Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (25)

25

Тъкмо се върнаха до колата, когато телефонът на Джул иззвъня, той го свали от колана си още при първото позвъняване и погледна от кой номер е обаждането:

— Казвай, Шию. Ощастливи ме.

Само че разговорът нямаше този ефект. След като слуша по-малко от минута, клатейки глава през цялото време, Джул каза:

— Тъкмо тръгвам от Сан Куентин с Уайът Хънт. Не, не от затвора, Шию, от закусвалнята за бургери „Сан Куентин“. Не я ли знаеш? Ами близо е до „Къщата на скалите“. Правят страхотни пържени картофки. Както и да е, може би имаме нова следа. Той ще ме откара обратно до управлението. Ще ти разкажа, когато дойда.

— Нека да позная — балистичните тестове не дават съвпадение — каза Хънт, след като Джул затвори телефона си.

— Мразя го този тип.

 

 

През остатъка от пътуването обратно до града Джул проведе още няколко телефонни разговора, за да се увери, че нито Андреа, нито Артър Мауъри са се появили отнякъде. Нито един от двамата не беше.

След още един продължителен разговор, по време на който Джул зададе още няколко въпроса, но всъщност през повечето време просто мълчеше и слушаше, той затвори.

— Беше Джеф Елиът от „Градът говори“. Онази популярна рубрика в „Кроникъл“, която често се занимава със закона и с хората, които го прилагат.

— Познавам го добре. Какво знаеше той?

— На практика всичко. Аз само го попитах — ти ме чу — дали знае какво трябва да стане, за да може отново да приберат някой на топло за нарушаване на правилата на гаранцията. Предаваш ли се? Нужно е само надзорникът му да съобщи, че има нарушение, точка. Че е пушил марихуана. Че се е срещал не с когото трябва. Не се иска никаква заповед, никакво доказателство. Провежда ли се съдебно изслушване? Нещо, свързано със съдия, със съдебни заседатели или с адвокат?

— Допускам, че не.

— Точно така. Значи нарушилият гаранцията се връща обратно в затвора и какво става?

— Посрещат го с голям купон.

— Точно така. С балони и с всичко останало. Но след това, след около трийсет и пет дни, се провежда изслушване пред комисия за нарушителите на гаранцията, съставена изцяло от служители в системата на затворите, и познай в какъв процент от случаите те потвърждават, че има нарушение?

— Около сто и десет?

— Близо си. Около деветдесет и девет и половина. Така нещастникът получава до година за нарушаване на гаранцията. Която може да бъде продължена до три години, дори и първоначално да е имал едногодишна присъда. Можеш ли да обжалваш? Разбира се. Процедурата отнема осем месеца и успява в нула цяло и пет процента от случаите. Един на двеста.

— Да не би Елиът да се кани да пише книга по този въпрос? — попита Хънт.

— Просто уцелих един от добрите му дни. Направо ми наду главата. Нали ти казах, че знае всичко? Искаш ли още факти?

— Трябва ли на всяка цена да са свързани с профсъюза? Бих искал да узная дълбочината на езерото Тахо.

— Твърде дълбоко е, за да се гмуркаш до дъното. Това ти стига. Ето го обаче и последният истински въпрос. Колко от затворниците в Калифорния са на топло за нарушаване на условията на гаранцията? Говоря за проценти.

— Деветнайсет?

— Петдесет.

— Значи половината.

— Точно така.

— Тоест повече от деветнайсет процента?

— Много повече, Уайът. Много повече.

 

 

Джул трябваше да изчака Шию, но Хънт разполагаше със собствен транспорт и дневен ред и не възнамеряваше вече никого да чака, не и когато усещаше, че се доближават до истината. Той най-накрая остави Джул пред Съдебната палата на Брайънт, зави зад ъгъла, пое нагоре по Мишън и имитирайки по най-добрия възможен начин техниката на шофиране на Мики Дейд, зави наляво. Надзорникът за отделения 1–3 се намираше шест пресечки по-надолу, а ако Фил Ламот не беше в тази служба, номер четири също не беше далеч. Вече бе средата на следобеда, между два и половина и три, почти седемдесет и два часа, откакто бе оставил Андреа в дома й. Тъй като бе работил в системата на градската бюрокрация през по-голямата част от живота си, Хънт знаеше, че има повече от разумен шанс надзорниците, точно както предишните му колеги от Службата за закрила на детето, да са по кабинетите си в петък следобед и да се занимават с документацията преди уикенда.

