Майкъл Добс
Последното раздаване (3)

Глава първа

Предпочитам кучетата пред хората. По-лесно се дресират.

Вратичката на контролната кабина се отвори само няколко сантиметра, за да може Хари Грайм да надникне в залата.

— Явно още го няма — изръмжа той.

Хари, главният гардеробиер на Кралския Шекспиров театър, не харесваше Франсис Ъркарт. По-точно не можеше да го понася. Хари беше прям йоркширец и изявен гей, който делеше света на такива, които са с него, и такива, които са против него. А Ъркарт според простичкото и скромно разбиране на Хари не беше от неговите хора.

— Да ми го турят, ако това копеле спечели — беше се обзаложил Хари предната вечер.

Но все пак Ъркарт спечели, а на Хари му го туриха.

Преди три години Хари беше сменил цвета на косата си от лъскаво кестеняво към оранжевото на недозрял портокал, беше разкарал стария си гардероб, състоящ се предимно от кожени дрехи, и се беше задоволил с неща, които му позволяват да диша и не стягат корема му, но по никакъв начин не беше променил политическите си възгледи. Сега чакаше пристигането на министър-председателя като руснак, който се окопава пред Сталинград. Ъркарт щеше да дойде и той вече се чувстваше осквернен.

— Разкарай се, Хари, мотаеш ми се в краката — сряза го звукоинженерът, който стоеше сред паяжината от жици, които свързваха мониторите и микрофоните, с които трябваше да контролира продукцията. — Върви виж дали на някой от актьорите не му стягат бричовете, измисли си нещо.

Хари се наежи, готов да отвърне, но после размисли. Оставаха само няколко минути, всички бяха на позиция и зад завесата сигурно се разиграваше една малка война в последния момент заради липсващ реквизит и разхлабени копчета. Нямаше нужда от излишно раздразнение, не и тази вечер. Изхлузи се от кабината и отиде да провери набързо перуките в кабинката за преобличане до сцената.

Щяха да играят „Юлий Цезар“ и „Суон“ вече започваше да се пълни, макар и по-бавно от обикновеното. „Суон“, или „Лебедът“, беше театрална зала на няколко нива, с балкони, изградени основно от иглолистно дърво, и се намираше леко встрани от основната зала на Кралския Шекспиров театър в Стратфорд на Ейвън. Беше построена в полукръг в духа на елизабетинската епоха и имаше интимна, неформална атмосфера, а капацитетът й беше не повече от 432 места. Чудесно място за представление, но кошмар за охраната на един министър-председател. Ами ако някой случаен любител на театъра, който може да обича Шекспир, но да мрази Франсис Ъркарт, повече дори и от Хари Грайм, се възползва от възможността да… Да какво? Никой не можеше да бъде сигурен. Публиката на бардовете в Стратфорд не беше известна с това, че носи разнообразни оръжия, затъкнати в колана или чантата — феновете на Ибсен, може би тези на Чехов — вероятно, но със сигурност не и тези на Шекспир? И все пак никой не беше готов да поеме риск, не и в присъствието на по-голямата част от кабинета, една шепа заместник-министри, разни редактори и съпругите им, както и други избрани сред силните на деня, които бяха привикани, за да участват в тържеството за тридесет и втората годишнина от сватбата на Франсис и Мортима Ъркарт.

Джефри Бууза-Пит беше главният организатор. Най-младият член на кабинета на Франсис Ъркарт, той беше министър на транспорта и човек със силно развит усет към шанса. И към забавлението, във всичките му форми. А какво по-добро забавление и бягство от рутината на министерското ежедневие от това да запази цял блок от сто места в чест на годишнината на Шефа и да покани най-силните мъже в страната да засвидетелстват публична почит? Тези две хиляди лири за билети му се върнаха стократно в лична публичност и тепърва щяха да му дължат услуги из цял Уестминстър, включително „Даунинг стрийт“^[1]. Точно това беше казал Джефри на „Матасуйо“, световния автомобилен гигант и корпоративен спонсор на Кралския Шекспиров театър, който тихичко се беше съгласил да плати всички разходи. Джефри не беше похарчил и стотинка. Не че щеше да си признае.

