Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (29)

29

Независимо дали водеше разследване, горчивият опит бе научил Джул, че човек не бива да носи мобилния си телефон на мачовете на децата си, ако не иска да го безпокоят. А тази вечер той всъщност бе в качеството си на мениджър на „Хорнетс“ и поради това правилото бе още по-строго. Ето защо наистина никой не можеше да се свърже с него — пейджърът и мобилният му телефон бяха в жабката на колата.

После, след победата на отбора и пицата със семейството съвестта го загриза и той откара всички в къщата на Малиноф в Сейнт Франсис Уд, за да посетят Дъг. Треньорът все още беше на легло, а кракът му бе гипсиран до бедрото. Всички се подписаха върху гипса — Джул написа: „Плъзгай се, за бога, плъзгай се“, а Кони добави „Но не по тревата, където шпайковете не държат“. Посмяха се. След това Кони и Джул пийнаха по няколко бири и се помотаха в спалнята заедно с болния и със съпругата му Лиз, докато не свърши мачът на „Джайънтс“ по телевизията, по време на който шестте деца седяха като омагьосани пред някакво анимационно филмче в детската стая.

Вече минаваше десет, децата бяха в леглата си у дома, а Джул свали превръзката си, постави я до леглото и развъртя леко рамото си.

— Някакъв напредък? — попита Кони, която влезе от коридора.

— Поне не е напълно схванато. Мисля да престана да нося тази превръзка. Освен това с другата си ръка вече мога да вземам малки предмети. Възстановява се бавно, но всеки път, когато ме заболи, си спомням за горкия Дъг, прикован на легло за няколко седмици заради фрактурата, и дори да ме обвиниш в жестокост, това ме кара да се чувствам по-добре.

— Наистина си жесток.

— Така е, обаче по приятелски и състрадателен начин. Стори ли ми се, или Дъг наистина бе изненадан от победата ни тази вечер под мое ръководство?

— Изненадан ли? Целият му свят се обърна с главата надолу. Видя ли изражението му, когато му каза, че си оставил децата сами да определят в какъв ред да батират? И че всички са били на позиции, на които никога дотогава не са играли? Помислих си, че ще получи удар.

— Сигурно съм забавил развитието на отбора с няколко години.

— Несъмнено. — Кони се доближи до него и опря пръст в гърдите му. — Виждам, че поглеждате към телефона си, инспекторе, и затова ви предупреждавам — не го включвайте. Дори не го вземайте. Ще се оттегля в будоара си за малко и ще се върна в естествената си прелест, така че се пригответе. Ще ви е нужна цялата енергия, която имате, предупреждавам ви.

 

 

Кони дишаше дълбоко до него около час по-късно, когато той стана от леглото, взе телефона и халата си и отиде в дневната. Прослуша съобщенията си и най-сетне се обади на Хънт.

— Буден ли си?

— Абсолютно — отговори той. — Къде си? Получи ли съобщенията ми?

— Вкъщи. Тъкмо ги чух. Явно си бил доста зает.

Хънт накратко му разказа всичко отново, а Джул си записваше имената, приблизителните дати и телефонните номера.

— Значи всичко е заради това дете? — попита Джул, когато приятелят му приключи.

— Точно така. Каръл Маниън отглежда Тод като свой собствен син още от раждането му, като малкото братче на Камерън, а всъщност той е негов син. Струва ми се, че осиновяването дори не е било законно. Просто са платили на родителите на Стейси, за да я извадят от картинката веднага след раждането.

— Признали ли са това?

— Почти, Дев. Само че Стейси не е могла да го приеме. Когато е навършила осемнайсет, след гимназията, тя се е преместила да живее тук, след известно време е намерила Тод и го е снимала отдалеч — снимката, която вече всички видяха. Не знам точно какво се е случило след това. Може би е видяла какъв хубав живот води момчето, много по-хубав от това, което тя би могла да му предложи. Освен това Стейси все още не е била пълнолетна. Сигурно се е страхувала от семейство Маниън. Само че поне вече е била близо до сина си. А Тод си е имал майка, която го обича и която той смята за своята истинска майка. Добави към това факта, че Тод изобщо не познава Стейси и никога не я е познавал. Освен това той всъщност живее с истинския си баща. Може би Стейси просто се е примирила.

— До смъртта на Камерън.