Отблизо Хънт прецени, че Ламот е приблизително на неговата възраст, макар че докато прекосяваше офиса, той му се стори по-скоро към петдесетте, а вероятно и по-възрастен. Русата му коса бе въздългичка по полицейските стандарти. Пак отблизо Хънт забеляза, че някога Ламот е имал тежко акне и сега се опитваше да прикрива белезите, в повечето случаи безуспешно, с къса, но рошава брада и с тънки мустачки. Всъщност той седеше прегърбен над огромна допотопна пишеща машина, поставена от едната страна на отрупаното му и разхвърляно бюро, чаткаше по клавишите и попълваше някакъв формуляр.

— Полицай Ламот?

Пръстите му спряха да се движат. Главата се извърна. Хънт веднага позна изражението от времето, когато работеше за СЗД — боже, дано не става дума за допълнителна работа само няколко часа преди уикенда!

— Да. С какво мога да ви помогна?

Не се обърна с лице към посетителя си, не му протегна ръка.

Хънт се представи и показа документите си. Обяснението за неговото участие в разследването, което Джул бе дал на директора Харън, беше подходящо, за да го легитимира, затова той го използва отново.

— Работя за адвокатската фирма „Пиърсъл-Мортън“ в града. Опитват се да открият своя адвокатка, която е изчезнала.

— Андреа Паризи — каза Ламот. Историята все още беше голямата новина.

— Точно така.

— Какво общо има това с мен?

— Нищо. Но тя може да има нещо общо с Артър Мауъри.

Това привлече вниманието му. Той остави пишещата машина и се завъртя.

— Какво имате предвид?

Хънт разбра, че за да представи смислено сценария, който разглеждаха, трябва да даде на Ламот същото задълбочено обяснение, което беше дал на Харън. Обаче никак не му се искаше да направи това по редица причини, не на последно място, защото всяка теория за конспирация, включваща АСКЗ и неговите членове, повече или по-малко намекваше за тайното участие ако не лично на Ламот, то поне на някой на подобен пост.

Затова Хънт предпочете да представи нещата простичко, без да споменава за убийствата.

— Имам предвид, че в момента полицията се интересува от него във връзка с нейното изчезване.

— Артър? Той познавал ли я е?

— Надявах се да науча от вас. Доколкото разбрах вие сте го върнали в затвора два пъти заради нарушения, когато е бил пуснат под гаранция.

— Да, аз бях. И двата пъти.

— Какво беше направил?

— Обичайното. Беше се надрусал. Той е наркоман, но вие сигурно знаете това. Какво общо има той със… Споменахте, че според вас е отвлякъл Паризи, така ли?

— Вероятно полицията смята така. Научих го от тях.

— Значи вече си споделят с частни детективи?

— Опитвам се да я намеря. Те се опитват да намерят него. Сътрудничим си.

— Казаха ли каква е причината? Някакви доказателства?

— На мен не казаха и доколкото ми е известно, няма доказателства.

Ламот подръпна единия край на мустаците си, след това другия. Стисна долната си устна.

— Тогава на какво се основава интересът им? Има ли искане за откуп? Той обадил ли се е отнякъде?

Хънт се престори, че не е осведомен. Имаше свои въпроси, които трябваше да зададе.

— Забелязах, че между двата му ареста са минали осем години.

— Ожени се и за известно време влезе в правия път. Премести се в Ел Дорадо Хилс, някъде там, и известно време живя като примерен гражданин, докато преди няколко години жена му не го напусна.

— Не ви ли се струва малко странно? За човек с неговото досие? Особено предвид проявите на насилие. Човек би очаквал оплакване за домашно насилие, нали? Нещо от този сорт.

— Може и да не е така. Хората се поправят. — Ламот сви рамене. — Случва се. Откажеш ли дрогата, нямаш проблеми. Но все пак имате право, Артър наистина е склонен към насилие.

— В досието му е отбелязан опит за убийство с огнестрелно оръжие. Последния път, когато сте го арестували — в събота, нали? — пак е бил въоръжен. Разбрах, че в затвора се е набъркал в някакви неприятности. Наистина ли вярвате, че е бил чист осем години?

— Да, вярвам. Повече или по-малко.

— Срещали ли сте се с него през това време?

— Няколко пъти. Както ви казах, той се премести близо до Сакраменто, така че се регистрираше там.

— И нито веднъж не е нарушил условията на гаранцията?

— Явно не.

— Докато не се върна тук и вие не го тикнахте пак на топло.

— Да.

— След осем години?

— Накъде биете?

Хънт смяташе, че е съвсем ясно накъде бие — Мауъри е имал някаква закрила в Сакраменто, а когато е престанал да сътрудничи, са го хвърлили на вълците тук — но не искаше да се държи враждебно с Ламот, защото той щеше да откаже да разговаря с него.

