Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Къща от карти (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Final Cut, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Майкъл Добс

Заглавие: Последното раздаване

Преводач: Георги Иванов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: „Алианс Принт“

Излязла от печат: юни 2017

Отговорен редактор: Христо Блажев

Редактор: Милена Братованова

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Стойчо Иванов

ISBN: 978-954-28-2360-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6523

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

Ако ме нарекат лицемер, приемам го като комплимент.

Това значи, че съм способен да виждам и двете страни на въпроса.

— Мразя погребения. Хленченето. Фалша. Празните фрази и кухите хвалебствия. Мразя погребения.

Ъркарт отново беше изпаднал в едно от онези настроения. Пристъпваше нетърпеливо от крак на крак, докато чакаше пред източната порта на църквата „Сейнт Маргарет“, за да бъде придружен от пастора, а после, като вървеше към определената за него пейка, лицето му беше като издялано от камък, минавайки покрай примирените, кимащи лица с техните усмивки на кокер шпаньоли и синтетични съчувствия над черните вратовръзки и шалове. Те си мислеха, че поведението му показва тъга, мъка при загубата на такъв добър приятел и колега като Фреди, барон Уорбъртън, и наистина чувствата му бяха разбити, но не и от жал за другите.

Мрачното настроение бе започнало от предишната вечер, когато отвори червената кутия с документи от прессекретаря си, в която този глупак беше сметнал за целесъобразно да постави няколко от статиите в печата, посветени на кончината на стария Фреди. Пълен идиот. Това да чете как смъртта на Уорбъртън отбелязва „края на една епоха“ и че той е бил „последният от мръсната дузина на Ъркарт“ никак не повиши благоразположението на министър-председателя нито към пресата, нито към неговия прессекретар.

— Не издържам, Мортима. Погват човека и го гонят като хрътки до гроба, но веднага щом го няма вече, вадят носните кърпички и започват да обясняват колко велик човек е бил, как загубата му по някакъв начин заплашва културата, страната, цивилизацията въобще. Единствената причина да държа Фреди беше, че ходеше подире ми като агънце. Всеки го знаеше. Но сега, когато е мъртво агънце, всички говорят за него като за лъв. Никъде не се споменава, че във вените му течеше не кръв, а алкохол. Никой не говори за онзи път, когато две жрици на любовта го бяха зарязали гол на „Шепърдс Маркет“[1], без панталони, без портфейл и без пропуска за „Даунинг стрийт“.

— Той беше лоялен, Франсис.

— Аз бях стиснал топките му в менгеме, Мортима, разбира се, че ще бъде лоялен!

Ъркарт рязко млъкна и затвори очи. Беше отишъл твърде далеч. Вече трябваше да е свикнал с почестите към мъртъвците в Уестминстър, толкова пъти му се беше случвало през годините, но тези спомени изкарваха само най-лошото в него.

— Прости ми. Това беше ненужно.

— Простено.

— Аз просто… какво ли ще кажат за мен, Мортима? Когато вече ме няма?

— Че си бил най-великият министър-председател на века. Че си пренаписал законите на тази държава и си счупил всички рекорди. И че си живял дълго и доволно в пенсия.

— Съмнявам се. Колко от великите лидери са успели да намерят доволство в пенсията?

Тя се замисли за някой, но не й хрумна нито едно име.

— Не искам да се превърна в един стар мрънкач, когато всичко това свърши. Не мога да си представя как се оттеглям, как някой идва на мое място. Изобщо не мога да си го представя. Никога — той махна с ръка. — Знам, че съм жалък в момента, но… не си представям дълги летни вечери с питие в ръка, а безкрайни нощи в беседи с духове. Духовете на това, което е можело да бъде. И от това, което някога е било.

— Разбирам.

— Да, знам, че ме разбираш. Само ти ме разбираш. И ти дължа толкова много.