— Точно така. Мисля, че точно това се е случило. Камерън, истинският баща на Тод, е починал. След това нещата вече не са били същите. Стейси не е смятала, че е нормално Тод да бъде отглеждан само от баба си. Освен това животът на Стейси вече — говорим за миналото лято — се е променил твърде съществено. Тя е не само с четири години по-възрастна и вече пълнолетна, но има хубава работа и живее в доста приятен апартамент. Освен това е близка с Палмър, който не само разполага с огромна власт, но се оказва, че познава семейство Маниън. Стейси вече разполага с нужните инструменти за действие и дори с добри юридически връзки. Може да се бори да си върне детето.

Джул следваше нишката на мисълта му:

— Затова съдията я свързва с Паризи.

— Според мен още не — каза Хънт. — Да, той наистина дава на Стейси визитната картичка на Андреа, но преди да се намесят адвокатите и нещата наистина да загрубеят, Палмър се изявява като главен преговарящ, при това с авторитет, нали? Той може да се обади на Каръл Маниън и всички заедно да разговарят и да решат проблема цивилизовано. Освен това така ще стане още по-голям герой в очите на Стейси.

— И той я кани в дома си в понеделник вечерта?

— Така ми се струва. Започва се с мило обаждане от страна на Палмър до Каръл Маниън — разговор между стари приятели. Отбий се у дома, можем да обсъдим положението, да постигнем някакво приемливо споразумение. Съдията споменава, че проявява изключително внимание към личния живот на Каръл и че до този момент нито той, нито Стейси са споменавали за това пред някого. Стейси иска просто малко време със сина си, иска да го посещава редовно.

— Но…

— Точно така. Но Каръл не желае никакво приемливо споразумение, не иска и да чуе за посещения. През изминалата година вече е изгубила Камерън. Няма начин да позволи тази никаквица от караваните да има нещо общо с Тод, който вече е единственият й син, и с живота, който му е осигурила. Затова в понеделник вечерта тя отива в дома на съдията въоръжена. Готова е проблемът да умре незабавно заедно със съдията и със Стейси.

— Но къде се вписва Паризи?

— Мислих върху това и успях да го измисля. Слушай. Знаем, че Каръл не е влязла вътре, стреляйки. Съдията е бил на бюрото си, нали? А Стейси е стояла до него. Значи са разговаряли поне минута-две, а може би и по-дълго. Предполагам, че Палмър е казал на Каръл, че или той, или Стейси вече са говорили с Андреа и че тя ще уточни подробностите около посещенията, документите и така нататък. Затова Каръл се обажда на Андреа или още същата вечер, или на следващия ден, за да си уговори срещата в сряда.

— Ох!

— Какво?

— Дотук добре, обаче защо й е да чака до сряда?

— Може би Андреа не е била свободна преди това.

— Но ако бяхме успели да идентифицираме Розали преди сряда, Паризи е щяла да се досети за връзката и да се обърне към полицията.

— Може би, но най-вероятно не. Не смятам, че е задължително тя да спомене нещо пред някого. Тя е адвокат. Възможно е Маниън да й се е обадила, да й е обещала договор, който да урежда отношенията им като адвокат и клиент, след това да й е признала цялата история за понеделник вечерта и Андреа да не е можела да обели и дума. Не би го направила. Андреа може да е уговорила срещата с нея, предполагайки, че ще трябва да поеме защитата й. — След минутка мълчание Хънт каза: — Дев?

— Да, слушам те.

— Харесва ми.

— На мен също.

— Обаче все още нямаме доказателства.

— Така е.

— И няма следа от Андреа.

— Ей, Уайът — внимателно каза Джул, — може и никога да не я намерим. Нали го разбираш?

— Знам. И не разчитам на това. Между другото, семейство Маниън не са си у дома.

— Тази вечер ли мина оттам?

— Да.

— Защо?

— Ами надявах се да си поговоря с тях.

Джул си пое въздух.

— Мисля, че вече навлизаш в територията на полицията, Уайът. Може да се окаже, че ти толкова си ни доближил до целта, че вече да е време аз да започна да върша работата си. Нали не искаш да размътваш тези води?

— Ами добре.

— Къде си сега?

Хънт не отговори веднага.

— Паркирал съм пред къщата им.

— Уайът!

— Спокойно, Дев. Не се тревожи. Няма да върша глупости.

— Вече вършиш глупост. Ако Каръл е убила Андреа, това е работа на полицията.

— Разбира се. Какво друго може да е?

— Може би ти се иска да се справиш с това сам. Може би е някакво предчувствие, че ще успееш да намериш Андреа.

— Не.

— Какво тогава? Андреа е мъртва, Уайът. Съжалявам, но така стоят нещата. Бих предпочел изобщо да не говориш със семейство Маниън, дори да имаш такава възможност. Сериозно говоря.

