Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (13)

13

Хънт се свърза с Джул на мобилния му телефон тъкмо когато инспекторите си тръгваха след разговора си с Джанет Палмър и с Евърет Уошбърн. Потърси го най-напред в дома му, но Кони му каза, че го няма и че вероятно не е вечерял. Говорила с него, докато бил в задръстването на моста, и той й бил казал, че ще работи до късно. Докато се приберял, тя сигурно щяла да слага децата да си лягат — а това не бил най-любимият му момент. Според Кони, ако Хънт искал двамата да се срещнат някъде, Джул сигурно щял да се зарадва на компанията му.

След като най-сетне се бе отказал да чака телефонното обаждане „при всички случаи“ от Андреа Паризи, Хънт каза на Джул, че са му вързали тенекия и че пред него се била ширнала перспективата за една самотна вечер. Ако Шию го оставел в „Тонг Палас“ на Клемънт стрийт, може би щели да спасят остатъците от иначе скапаната му вечер.

След като дребната сервитьорка им бе сервирала на всеки пет минути, откакто бяха седнали, сега тя им поднесе поредното блюдо с деликатеси. Хънт и Джул посочваха какво искат — езикът на знаците беше лингва франка на това място — скоро масата им беше отрупана със скариди, увити в прозрачно уон тон, с пържени омари, с малки варени тестени топчета, пълнени с месо, с морски деликатеси или със зеленчуци, плато с лютива китайска туршия, оризови спагети с пикантно свинско. Поръчваха за трети път, а ентусиазмът им по отношение на храната ни най-малко не бе намалял. Джул раздалечи ръце, за да покаже голяма бутилка, и всъщност произнесе една дума: „Асахи“, докато Хънт вдигна чайника и изигра допълване на чашите.

— Значи Джанет не го е направила? — попита Хънт.

Джул, който бе спал само пет часа, се отпусна тежко на масата им в ъгъла. Надигна чая си и направи гримаса:

— Не и ако се е обадила на сестра си от Мил Вали в четири и половина и е платила в „Сейфуей“ в седем и половина и осем без четвърт. Не е карала чак до Марин, а след това изведнъж да си е спомнила „О, боже, тази вечер трябваше да застрелям Джордж и любовницата му“, да е обърнала колата, да се е върнала у дома, да е извършила престъплението и после пак да се е върнала в Новато.

— Да, това наистина изглежда невероятно.

— Най-малкото. Освен това помниш ли съседката й на Клей стрийт, която е видяла колата й, паркирана до алеята? Това е било в седем и половина, когато тя почти сигурно е била в „Сейфуей“. Познаваш ли адвоката Евърет Уошбърн? Не? Той е успял да накара някак управителя на супера да намери касовите й бележки и да му ги изпрати по факса в кантората. Ние също ще проверим, но не храня големи надежди. Тя е била там.

— Кой остава тогава?

— Като заподозрян ли? Почти целият свят.

— Не и аз — вдигна дясната си ръка Хънт. — В понеделник вечерта бях в Пало Алто с баща си. Той ще гарантира за мен.

— Добре, без теб. А вероятно не и Кони, която по това време сигурно ми е поднасяла вечерята, така че и тя не е. Но остават всички останали.

Джул отхапа парче омар, задъвка и се замисли за момент.

— Проблемът е, че не разбирам на какво се дължи присъствието на Стейси Розали, ако въпросът не е бил личен. Искам да кажа, че трябва да е свързано с нея.

— Може би просто е била там — вдигна рамене Хънт.

— Но защо?

— Не знам. Искала е да го направят в леглото на съпругата. Той е искал да я оправи в леглото на съпругата. Или комбинация от двете. Което и да е, съпругата му е щяла да отсъства, а съдията явно е искал да усети тръпката. Може би просто не е улучил момента.

— И се е появил някой друг, докато те двамата са били там? С други думи, съвпадение. — Джул поклати глава. — Не вярвам в съвпаденията. Не и когато става дума за убийство.

— Може пък това да е изключение.

