джул се облегна, разтри рамото си, което явно силно го болеше. Когато заговори, тонът му беше официален.

— Трябва да излезеш от това, Уайът. Говоря ти сериозно. Съвсем да се оттеглиш. Дръж и хората си настрани.

— Чакай малко. Чакай да измисля подходящ отговор. — Отне му само секунда. — Не, не мисля така.

— Ако попречиш на разследването на този етап…

— Ей! — насочи пръст Хънт към лицето на Джул. — Аз съм единствената причина разследването ти изобщо да стигне дотук. Не ми пробутвай подобни глупости.

— Не са глупости, Уайът. Нещата вече не са в ръцете ти. Сигурно би искал да узнаеш, че Кейтлин Розали идентифицира Стейси преди около половин час.

— Аз знаех това преди дванайсет часа.

Джул поклати глава:

— Не си го знаел. Смятал си, че е така. Аз го доказах.

— И това ти отне половин ден. А мен ме спря да продължа нататък.

— Защото такава е процедурата, приятелю. Надлежната процедура. Разбираш ли за какво ти говоря? Понякога е нужно време, за да може нещата да отидат по местата си.

— Понякога не разполагаш с лукса на времето. Какво ще кажеш за това?

— Сега моментът не е такъв.

— Напротив, Дев, точно такъв е.

Джул се сепна от думите на Джул. Разпалеността изчезна от гласа му:

— Ти все още смяташ, че ще успееш да намериш Паризи, нали?

— Да го кажем така: аз търся Андреа, ти търсиш един убиец. Можем да се престорим, че няма конфликт на интереси.

— Може би, обаче танцуваме твърде близо един до друг и е твърде вероятно да започнем да се настъпваме. Не искам да ми се пречкаш, Уайът. Опитвам се съвсем скоро да извърша арест по правилата и цялата процедура — пак тази дума — е като добре поставен балет. Длъжен си да направиш нещата както трябва, защото иначе никой няма да ти ръкопляска.

— Ще ми се да вярвам, че разбирам това, Дев. Само че твоят арест наистина не е мой проблем.

— Извини ме, обаче е мой проблем, нали така? — Само Джул не можеше да отрече целия принос на Хънт към разследването до този момент. В основни линии той бе разплел случая, за който сега Джул се опитваше да намери доказателства. А без полезен принос от страна на партньора си Джул бе склонен да приема всяка предложена му помощ, стига тя да не компрометира собствената му цел. Облегна се на стола си и погледна към приятеля си. — Тогава за какво си тук?

— Исках да ти кажа за Напа и за подстригването, да се уверя, че ще натиснеш педала. Предполагам, че следваш нужната процедура, нали? Изискваш заповеди за обиск и каквото там трябва. Пращаш екип в къщата на семейство Маниън, който да се поогледа наоколо.

— Надявам се да стане нещо такова, да. А какво ще правиш ти междувременно?

— Междувременно смятам да отида до Напа.

— И какво ще правиш там?

— Ще поразклатя дървото и ще видя какво ще изпадне.

Джул оброни глава за момент, след това отново я вдигна и заговори с разумен тон:

— Ако те помоля да не разговаряш с Каръл Маниън, би ли могъл да се въздържиш? Ако се опиташ да говориш с нея и тя се огради с адвокати, преди да успея да се добера до нея, което ще направя съвсем скоро, ще накарам да те изтезават и след това да те убия. Говоря ти сериозно.

— Не възнамерявах да говоря с нея, Дев. Дори да ми каже истината, което тя няма да направи, не може да ми каже нищо, което вече не знам.

— Освен може би, че е отвлякла Паризи.

— Това няма да изскочи по време на обикновен разговор, Дев. След всичко тя няма да издаде нищо доброволно.

— Тогава как ще излезе наяве?

— Работя по въпроса. Като намеря решение, ще ти кажа.

 

 

Доста преди да стане обяд, Джул вече бе приключил с писмената работа и стоеше пред съдия Оскар Томасино, който бе дежурен, както през цялата седмица, и явно не беше никак доволен, че го тормозят в дома му в събота сутринта. Облечен в ежедневни дрехи, съдията седеше зад бюрото в кабинета си, а романът, който четеше, бе захлупен с кориците нагоре върху попивателната.

— Опреснете паметта ми, инспектор — каза той, — но нали съвсем неотдавна вие и партньорът ви дойдохте при мен с молба за много сходна заповед за обиск?

— Да, Ваша Чест. Преди няколко дни.

— Но не беше във връзка със същия случай, нали?

— Не, за същия случай беше.

Благото лице на Томасино се смръщи под изтънялата му бяла коса. Той свали очилата си в стил Бен Франклин и разсеяно започна да ги бърше с кърпичка, която извади от чекмеджето на бюрото си.

— И какъв беше резултатът от първия обиск, ако позволите да попитам?