— Както ти казах, не са си у дома.

— Ти също, а би трябвало да си там.

— Скоро ще се прибера.

— Кога точно?

— Когато приключа тук.

 

 

Когато затвори след разговора си с Джул, Хънт се обади на Мики Дейд и се опита да събуди интереса му към едно пътуване до Напа, където да открие винарските изби на семейство Маниън и да провери дали собствениците не са в къщата си край лозята. Мики прояви слаб интерес конкретно към това пътуване. Вече бе изгубил пари от таксито си, когато бе обикалял насам-натам заради Хънт предишната вечер и днес сутринта. А и петък вечер беше най-силна за такситата, а той трябваше да спечели колкото може повече, ако иска да се запише в курса по готварство следващата седмица. Освен това Мики осведоми Хънт, че е бил в този район много пъти и че знае къде се намират винарските изби на семейство Маниън. Каза, че мястото изобщо не е тайно, след като са си направили труда да построят и да заредят зала за дегустации за посетителите.

— Ако не можеш да ги намериш, Уайът — каза той, — сериозно ще се замисля да си сменя професията. Чувам, че много се търсят водопроводчици.

Веднага след пристигането си Хънт бе отишъл до огромната къща на семейство Маниън, бе натиснал звънеца и бе слушал как той отеква и заглъхва някъде в невидимата вътрешност на сградата. След това бе постоял известно време в колата си, скован от несигурност. Нямаше представа къде са семейство Маниън и дали изобщо ще се върнат тук. Освен това не бе сто процента сигурен какво възнамерява да направи, ако те се появят и той има възможност да говори с тях.

Само че Хънт бе дошъл тук, тласкан от инстинкта си, и сега този инстинкт отново се бе разбудил. Излезе от колата си и постоя за момент, загледан в мъглата към тъмната фасада на дома на семейство Маниън. Пресече улицата и тръгна по алеята към входната врата, но едва изминал една трета от пътя, чу шума от пристигаща кола зад гърба си и от отварянето и затварянето на врати. Обърна се и примижа срещу внезапно блесналото в очите му фенерче. Към него се приближаваха двама мъже.

— Стой на място! Полицията на Сан Франциско! Вдигни ръце над главата си!

Хънт сметна, че е или Джул, или негови приятели, които той бе придумал да му скроят номер, затова вместо да се подчини, той разпери ръце и понечи да направи крачка към тях.

— Какво…

— Казах ръцете горе!

— Прекалявате!

Мъжете бързо се спуснаха към него и единият го удари силно, грубо го изви назад и го прикова неподвижен още преди Хънт да успее да реагира.

— Исусе! Ей! Какво по…

И двамата се нахвърлиха върху него, истински професионалисти, които знаеха как бързо да повалят един човек и които явно го бяха правили много пъти преди това. Единият от тях изви ръцете на Хънт зад гърба му, докато го събориха върху мократа трева. Другият, натиснал с коляно бъбреците му, стискаше с една ръка врата му, а с другата го опипа, намери втъкнатия в колана му пистолет и го извади от кобура.

— Така, така — чу Хънт. Вдигна поглед и се озова срещу леко обърканото изражение на Шию. Ръцете на Хънт бяха извити толкова силно назад, че едва не излязоха от ставите си, а когато белезниците щракнаха първо около едната, а после и около другата му китка, Шию го пристегна още по-силно.

Коляното му продължи да притиска гръбнака на Хънт, а ръката стискаше врата му. Все още съпротивлявайки се, Хънт успя да изрече няколко думи:

— Шию, аз съм, Уайът Хънт. Престани. Правиш грешка!

— Ти направи грешка, когато не вдигна ръце — каза другият глас.

Ръмжейки срещу натиска на врата си, Хънт гневно изплю думите:

— Имам разрешително за оръжието. Провери в портфейла ми, в десния заден джоб.

— Знам кой си — каза Шию. — Само се успокой и ще оправим нещата.

Само че натискът върху гърба и врата му не отслабваше. Нечия ръка извади портфейла от джоба му, лъчът на фенерчето затанцува по окосената морава. В продължение на няколко секунди в мрака се чуваше само учестено дишане, но никой не проговори.

Накрая Шию попита:

— Какво търсиш тук, Хънт?

Коляното се вдигна от гърба му, а ръката — от врата му. Нападателят му бързо се изправи и отстъпи назад. Фенерчето освети лицето на Хънт.

Той се завъртя на една страна и примижа срещу светлината.

— Няма ли да свалите белезниците?