— Не е. Някой друг е бил там, защото е знаел, че Палмър ще си бъде вкъщи с момичето. Вярвай ми. Или, в момента разсъждавам на глас, Палмър може да е имал и друга любовница. Поканил я е в дома си, обаче убитото момиче, Стейси, е научило за новата и е отишло да ги спипа. — Джул налапа парче свинско. — Стейси си носи пистолет, разстрелва Палмър…

— Застанала пред бюрото?

— Да, защо не? Сборичкват се. Пистолетът гръмва — третият изстрел в книгата. В суматохата другата жена измъква пистолета от Стейси и я разстрелва, след това осъзнава какво е направила и изфирясва.

Хънт изчака Джул да вземе бирата си от сервитьорката и да си сипе в изстудената чаша.

— С какви улики разполагаш всъщност?

Джул изпи половината чаша.

— Със съвсем малко. Според Шию стрелецът може би е бил нисък, тоест не е бил висок, което както сам разбираш, доста стеснява кръга на заподозрените. Аз лично предпочитам теорията за джудже, покачено някъде. Никой от съседите не е чул или видял нещо, с изключение на една спортна кола, която може да е била беемве Z4 или нещо подобно на вид. Само дето няма връзка между колата и каквото и да било във или извън къщата. Не става дума за обир, който се е объркал, защото един крадец няма да паркира на алеята.

След дълъг и безполезен ден от разследването Джул явно бе изчерпал напълно възможностите за забавление, които този случай би могъл да му предостави.

Хънт си взе една скарида.

— Чух слух, че съдията е възнамерявал да се намеси в работите на профсъюза на затворническите надзиратели.

— Къде го чу?

— От източник, който за жалост остава анонимен. Но накратко…

Хънт му разказа съвсем накратко за онова, което беше научил през деня за АСКЗ и за намесата на Палмър в делата му. Разбира се, Джул знаеше за обсъжданата в пресата битка на Палмър с профсъюза, но вътрешните подробности, свързани с обвиненията, изненадваха дори ченгето ветеран.

Когато Хънт приключи, Джул отново се бе облегнал и напълно бе забравил за бирата и за храната.

— Съпругата, Джанет, също спомена за онези от профсъюза — каза той. — Разбира се, това стана вчера, когато мислехме, че тя го е извършила, затова не обърнахме особено внимание на думите й. Сега обаче ти ме накара да се замисля. Чувал съм за надзиратели, които вадят разни типове от затвора, за да изпълняват различни поръчки. Ако Палмър наистина се е канел да ги разпердушини, може би си струва да поровим там. Кой ти каза за това?

— Една приятелка адвокатка. Фирмата й „Пиърсъл-Мортън“ представлява профсъюза.

— Прекрасно, значи ще ми спестиш едно телефонно обаждане. Имаш ли връзки там?

— Разбира се — отвърна Хънт, — връзките са моят живот. Само че тя е заета, Дев. Ти си ченге. Обади се в кантората, те ще те насочат.

Джул трябваше да се съгласи.

— Добре, добре. Пиърсъл. Откъде ми е познато това име?

— Голяма кантора са.

— Не, не е това… Чакай. — Джул понечи да щракне с наранените си пръсти и отново се смръщи от болка. — А, мозъкът ми се събуди и отново всичко се върна. Тъкмо се канех да те попитам. Андреа Паризи?

Гримасата на Хънт беше съвсем явна.

— Какво за нея?

Джул се наклони напред и се наведе над масата.

— Ами това, че както ти споменах не вярвам в съвпаденията, обаче снощи в апартамента на Стейси намерихме нейна визитна картичка.

— В апартамента на жертвата?

— В портфейла й. Ако Паризи по някакъв начин е замесена във всичко това, аз трябва да знам.

— Че как може да е замесена?

— Аз нямам представа, но ти може би имаш.

— Не.

— Ама нали си правите кроса заедно!

— Понякога, Дев. Само понякога. И какво от това?

— Тя споменавала ли е за Стейси?

— Не. Нито веднъж.

— Но Стейси е имала картичката й.

— Ау, това наистина стеснява кръга.

— Добре де. Ами за съдията?

— Да, споменавала е за съдията.

— В какъв контекст?

— Ами в такъв контекст, че двамата с Андреа разговаряхме днес, а съдията беше убит само преди два дни. Засегнахме темата точно както правят всички останали през последните няколко дни, Дев. Ти също го правиш. Какво точно си мислиш?