— В къщата на жената намерихме няколко пистолета двайсет и втори калибър, Ваша Чест, и проведохме балистични експертизи. Освен това взехме и дрехи, които проверихме за барутен прах.

— И какви бяха резултатите от изследванията.

— Отрицателни.

— Разбирам. — Томасино погледна през очилата си, духна в стъклата, след това продължи да бърше лещите. — Допускам, че този път ще търсите положителни проби върху същите вещи — пистолет, дрехи и така нататък — ако подпиша тази заповед?

— Да, Ваша Чест.

Томасино сложи очилата си и метна на Джул една трудна топка:

— Къде е партньорът ви днес, инспекторе?

— На църква. На религиозна служба. Той е мормон.

— А! — Информацията накара съдията да замълчи. — Но вие работите заедно по случая до този момент, нали така? Вие и инспектор…

— Шию.

— Да, Шию. — Той се приведе малко напред, поставил лакти върху коленете си. — Опитвам се да разбера, инспекторе — това е само въпрос, затова, моля ви, не се обиждайте — дали явяването ви тук пред мен, без партньора ви, може да означава някаква липса на единомислие между вас и Шию по отношение на това дали молбата ви за заповед за обиск е подкрепена с достатъчно солидни доказателства.

— Не, Ваша Чест. Не вярвам, че има липса на единомислие. Инспектор Шию има много дълбоки религиозни вярвания и…

Томасино вдигна ръка:

— Мнозина от нас имат, инспекторе, мнозина. Но въпреки това съм почти уверен, че ако работят върху изключително важен случай като убийството на федерален съдия, повечето инспектори от отдел „Убийства“ биха счели за задължително да съкратят присъствието си на литургията и дори съвсем да я пропуснат, ако в съботната сутрин са се появили много важни доказателства. Не смятате ли, че това по принцип е правилото?

— Така е, Ваша Чест.

— Нека стигнем дори още по-далеч, ако не възразявате. Смятате ли, че вашият партньор, инспектор Шию, доброволно би пропуснал възможността да има по-активна роля в нещо, което несъмнено ще бъде най-важният, най-значимият арест в цялата му кариера, ако той наистина смята, че сте на път да постигнете пробив в случая?

— Обикновено да, Ваша Чест, би искал, сигурен съм. Само че в този случай…

— Продължавайте.

— Ами инспектор Шию работи като охрана на семейство Маниън. Доколкото ми е известно, той е техен служител от няколко години. Винаги съм смятал, че не е възможно човек толкова бързо да се издигне в управлението, както стана с него, и да започне работа в отдел „Убийства“ благодарение на, нека си го кажем, политическо влияние.

— Приятели на семейство Маниън?

— Просто теория — каза Джул.

— Не много хубава.

— Не е хубава, Ваша Чест, но нали си говорим откровено.

— Значи смятате, че той би сметнал тази заповед за нещо като конфликт на интереси?

— Не бих стигнал толкова далеч. Нека кажем, че той би се почувствал неудобно, ако трябва да обяснява на семейство Маниън участието си в издаването й.

— И поради това съдите, че той би предпочел да се дистанцира от една стъпка, която намира за неуместна и която според него би могла да предизвика гнева на властни и влиятелни хора, без да гарантира успех на разследването. Инспекторе, хората от вашата професия биха могли да сметнат това за ключ към разгадаване на загадката.

Джул замълча.

Томасино поклати глава, въздъхна и изражението му стана мрачно.

— Инспекторе, тъй като си говорим откровено и неофициално, нека ви попитам още нещо, само между нас. Смятате ли, че освен съвсем естественото значение на този случай, в тази сграда, в този град има хора, които гледат на него като на изпитание лично за вас?

Намекът във въпроса разлюля Джул, но той запази самообладание.

— Да, Ваша Чест, така смятам. Но се опитвам да не допускам това да влияе върху работата ми. — Той продължи въпреки скептичното изражение на Томасино: — През последните няколко часа, Ваша Чест, научих извън всяко съмнение, че Каръл Маниън е осиновила сина на Стейси Розали, жената, убита заедно със съдия Палмър. През последните осем години госпожа Маниън е положила огромни усилия да запази този факт в тайна. До такава степен, че когато разговарях с нея във връзка с разследването миналата седмица, тя изобщо не го спомена.

— Вие попитахте ли я за това?

— Не, Ваша Чест, но…

— Но смятате, че тя сама би трябвало да ви даде тази информация, така ли?

— Не мога да си представя защо не го направи, Ваша Чест. Просто е немислимо. Дори и само да бе казала: „Това е невероятно съвпадение, но смятам, че трябва да знаете за него“. Не може да не си е давала сметка.

Томасино се замисли, допрял пръсти до устните си. Погледна към бележките, които си бе нахвърлял, докато Джул му бе очертавал един доста сложен сценарий.