Тя седеше до него в църквата „Сейнт Маргарет“ в Уестминстър, досами великото абатство, докато слушаха хористите да пеят жален химн. Очите на Мортима бяха фиксирани върху младия солист, момче на може би дванадесет, с руса коса, падаща върху челото му, и нежен ангелски глас, който изпълваше църквата като слънчеви лъчи. Колко по-различно щеше да бъде всичко, мислеше си той, ако можеха да имат деца; може би това щеше да докосне живота им с чувство за безсмъртие и да донесе музика за душите им. Но не беше писано. Тя бе превързала раната, докато се превърне в корав белег, никога не се оплакваше, макар той да знаеше, че на моменти болката я разцепва на две; вместо това тя бе инвестирала цялата си емоционална енергия в него и в кариерата му. Тяхната кариера, реално беше така, защото без нея той нямаше да успее, нито да се задържи на върха. За Мортима това беше безплодна корона, жертва в много отношения далеч по-дълбока от смъртта, и всичко това беше за него. Дължеше й всичко.

Хорът приключи, тя се обърна и го погледна, мимолетна мекота в очите й, която той знаеше, че граничи със скръб. Колко по-лесно щеше да им е да мислят за пенсия, ако имаха деца. Вместо това всичко, което щеше да остане след тях, беше една библиотека и капризната присъда на историята. „Apres moi rien.“ След мен — нищо.[2] Някога си мислеше, че това ще му бъде достатъчно, но с течение на годините, когато смъртта вече чукаше на вратата, вече не беше сигурен.

Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се. Вашата кротост да бъде известна на всички човеци. Господ е близо.[3]

Църковни хиперболи и полуистини, моментна пауза в политическия живот по пейките зад него, докато всички набожно отдаваха почест на мъртвия и вече като хищни птици мислеха за следващата жертва.

Прочее, братя мои, за това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала — само за него мислете.

Как е възможно хората да пеят такива думи в полусън, в един празен ритуал, а после да се събуждат и да ги пренебрегват с такова безхаберие. И все пак в деня на разплатата какъв ли щеше да бъде неговият случай? През него премина тръпка на моментно съмнение, призраци се струпаха в сенките на съзнанието му, но после погледът му се изясни, както винаги. Това, което беше направил, не беше за него самия, а за другите, за страната му. Човешките дела изискват жертви и жертвите, които той беше направил, винаги са били мотивирани от обществения и националния интерес. Жертвал беше другите, разбира се, понякога буквално, но не бяха ли направили той и Мортима своите собствени жертви, два живота, посветени на една кауза в служба на другите?

… толкова неща подредени и установени от техните начинания, върху най-добрите и най-сигурните основи, че мир и щастие, истина и справедливост, религия и набожност могат да владеят сред нас за всички поколения.

Глупости. Животът беше като плаване в сито сред бурно море. На повечето хора им ставаше лошо, някои се давеха.

Нека си спомним в мълчание Фредерик Арчибалд Сейнт Джон Уорбъртън.

Как иначе? Няма по-добър начин да почетем човека. В пълна, скапана тишина. Но Ъркарт нямаше намерение да напуска този свят по такъв начин.

Да бъде Твоята воля на земята…

И там той слагаше границата. Не, това не беше достатъчно, никога не е било достатъчно за Ъркарт. Някои хора използваха морала като патерица, като извинение — винаги тези, които се проваляха и не постигаха нищо. Моралът не беше пътят през блатото, а самото блато, което чака да те хване в капана, да скове крайниците ти, да те завлече надолу. Великите империи не са били построени върху такива крехки основи, британският народ не е бил защитаван от заговорите на завистливи чужденци чрез молитва. В крайна сметка тези, които отдават чест на слабостта, сами по себе си са слаби. Великите се съдят по това колко високо са се изкачили, а не по това колко дълго са били на колене.

Когато дойде това време, той нямаше да си тръгне в тишина, щеше да напусне този свят с толкова дандания, че ехото да остане да звучи през вековете. Франсис Ъркарт щеше да остане господар на собствената си съдба.

Амин.

* * *

Джефри Бууза-Пит се държеше необичайно сдържано, когато погледна министър-председателя през бюрото на кабинета в „Даунинг стрийт“, сключил ръце с побелели кокалчета, фиксирал усмивка, която изглеждаше като нарисувана. Той често търсеше лична аудиенция и в известна степен Ъркарт го насърчаваше; Джефри беше прословут клюкар и вещ в кражбата на чужди идеи, които можеше или да присвои, или да отхвърли с подигравки, в зависимост от това как ги приема господарят му. Той беше без съмнение и без свян най-добрият импровизатор в кабинета, очевидно нямаше качествата на другите министри, но показваше изключителна лоялност към отбора в общественото пространство, докато сръчно връщаше топката към собствената врата и караше колегите си да се разтягат от плонжове, като обикновено ги изненадваше от сляпата страна и винаги с израз на болезнена невинност. Полезен източник на информация и забавление за Ъркарт, който обожаваше този спорт.