— Ако Паризи работи в „Пиърсъл“, това я поставя в близост до профсъюза на надзирателите, нали? Това е следа. Все е нещо. — Отново щракна с пръсти. — Тя е твоята връзка там. В „Пиърсъл“.

Хънт се насили да се усмихне.

— Без коментар. Освен дето е обществена тайна, че работя по някои поръчки на „Пиърсъл“. И какво от това? Нали вече ти казах, че не съм убил Палмър. Сигурен съм, че и Андреа не го е убила. Само че винаги можеш лично да я попиташ.

— Не твърдя, че го е убила. Но искам да знам защо Стейси е имала нейна визитна картичка.

— Съвпадение?

— Мразя това.

— Случва се — сви рамене Хънт. — Може да се е запознала с нея в „МоМо“ и да се опитва да пробие в телевизията.

— Това каза и Шию, така че не може да е вярно — поклати глава Джул.

— Добре, тогава какво ще кажеш следващия път, когато видя Андреа, да я попитам как картичката й се е озовала у Стейси? Ако изобщо си спомня за това.

Сервитьорката пристигна с още блюда, само че след като не бяха спирали да ядат през последните четирийсет и пет минути, двамата мъже просто не можеха повече. Джул поиска сметката и отново се обърна към Хънт:

— Един последен въпрос — кой ти върза тенекия?

Хънт реши да стъпва на пръсти:

— Все още не съм решил дали наистина са ми вързали тенекия. Тя просто е решила да не вечеря. Снощи доста се понапи и сигурно все още й е зле. Искам да кажа, физически.

— Търсиш й оправдания? Имаш ли представа колко жалък те прави това? Влюбен ли си?

— Донякъде. Може би малко повече.

— Кони ще си отдъхне. Но не и ако си влюбен в някоя, която се напива едната вечер, а на следващата ти връзва тенекия. Както се казва, тези мадами не са читави.

— Имала е трудна седмица.

— Може би трябва да основем клуб на хората, които са имали трудна седмица. За кого става дума?

Хънт се облегна назад, изпи чая си, поклати глава и се усмихна.

— Познаваш ме добре, Дев. Не разказвам с кого се целувам.

— Но ти не си я целунал. Не би могъл, след като ти е вързала тенекия.

— Както ти казах, този въпрос още не е решен. Може пък да съм я целунал преди тази вечер, но и в този случай не бих ти казал.

— Значи си й налетял снощи, когато е била пияна?

— Не би било джентълменско, така че го изключваме.

— Значи няма да ми кажеш, така ли?

— Ето видя ли, затова си добър в работата си. Подготвеният инспектор вижда нещата, които другите хора направо пропускат.

 

 

На път за вкъщи Хънт мина покрай дома на Андреа. Не му беше на път и не бе възнамерявал да го прави. Спря срещу мястото, където беше паркирал следобед. Беше все още рано, малко преди десет часа.

Искаше отново да я види. Беше съвсем просто.

Хънт спря колата си на алеята й, изключи двигателя и излезе от колата си. Вратата на гаража имаше малки прозорчета на нивото на очите и Хънт надникна вътре. Колата й я нямаше. Въпреки това той отиде до верандата и надникна през прозорчетата в горната й част, но вътре цареше пълен мрак.

Върна се в колата си, седна зад волана и поседя още половин час с изключен двигател, докато сериозно измръзна. Ако тя се прибереше и го завареше да седи тук, какво жалко извинение щеше да й пробута? Щеше да заприлича на досаден, болен от любов нещастник и дори на преследвач.

Запали мотора. Щеше да й се обади утре. Излезе от алеята, кара до Бей стрийт, след това зави на юг и се отправи към дома си.

 

 

Сам в предната част на склада, Хънт започна да вкарва кошове.

Баскетболът никога нямаше да заеме в сърцето му мястото, запазено за бейзбола, но освен като стопер, в гимназията бе играл и като защитник в баскетболния отбор и играеше поне двайсет и два мача годишно с отбора на града, който имаше срещи през есента и в началото на зимата, макар че по ирония на съдбата не беше голям почитател на професионалния спорт. Двамата с Джул наричаха Националната баскетболна асоциация ТМА — Асоциация на татуираните милионери, а освен това никак не му харесваше и музиката, която пускаха по време на мачовете.