— Може да съм схванал погрешно някои подробности, инспекторе, затова ви моля да ме поправите. Доколкото разбирам от разказа ви, госпожа Маниън е осиновила детето от жена на име Стейси Кайли, нали така? Ако е така, защо името Стейси Розали би я накарало да спомене за детето пред вас? Ако вие изобщо сте разполагали с това име, когато сте разговаряли с нея във вторник следобед.

Лицето на Джул посърна. Усети как кръвта се оттича от главата му. Не че основният факт кои са истинските родители на Тод беше под съмнение — поне той не смяташе така — но не бе необходимо Каръл Маниън да е знаела за Стейси във вторник, когато те двамата с Шию я бяха разпитвали за уговорената й среща с Паризи.

Единственият начин Каръл да знае за истинската връзка между Стейси и сина й всъщност бе, ако бе влязла в конфликт с нея и я бе убила. Само че това бе все едно да слагаш коня пред каруцата. Ако тя не бе направила това, тогава всичките й следващи действия — фактът, че не бе споменала за Тод пред него и пред Шию, подстригването на косата на Тод, защото в крайна сметка идваше лятото — са били безукорни.

Освен това Джул внезапно си даде сметка, че дори те двамата с Шию не бяха успели да идентифицират Стейси нито като Розали, нито като Кайли до късно през нощта във вторник, когато се бяха срещнали с Мери Махоуни в моргата. Тогава какво означаваше фактът, че четирима души бяха разпознали Тод от снимката?

Съдията все още го гледаше над допрените връхчета на пръстите си.

— Добре ли сте, инспекторе? Не ми изглеждате много добре.

— Не, добре съм, Ваша Чест. Вземам обезболяващи лекарства. За момент ми се зави свят.

Томасино явно не беше сигурен, че точно това е причината, но остави нещата така и продължи нататък:

— Затова инспекторе, мога да обобщя, че се отнасям доста неохотно към идеята да подпиша заповед за обиск, когато ми се струва, че става дума за чисто налучкване, свързано с едно от най-известните семейства в града. Особено предвид на факта, че това ще бъде втората почти идентична заповед за двама различни заподозрени, която съм подписал в рамките на два дни. Нали разбирате, че това би озадачило доста хора? И че двамата с вас можем да се изложим на обвинения в превишаване на правата? В нарушаване на неприкосновеността на личния живот? Във вашия случай — дори в провеждане на отчаяно отмъщение, целящо да отклони вниманието от едно стигнало до задънена улица разследване.

— Да, Ваша Чест, но това не е…

— От само себе си се разбира, инспекторе. Не е нужно да ми обяснявате. — Съдията отново се раздвижи, намести очилата си, сведе поглед към листовете, които Джул бе поставил пред него, и ги разгледа. — Ако ми позволите, ще предложа да няма никакви вероятни мотиви или свързани с личния живот проблеми. Тук сте отбелязали, че разполагате с неразпознати отпечатъци, косми и влакна от тъкани, взети от местопрестъплението. Ако можете да свържете някои от тях с госпожа Маниън, тогава добре, поне ще имате основателна причина да искате да обискирате дома й и да я попитате как тези неща са попаднали там. Ако доказателствата станат достатъчни, за да се говори за евентуален мотив за извършване на престъпление, ще разгледам нова молба от ваша страна за заповед за обиск в дома й. А дотогава — вдигна поглед съдията — може би ще е по-добре да се приберете у дома и да поспите, за да преодолеете ефекта от лекарството. Събота е, инспекторе. Никой няма да ви се разсърди, ако си вземете почивен ден.

 

 

Само че Джул бе потресен и не възнамеряваше да си почива този ден. Имаше и други пътища под шапката на надлежната процедура, по които можеше да поеме напълно безнаказано, и сега се видя принуден да тръгне точно по тях. Съдия Томасино може би имаше право, че тази заповед за обиск в дома на Каръл Маниън бе малко прибързана. Но като инспектор от отдел „Убийства“ Джул имаше правото да разпитва хора, когато сметне това за уместно, стига да успее да ги убеди да разговарят с него.

Може би миналия вторник госпожа Маниън не бе знаела, че Стейси Розали е Стейси Кайли, но оставаше фактът, че би било поучително и дори от решаващо значение каква ще е реакцията й, когато той се изправи пред нея с тази основна истина. Джул притежаваше интуиция към свидетелите — имаше милион признаци, че лъжат, а той можеше да разпознае повечето от тях. Тогава щеше да знае, поне за себе си. Можеше да поведе разследването оттам и после бавно и внимателно да изгради стабилен случай, дори и да му отнеме месеци, въз основа на който прокурорът да може да повдигне обвинения и да спечели делото срещу армия от високо платени адвокати.

Ако Каръл Маниън при цялото си влияние и богатство бе дръзнала да убие федерален съдия, Джул щеше да я разобличи. Но за да го направи — а в момента възнамеряваше да й зададе съвсем ясни въпроси! — най-напред трябваше да разговаря с нея.