Ъркарт предполагаше, че Бууза-Пит ще иска отрано да си опече работата за следващите министерски рокади. Джефри беше млад мъж, който не се спираше; откакто отвори с ритник вратата на кошарата чрез поредица от блестящи пиротехнически изяви по време на партийната конференция, се беше оказало невъзможно да го закачат на конкретна работа или за онези, които все още имаха спомен за такива неща, да го закачат към какъвто и да било водещ политически принцип. Но в това далеч не беше уникален, а ефервесцентната му енергия, чест отличителен белег на някои маломерни мъже, компенсираше липсата на дълбочина, що се отнасяше до повечето наблюдатели. Джефри имаше бъдеще — не оставяше съмнение за това в нито един слушател и този ентусиазъм за мнозина беше заразен. Не беше тайна за тези в Уестминстър, че Джефри би приветствал нова работа. Като министър на транспорта за последните две години на него отдавна му беше втръснало безсмислието да се опитва да прекара автомобили от двадесети век през сифона на лондонските улици от деветнадесети век и отчаяно искаше да избяга от задръстванията към някакво ново началство — все тая какво, стига да изглежда като повишение в очите на другите. Изчезвай, преди да пуснеш корени и преди на другите да им стане скучно, беше правилото на Бууза-Пит, верую, което следваше както в политиката, така и в любовта. Той вече беше минал през два брака; циничните и завистливи колеги наричаха къщата му в Уестминстър клуб „Вътре — вън“. Отговорът на Джефри беше да изтъква съмнителната сила на нуждите си и да избягва следващо обвързване, като вместо това избираше партньорките си от дългото меню на жените в Уестминстър. Това само подсилваше впечатлението, че води динамичен живот.

Но сега в приглушената светлина на кабинета на Ъркарт министърът на транспорта опровергаваше своя образ. Спретнато подстриганата пясъчна коса падаше над челото му, очите му бяха уморени, широката и леко издадена долна челюст, която обикновено придаваше аура на атлетизъм, тази вечер изглеждаше просто крива. Ученик, дошъл в кабинета на директора да си признае някаква беля.

— Джефри, скъпо момче. Какви новини ми носиш от бойното поле? Бием ли? — Ъркарт остави настрана златната писалка, с която досега беше подписвал документи, принуждавайки Бууза-Пит да чака и да се мъчи.

— Проучванията на общественото мнение са… не са лоши.

— Могат да бъдат и по-добри.

— Ще бъдат.

Ъркарт погледна изпитателно другия. Очите му бяха червени, стори му се, че усеща киселия дъх на уиски. Проблеми.

— Давай направо, Джефри.

Нямаше съпротива; спокойствието му се стопи и раменете увиснаха.

— Имам… леки затруднения на местно ниво.

— Жени.

— Толкова ли е очевидно?

Министърът беше известен със скромния си интелект и неудържимия си нагон; Ъркарт отдавна знаеше, че е въпрос на време, преди да си пресрещне палеца.

— В този бизнес винаги става дума или за жени, или за пари, поне в нашата партия е така — той се приведе напред в израз на бащинска фамилиарност, поощрявайки самопризнанието. — Не е била мъртва, нали? Почти всичко може да се изглади, освен живи животни и мъртви жени.

— Не, разбира се, че не! Но е… по-сложно е.

Явно беше повече от пресрещнат палец — счупен крак може би? Можеше да се наложи ампутация.

— Добре, да кажем, че засега имаме една — една, нали? — жива жена. Продължавай.

— Председателят на асоциацията на партията в моя избирателен район ще се развежда с жена си заради изневяра. С мен.

— Вярно е, предполагам.

Бууза-Пит кимна, ръцете му все още бяха сключени между коленете, сякаш пазеше мъжеството си от ревнив съпруг.

— Срамота. Малко трудно ще те преизберат следващия път, ако той председателства.

Бууза-Пит въздъхна дълбоко няколко пъти, изкарвайки въздуха все едно се мъчеше да прогони демони от гърдите си.