Само че да си вкарваш кошове беше най-прекрасната терапия на света.

А тази вечер той имаше нужда от терапия, сам си я предписа. Затова започваше от ръба на половината си игрище, стреляше, приближаваше се няколко крачки, но все още извън обсега на трите точки, стреляше отново, а после заставаше на линията за свободни удари и отново стреляше. Когато пропуснеше, разбира се, стреляше от съвсем близко разстояние, а след това отново тичаше, докато се измори. Беше висок метър и деветдесет и като тийнейджър смяташе способността си да вкарва точно под коша за едно от най-големите спортни постижения в живота си, но тази му способност го напусна, когато стана към двайсетгодишен. Продължаваше да опитва всеки път, когато навлечеше анцуга си — може път отскокът му да се върне в някой незнаен миг, а той не искаше да го пропусне.

Най-сетне часовникът на стената оповести, че е 11:42. Беше плувнал в пот и капнал от умора. Искаше му се да успее да вкара три поредни пъти, вече беше вкарал два коша и сега стоеше на линията и направи няколко дрибъла. След това още два. Сетне тупна веднъж. Задържа топката за трийсетина секунди. Дишането му се забави.

Пусна топката, спря я с крак, бутна я под себе си и седна отгоре й.

Не направи последния опит, излезе от игрището, загаси осветлението в спортната част от склада, запали лампите на тавана в жилището си и отиде да си вземе душ. Когато приключи, отиде в спалнята, отвори скрина, извади друг сив анцуг и го облече, а след това бръкна в друго чекмедже под фланелките, където държеше снимката.

Не беше я вадил от няколко години. Дори не помнеше кога го бе правил за последен път.

Беше единствената снимка на Софи, която беше запазил. През нощта, когато беше изгорил останалите, беше извадил тази от огъня, нещо го бе възпряло да я унищожи. Просто не беше способен да заличи всички белези, че тя някога е съществувала. Не можеше да го направи.

Не беше някакъв лъскав кадър и може би точно затова толкова му харесваше — макар че Софи наистина можеше да бъде блестяща, когато решеше — но бе уловил характера й. Кожата й, смеха, вълшебството. Може би снимката бе направена в нощта, когато бе забременяла или пък, както подсказваше сиянието около нея, може би вече е знаела. На тази снимка тя беше облечена с хирургическия си екип, тъкмо бе приключила с визитациите в медицинския център и бе дошла в бар „Шамрок“, където обикновено се срещаха.

Беше му подарила нов апарат с телеобектив за рождения ден и Хънт през целия ден бе снимал адски близки планове на птици в парка Голдън Гейт. Когато тя дойде и седна на бара, той беше в тоалетната — все улучваше момента — с камерата и с новия обектив на шия. Когато излезе, Софи не го забеляза. Говореше с бармана и се смееше на нещо, което й каза той. Хънт вдигна апарата, нагласи много близък план, все едно можеше да я докосне, и я засне в този момент. Когато видя какво е заснел, на следващия ден увеличи снимката, постави я в рамка и я окачи до леглото им заедно с любимата й негова снимка — как лети над залива на сърф.

Сега той отнесе снимката под светлината и я положи върху скрина. Изражението му се смекчи, той постави ръце от двете й страни и тежко се отпусна.

Когато беше с нея, се бе замислил сериозно върху това да сподели живота си с някого. Но оттогава това чувство го бе напуснало. Не беше имал много жени след нея — достатъчно свестни, достатъчно привлекателни — уредени от Кони срещи и други подобни, но след като връзката му със Софи изпразни душата му така напълно, трябваше да избягва подобно нещо, ако иска да се съхрани. Просто нямаше отново да отвори тази врата. Не си струваше болката.

Дори не познаваше Паризи. Не истински. А онова, което знаеше, в крайна сметка не беше само хубаво. Само че тя бе успяла да му влезе под кожата.

— Колко глупаво е това? — каза той на висок глас пред снимката.

Но, разбира се, Софи не можеше да му отговори.