— Не още — каза гласът. — Зададох ти въпрос. Какво търсиш тук?

Хънт им даде отговор, който очакваше да им хареса:

— Помагам на Девин.

 

 

Не мина, както го беше планирал Хънт.

Каквато и да беше причината, най-вече защото Джул бе решил да поспи малко, преди да се залови за работа рано в събота сутринта, той не вдигна телефона, когато Шию му се обади, за да му съобщи новината.

Шию и Ал Поджио, другото ченге, участвало в нападението, бяха от групата от десетина инспектори от отдел „Убийства“, които в свободното си време работеха за семейство Маниън. В един град, където полицаите увеличаваха приходите си, като биваха наемани за какво ли не — от спортни мероприятия до делови форуми, от модни ревюта до тържествени откривания — най-добрата работа беше тази на частен охранител. Затова тя бе запазена за елита като инспекторите от „Убийства“ и още малцина избрани по-старши инспектори. Плащаха им по петдесет долара на час, задълженията им бяха смехотворно нищожни и обикновено се изразяваха в няколкочасово гледане на мониторите по време на смяна — затворена верига, кабели и мрежа.

Когато Джул не вдигна телефона си, нито Шию, нито Поджио изгаряха от желание да свалят белезниците на Хънт. За тях щеше да е от полза от време на време да показват, че са реагирали на действителна заплаха за сигурността на клиента си, а ако тази заплаха бе още по-голяма поради опасността от скритото оръжие, толкова по-добре. Семейство Маниън плащаха доста пари, за да осигурят безопасността на дома си и ако нищо не застрашаваше сериозно тази сигурност, те можеха да се изкушат да намалят бдителността — и следователно броя на охранителите.

Шию и Поджио в никакъв случай нямаше да допуснат този инцидент да приключи без някакъв официален доклад. Пистолетът на Хънт, „Зиг Зауер“ Р232, не беше оръжието, вписано в разрешителното му, а това им беше предостатъчно. Обадиха се за полицейска кола, която да прибере заподозрения им и да го откара в местното полицейско управление за разпит.

Разбира се, Шию бе напълно осведомен за отношенията между Хънт и Джул, но през целия ден — всъщност през последните няколко дни — бе доста напрегнат и раздразнен от не съвсем деликатните подигравки на Джул. Беше му наредил да упражни властта си в лабораторията. Пошегува се за закусвалнята „Сан Куентин“. Не беше смешно. Е, Шию щеше да види колко смешно ще се стори това на Девин — Уайът Хънт, тикнат зад решетките за една нощ. За навлизане в частна собственост. И за притежание на нерегистрирано оръжие.

Шию затвори телефона си и се приближи към Поджио и Хънт.

— Когато търсим нещо, правим следното — казваше Поджио, — вадим си подписана от съдия заповед за обиск по основателна причина. Сигурно си чувал нещо подобно? Така че няма ли да ни кажеш какво правеше?

— Работя по случая на Палмър и Розали и исках да задам на семейство Маниън няколко въпроса — отговори Хънт. — Бях наблизо и си казах, че мога да проверя дали са си у дома. — Обърна се към Шию: — Знаеш, че работя по случая. Кажи му.

Шию поклати глава:

— Да, знам, че работиш с Дев, но не знам какво си търсил тук и понеже Дев не вдига телефона си, май тази вечер просто нямаш късмет. Така и така стана на дума, какво всъщност търсиш тук?

— Исках да поговоря със семейство Маниън.

Поджио се изхили:

— Това добре. Само че, както забелязваш, те не са си вкъщи. Значи просто си минаваше и се канеше да позвъниш на вратата им? По това време?

Хънт сви рамене:

— Исках да видя дали не свети някъде, да погледна в гаражите.

— Странно — каза Шию, — защото преди около час те видяхме на камерите пак да звъниш на звънеца. А още преди това беше паркирал отпред на улицата. Да не би да си си помислил, че може да са се прибрали, докато си стоял отпред, а ти да не си ги забелязал?

Хънт не можа да измисли отговор, с който да не затъне повече.

След една-две минути пристигна полицейската кола. Когато най-сетне му свалиха белезниците, двамата мъже го хванаха за ръцете, натъпкаха го на задната седалка, затвориха вратата и я заключиха. Шию дръпна шофьора настрани:

— Можеш да го запишеш като 12025 — неразрешено притежание на оръжие, но не го изпращай в централното управление, защото ще се измъкне под гаранция. Дръж го в участъка, докато ни заместят от следващата смяна след час, а ние ще дойдем да си поговорим с него.