— Просто ми се струва любопитно — каза той. След това промени посоката: — Той с какво се занимаваше? Какво работеше?

— Беше механик. Предимно на частни самолети.

— Това е малко необичайно, нали?

— Не знам. Той има разрешително за пилот и познава самолетите много добре. Всъщност е доста умен тип, когато не е друсан. Обаче когато го посетих в събота, го заварих друсан и просто нямах избор. Трябваше да го тикна на топло.

— Значи има разрешително за пилот? — попита Хънт и вече си представяше как Мауъри изхвърля Андреа от самолета на километри оттук над океана.

— Вече му е отнето. И разбира се, няма самолет. Макар че това е под въпрос.

— Кое?

Внезапно на жълтеникавото лице се изписа подозрение:

— Ченгетата не ви ли го казаха? Би трябвало да знаят.

— Аз търся нея — повтори Хънт. — Те търсят него.

Явно това бе достатъчно.

— Един малък самолет „Чесна“ е бил откраднат от летището Смит Ранч в понеделник през нощта. Все още не са го открили.

— Летището Смит Ранч ли? Не го знам.

— Частно летище. За малки самолети. Доста е занемарено и няма никаква охрана. Близо е до Сан Рафаел и като летец Артър със сигурност е знаел за него. Честно казано, тъкмо самолетът е следата, чрез която от управата на затвора се опитват да го заловят.

— Къде се намира летището Смит Ранч?

— Не знам точно — може би на около шест километра от Сан Куентин. — Внезапно друга мисъл връхлетя Ламот с почти видима сила. — Може би не си спомням съвсем точно, но Паризи не е изчезнала от понеделник, нали? Нали не е чак оттогава?

— Не. От сряда следобед.

— Хм. Не искам да кажа, че Артър със сигурност е запалил самолета и го е откраднал, но ако го е направил, а би могъл, дотогава със сигурност е щял да изчезне.

 

 

Малко по-надолу по улицата от кабинета на надзорника Хънт седеше в колата си и се опитваше да измисли какво е пропуснал. Разбира се, както бе казал Ламот, все още бе възможно Мауъри изобщо да не е откраднал самолета. Или, съдейки по всичко, което знаеше Хънт, тъй като Мауъри беше самолетен техник, той може да се е измъкнал със самолета от летище Смит Ранч, да е прелетял под всички радари до някое от малките частни летища близо до града и да е предизвикал всевъзможни бъркотии в Сан Франциско. Но изведнъж онова, което само допреди час му се струваше съвсем очевидно, се превърна в неприемливо и дори в невъзможно.

Реакциите на Ламот на въпросите на Хънт и по-точно липсата на такива реакции също бе показателна. Споменаването на един от поверените му затворници, освободени под гаранция, не бе предизвикало нито следа от отбранителност, както несъмнено би станало, ако Ламот бе замесен в заговор за измъкването на Мауъри от затвора Сан Куентин, за да може той да убие федерален съдия. Ламот като че ли бе точно това, което бе — служител в гражданските служби, които не предявяваха високи изисквания към неговото време и към личния му живот. На Хънт му беше трудно да си представи, че безличният Ламот изобщо е някакъв играч във висшата драма и в секретността, свързани с политическата ръка на профсъюза. За този конкретен надзорник Артър Мауъри явно бе поредното от стотиците жалки нисши същества, които той прокарваше през системата отново и отново. Мауъри може би е имал контрольор сред надзорниците в района на Сакраменто, който го е напътствал в предизвикваните от профсъюза бъркотии, но Хънт не си представяше Ламот в тази роля.

Джул му беше казал, че половината от затворниците в Калифорния са там заради нарушаване на условията на гаранциите си, но Хънт си спомняше и още нещо — бе чувал, че около седемдесет процента от всички, пуснати под гаранция, отново влизат зад решетките, а това бе два пъти повече от средния брой за страната. Надзорниците като Ламот не участваха в организирането на бягства на затворници от затворите, сигурно бе. Нямаше причина да го правят. Цялото усилие на бюрокрацията на АСКЗ бе насочено към това да държи затворниците вътре, да увеличава броя им, за да има повече затвори и повече надзиратели.

Само че всичко това разтвори огромна празнина у Хънт. Имаше някаква симетрия и дори елегантност в идеята, че профсъюзът е разрешението на загадката с изчезването на Андреа. Двамата с Палмър бяха замесени с тази организация на много нива. Последната издадена от съдията заповед бе огромна и непосредствена заплаха за самото оцеляване на профсъюза. Тайното проучване на Андреа на явните престъпления на организацията, подпомагащи политическите й цели, може да са били разкрити и то да е предизвикало вземането на мерки срещу нея. Но всичко, взето заедно, зависеше от убеждението, че профсъюзът е намесен не само в системен тормоз, но и в действителни и предумишлени поръчкови убийства.