— Той казва, че няма да остане там. Много е огорчен. Смята да напусне партията и да даде историята на вестниците.

— Наистина заплетена история.

— И ще изръси всякакви нелепи обвинения — последното беше изстреляно почти неразбираемо. Вече не можеше да контролира дишането си.

— Че си я прелъстил…

— И че съм я накарал да инвестира пари в недвижима собственост от мое име.

— И какво от това?

— Недвижима собственост, на която е паднала цената заради проекти за пътен строеж.

— Нека позная. Проекти, които се очаква да бъдат преустановени. Завинаги. И тогава цената на имотите рязко ще се покачи. Вътрешна информация, достъпна само за шепа хора. Включително министъра на транспорта. Ти.

Липсата на отговор потвърди съмненията на Ъркарт.

— За бога, Джефри, нали си наясно, че тук не става дума само за оставката ти, а и за криминално производство.

Той започна да се гърчи като червей на кукичка. Стръв за пирани. Ъркарт го остави да се мъчи, докато размишляваше. Да стане обвинител или съучастник, да накаже или да защити? Току-що бе заровил един член на кабинета, да зарови втори толкова скоро след това можеше да се възприеме като лош знак. Завъртя писалката върху попивателната пред себе си, като компас, който търси посока.

— Можеш ли да ме увериш, че тези обвинения са неверни?

— Лъжи, всичко е лъжи! Имаш думата ми.

— А прав ли съм да предполагам, че има регистри, дела и права на собственост с дати, които за циничните очи ще изглеждат като повече от съвпадение? Тя откъде е разбрала?

— Най-много нещо да съм споменал в просъница… Може да съм оставил една кутия с документи, отворена в спалнята й в един от случаите.

Ъркарт се възхищаваше на изобретателността на младия мъж.

— И двамата знаем, Джефри, че ако това излезе наяве, никой няма да ти повярва. Ще те гонят чак до стъпалата на Олд Бейли[4].

Писалката сочеше право към Бууза-Пит, осъдително като офицерска сабя при военен съд. Ъркарт извади бланка на лист хартия и го положи до писалката.

— Искам да ми напишеш писмо, Джефри, което аз ще ти диктувам.

Сковано, като човек, замръзващ в арктическата пустиня, Бууза-Пит започна да пише.

— „Уважаеми г-н министър-председател — започна Ъркарт. — За съжаление трябва да Ви информирам, че имах любовна афера с омъжена жена, съпругата на председателя на моя избирателен район…“

Джефри вдигна умоляващо очи, но Ъркарт му даде знак да продължи да пише.

— „Освен това тя ме обвинява, че съм използвал конфиденциална информация, известна ми като министър в правителството, за да търгувам с обезценено имущество за собствена облага, в нарушение не само на министерската етика, а също така и на закона.“ Нов параграф, Джефри. „Въпреки че Ви давам честната си дума, че тези обвинения са изцяло безпочвени, в светлината на тези твърдения…“

Бууза-Пит спря и повдигна въпросително вежда.

— „… нямам друга алтернатива, освен да подам оставката си.“

Смъртна присъда. От отсрещната страна на бюрото се чу нещастно изхълцване.

— Подпиши го, Джефри — писалката се бе превърнала в инструмент на наказание. — Но не слагай дата.

Зора на надежда, отлагане на екзекуцията. Бууза-Пит направи, както му беше казано, даже успя да се усмихне. Ъркарт взе листа, прегледа го внимателно и го пъхна в чекмеджето на бюрото си. След това гласът му потъна в шепот, като въздух от крипта.

— Идиот безподобен! Как смееш да застрашаваш моето правителство с твоите мръсни малки пороци? Ти не си достоен да участваш в кабинета на Франсис Ъркарт.

— Ужасно съжалявам, наистина. И оценявам…

— Аз те създадох. Аз ти направих място на хранилката.

— Винаги съм бил благодарен…

— Никога не го забравяй.

— Никога. Но… но, Франсис. Какво ще правим с моя председател?

— Не е изключено да мога да ти спася кожата. Как се казва?

— Ричард Тенант.

— Срещал ли съм го?

— Миналата година, когато посети моя избирателен район. Онзи, дето ти надуваше главата за субсидии за туризма.

Бавно, без да сваля поглед от Бууза-Пит, Ъркарт се пресегна към телефона.

— Свържи ме с някой си Ричард Тенант. От Ню Сполдън.

И зачакаха в тишина. Отне по-малко от две минути да го свържат.

— Г-н Тенант? Обажда се Франсис Ъркарт от „Даунинг стрийт“. Помните ли, че се срещнахме миналата година, имахме прекрасна дискусия за туризма? Да, вие много хубаво го казахте. Вижте, искам да говоря с вас поверително, ако нямате нищо против. Случаят е малко извънреден, но трябва да реша един проблем. Знаете ли, че сте предложен за държавни почести за вашата политическа и обществена служба?

Явно не.

— Точно така, няма как да знаете, защото тези неща са конфиденциални. Затова исках да говорим поверително. Вижте сега, точно преглеждах списъка и честно казано, след всичко, което сте направили за партията, ми се стори, че заслужавате нещо малко по-добро. Всъщност рицарско звание. Проблемът е, че има строго определена квота и списъкът с чакащи е доста дълъг. Много искам да получите голямото „Р“, г-н Тенант, но това би означавало да почакате още, може би година и половина. Ако искате по-малката почест обаче, може да я имате веднага.

От гласа капеше мед, докато очите се взираха студено в Бууза-Пит, който не показваше кой знае какви признаци, че диша.

— Предпочитате да почакате. Напълно разбирам. Но нали сте наясно, че това трябва да остане напълно конфиденциално дотогава. Разбира се, това не пречи с г-жа Тенант да дойдете на някой прием на „Даунинг стрийт“ междувременно, нали? Чудесно.

Кратка триумфираща усмивка.

— И последно. Тези неща минават през комисия, която проверява всеки случай поотделно, за да се убеди, че няма скелети в килера, нищо, което може да се окаже обществена излагация и да се наложи званието да бъде отнето или някакви подобни нелепици. Простете ми, че питам, но понеже лично предлагам вашето име, нали няма нещо или нещо да се задава, което…

Пауза.

— Много се радвам да го чуя. Длъжен съм да повторя, че ако нещо изтече за бъдещото ви звание… Партията винаги е знаела, че може да разчита на вас. Сър Ричард, много съм ви благодарен.

Изсмя се, когато хвърли слушалката обратно във вилката.

— Готово! Легендите за Кръглата маса все още работят; дай им рицарско звание и посока в живота и гледай как започват да ти скачат по свирката. С малко късмет това ще му затвори устата поне за следващата година и половина, а може би и завинаги.

Джефри беше на път да се присъедини към доброто настроение на министър-председателя, когато Ъркарт се обърна към него с непогрешима неприязън.

— Сега изчезвай. И не очаквай втори път да направя нещо такова за теб.

Джефри се изправи, коленете му все още осезаемо трепереха.

— А защо го направи този път, Франсис?

Светлината от настолната лампа хвърляше остри сенки по лицето на Ъркарт, пропъждайки от него всяка следа от жизненост. Едното му око изглеждаше почти като извадено, оставяйки кухо гнездо, което водеше право към мрака вътре.

— Защото Франсис Ъркарт и само Франсис Ъркарт решава кога министрите идват и си отиват от този кабинет, не някакъв съсухрен рогоносец от Ню Сполдън.

— Разбирам.

Той се беше надявал на някакво признание за това колко е ценен и незаменим.

— И защото сега те притежавам. Утре, вдругиден, докогато реша. Като щракна с пръсти, ще скачаш, ще скачаш на когото ти посоча, ще скочиш и в собствения си гроб, ако така поискам. Без въпроси. Пълна лоялност.

— Разбира се, Франсис. Ти я имаше така или иначе.

Той се обърна да си ходи.

— И едно последно нещо, Джефри.

— Какво?

— Да ми върнеш писалката.

Бележки

[1] Малък площад в централен Лондон. — Б.пр.

[2] (От фр.) Перифраза на знаменитата реплика на Мадам Помпадур „След мен и потоп“. — Б.пр.

[3] Послание на свети апостол Павла до Филипяни, 4:4. — Б.пр.

[4] Централният криминален съд на Англия и Уелс, наричан така по името на улицата, на която се намира в Лондон. — Б.пр.