А ако случаят беше такъв, Джим Пайн разполагаше с фондове от милиони долари, което беше точно така. Тогава защо му е да използва дори освободени под гаранция, на които може да има доверие, след като може просто да плати на професионалисти отвън да свършат същата работа по-ефикасно и с по-малко потенциални рискове? Но ако не друго, Джул бе категоричен по един въпрос по време на цялото разследване: убийствата на Палмър и на Розали не бяха извършени от професионалист.

Точно това ги накара изобщо да разгледат възможността те да бъдат извършени от освободени под гаранция затворници. А сега явно и тази теория бе фатално погрешна.

Какво оставаше тогава?

Хънт извади мобилния си телефон. Беше го държал изключен през целия ден и знаеше, че ако проклетото нещо звънне точно сега, докато го държи, няма да вдигне, освен ако не е някой от хората му. Слава богу, че съществуваше разпознаване на позвъняванията. Беше пропуснал пет обаждания през деня, но когато прегледа списъка, установи, че са все негови клиенти. Вероятно до един отчаяни от него, в най-лошия случай направо бесни.

Е, нищо не можеше да направи по въпроса. Не сега. Не и докато всичко не свърши.

Трябваше да свиква с това.

Хънт затвори телефона, отново го изключи, отпусна стиснатите си челюсти, включи купъра си на скорост и потегли по улицата. Върху предното му стъкло се кондензираха пера от носена от вятъра мъгла и го принудиха да включи чистачките на постоянен режим на работа. Продължи на юг и най-накрая спря на половин пресечка преди Мишън стрийт, където намери място за паркиране. Пет минути по-късно хапваше най-голямото и най-хубавото бурито в града.

Мислите му непрекъснато се връщаха на неохотата на Джул да приеме съвпадението с присъствието на Розали в дома на Палмър в момента, когато там е отишъл някой и го е убил. Стейси винаги бе присъствала в картинката по някакъв начин, създавайки слаба връзка между Палмър и Андреа, но до този момент АСКЗ винаги бе имал много по-голямо значение. А сега, след като всички други възможности или бяха отречени, или бяха отхвърлени — не беше съпругата, вероятно не беше Артър Мауъри, нито пък нает от профсъюза професионалист — Хънт все още не можеше да повярва в по-ранната идея на Джул, че Андреа е извършила двойното убийство, а след това или е избягала, или се е самоубила. Във всеки случай бяха изследвали дрехите й и оръжията от дома й и не бяха открили нищо, което да я уличава.

Хънт изгаряше от нетърпение да бъде в движение, но нямаше къде да отиде, затова просто отпиваше от колата и почти не докосваше буритото.

Преобръщаше всичко в мислите си, разглеждаше го от всички страни.

Имаше три жертви. Да започнем оттук.

Ако Хънт играеше играта на Джул и изключеше съвпаденията, тези жертви би трябвало да са свързани по някакъв начин и най-вероятно бяха убити от един и същи човек.

Седеше вътре на червената пластмасова маса. Беше твърде късно за обяд и твърде рано за вечеря, затова имаше само още един клиент, жена на около шейсет или седемдесет години, която ядеше купа с албондинга няколко маси по-нататък. Докато я наблюдаваше, мислите на Хънт ненадейно се насочиха към Каръл Маниън, която си спомни, че бе видял на погребението на Палмър сутринта. Внезапно му хрумна, че връзката й със случая, в най-добрия случай съвсем косвена, винаги бе съществувала заради уговорената й среща с Андреа Паризи. Паризи бе нейната връзка, не Палмър. Но явно Каръл бе познавала и Палмър.

Опитвайки се да си представи някакви отношения между Маниън и Стейси Розали, за да допълни триото, той стигна до задънена улица, само дето се подигра на самия себе си, задето се захваща за такива тънички сламки. Само че упражнението явно не бе напълно безплодно, защото го накара да поразсъждава дори върху най-второстепенните танцьори в това фанданго.

Феърчайлд? Бивш любовник на Паризи, само че не бе известно да е свързан по някакъв начин с Палмър и с Розали.

Томбо? Не. Нищо.

Освен това двамата взаимно си създаваха алиби за понеделник вечерта.

Пиърсъл?

Хънт престана да дъвче и постави напитката си върху масата. Пиърсъл познаваше и Палмър, и Паризи. Несъмнено бе обядвал в „МоМо“ поне веднъж. А може би дори бе редовен клиент там. Беше възможно да е срещал Стейси Розали, което го правеше единственият човек, свързан и с трите жертви. Освен това Андреа го бе осведомила за непосредствената опасност, надвиснала над профсъюза заради заповедта на Палмър, както и с тревогата си заради явно престъпните деяния на АСКЗ. Освен това хотел „Сейнт Франсис“ бе съвсем близо пеша от кантората му на Монтгомъри стрийт. Възможно ли бе той да се е обадил в дома на Паризи оттам във вторник следобед и да я е помолил да се отбие в кантората?…

Където е станало какво? Където е накарал хората на Пайн да я причакат, докато паркира в подземния гараж, и след това да я отведат някъде?

Хънт затвори очи с надеждата мислите му да престанат да препускат за момент, да се овладее. Точно това правеха двамата с Джул вече два дни — градяха теории и сценарии за вероятностите просто ей така, от нищото. Знаеше, че може през следващия час да провери къде е бил Пиърсъл в понеделник вечерта, дали е напускал кабинета си във вторник между два и три и половина следобед. А дори и ако Пиърсъл не е наел хора за отвличането, дори и ако го е направил лично, дори и да не можеше да се каже къде е бил по това време, Хънт пак нямаше да е отбелязал никакъв напредък, защото нямаше да има никакви доказателства, нищичко.

Само че предизвикателната мисъл се появи отново. Неоспорим факт беше, че Пиърсъл е единственият човек с доказана връзка както с Палмър, така и с Паризи, а много вероятно и с Розали. Тъй като не разполагаше с други алтернативи, Хънт се запита дали и тази си струва да бъде проверена? Какво имаше да губи?

Допи колата си, уви остатъка от буритото и се изправи. Възрастната жена му се усмихна, той се потупа по корема и отвърна на усмивката й, след това мина зад нея и изхвърли отпадъците в кошчето до вратата.

Обикновено този квартал бе последното място в града, където се спускаше мъглата, и Хънт знаеше, че навсякъде другаде ще бъде ужасно. Измина тичешком краткото разстояние обратно до колата си и в относително топлото й купе извади телефона си и се обади в кантората си.

 

 

Когато Хънт се прибра у дома, не му бе останало нищо.

По негово нареждане Тамара се бе обадила във фирмата на Пиърсъл, бе разговаряла с личната секретарка на Гари Пиърсъл и бе научила, че шефът й е председателствал събрание на акционерите в понеделник вечерта, което е продължило чак до единайсет часа. Целия следобед във вторник Пиърсъл бе прекарал в заседателната зала на фирмата си с Пайн, с други представители на профсъюза и с адвокати.

Тамара го осведоми, че Крейг по-рано е разнесъл и последните две призовки, след това е отишъл на Оушън авеню и е открил заведението, където Стейси Розали е работила преди „МоМо“. Казваше се „Роял Тай“, бе работила там две години. Това бе първата й работа след завършването на гимназия в Пасадина, Южна Калифорния.

Джул заби последния пирон в ковчега. Хънт му се обади веднага след като си тръгна от кабинета на Ламот, за да му спести разкарването за среща с надзорника и да му предложи промененото си вече мнение за вероятността Артър Мауъри да е играл каквато и да е роля в убийствата на Палмър и на Розали или в отвличането на Андреа. Тъкмо бе спрял пред склада си и бе затворил вратата зад гърба си, когато Джул му се обади и му съобщи, че е прекарал дълъг и безплоден ден и че се прибира у дома за уикенда, но че сигурно Хънт би искал да узнае, че току-що били научили, че самолетът „Чесна“, изчезнал от летище Смит Ранч, е бил засечен разбит в един планински терен на около две хиляди метра височина в планините Техачапи, близо до Бейкърсфийлд. Пилотът все още не бил разпознат със сигурност, но самолетът със сигурност е този. Най-вероятно ставало дума за Артър Мауъри, който явно се опитвал да се добере до Мексико.

— Пак се връщам на предположението си, че тя най-вероятно се е самоубила — каза Джул. — Нищо друго не остава. Искаш ли да се отбиеш и да вечеряш у дома? Може дори преди това да ме гледаш как тренирам младежите. Ще се обадя на Кони. Не е нужно да ядем пица.

Хънт обаче тъкмо се бе нахранил, освен това не бе в настроение за компания и със сигурност не искаше да спори с Джул, който можеше да си мисли каквото си пожелае. Що се отнася до Хънт обаче, той бе сигурен, че Андреа не се е самоубила, защото тя не бе убила Палмър и Стейси Розали. Той приемаше това за непоклатим факт, за неопровержима истина.