Пристигнаха със закъснение, появиха се почти царствено. Ако не друго, след единадесет години живот на „Даунинг стрийт“ поне знаеха как да направят впечатление. Мортима, винаги безупречно представителна, изглеждаше като издигната на невидима платформа, с вечерна рокля от черно кадифе с висока яка и огърлица от диаманти и смарагди, които улавяха осветлението в салона и го отразяваха обратно, за да заслепят всички останали жени наоколо. Дървените парапети на балконите издадоха звук на недоволство, когато хората се наведоха напред, за да зърнат двойката, а един малък контингент от американски туристи избухна в аплодисменти, които лека-полека обхванаха цялата зала, за очевидно неудобство на мнозина.

— Le roi est arrive.^[2]

— Имай милост, Брайън — смъмри го единият от другите двама в компанията, седнала в средата на първи балкон, точно над мястото, където семейство Ъркарт заемаха местата си.

— Милост? Нали говорим за един и същи Франсис Ъркарт, Том? Човекът, който съсипа кариерата на Елгар?

Томас Мейкпийс не отговори, само се усмихна с лек укор. Знаеше, че Брайън Бринфърд-Джоунс, редакторът на в. „Таймс“, е прав. Беше наясно, също така, че Бринфърд-Джоунс знае, че той знае. Тук можеше да говори, без да бъде цитиран. Но все пак имаше неща, които един външен министър не би казал на публично място, особено когато се отнасят до неговия министър-председател. А и Ъркарт му беше приятел, който беше поощрявал приятелството му с редовни повишения през годините.

— Но пък няма как да не се възхитиш на умението му, истински професионалист — продължи Бринфърд-Джоунс и помаха с усмивка в посока на семейство Ъркарт, които се обръщаха на всички страни да поздравят хората около тях. — Тук няма човек, който да не е жигосан от твоя министър-председател все някъде по тялото. Добрият стар Франсис Ъркарт.

— Не всичко в живота е само материал за първа страница, Брайън — от другата страна на Мейкпийс се обади трети човек.

Куентин Дигби беше лобист, и то добър. Не само че имаше професионално участие в политиките, но и по свой скромен начин беше активист и представляваше множество благотворителни организации по въпросите на околната среда. Мейкпийс не го познаваше добре, но го харесваше.

— И аз се чудех кой от трима ни първи ще започне да чете морал — присъедини се и Мейкпийс.

Приглушиха осветлението и изпълнителният директор на „Матасуйо“ стъпи на сцената, за да заеме своето малко място пред очите на обществеността и да изнесе приветствена реч. Светлината от сцената се отразяваше по лицата на Мейкпийс и другарите му, като създаваше сенки и им придаваше затворнически вид като на вещици пред казан.

— Сериозно, Том — продължи Бринфърд-Джоунс, който се чувстваше почти длъжен да се възползва от присъствието на член на кабинета — да се беше оттеглил на десетата годишнина. Десет години на върха са малко повечко за когото и да било, не е ли така?

Мейкпийс не отвърна, преструвайки се, че следи проповедта на японския господин, който се опитваше да установи някаква форма на духовна връзка между културата и автомобилните части.

— Явно иска да счупи рекорда. Да бие Тачър — предположи Дигби. — Аз лично нямам нищо против, но не намирам много смисъл. Какво се опитва да постигне? Половината от хората в страната ни пълнят кофите за боклук с опаковъчна хартия от лъскави бутици, а другата половина ровят в тях да намерят нещо за ядене.

— Вие, лобистите, редовно си разваляте хубавите аргументи, като преувеличавате — сряза го Мейкпийс.

— Странно, аз пък си мислех, че преувеличението е запазена марка на политиците — върна се в разговора редакторът.

Мейкпийс започваше да се чувства обсаден. През последните няколко месеца често му се случваше, седнал до редактори или изправен пред своите избиратели с привиден ентусиазъм, когато отвътре имаше само умора и разочарование. Нещо се беше вкиснало. Някой се беше вкиснал. Франсис Ъркарт. И Мейкпийс имаше много да каже, но малко му беше позволено.

— Дотук му се получи добре, Том, страната го оценява и така нататък, но наистина е време за нова кръв.

— Неговата кръв.

— Нов старт за правителството.

— Нов старт за теб, Том.

— Всички знаем ценностите, които поддържаш, каузите, които подкрепяш.

— Искаме да помогнем.

— Знаеш, че страната ни не е това, което беше. Или това, което може да бъде. Тази страна има твърде голямо сърце, за да го отдаде за толкова дълго време само на един човек.

— И то на такъв тип човек.

— Дявол да го вземе, дори незаконните имигранти започнаха да бягат оттук.

— Защо ти не си там, Том? Мейкпийс по нищо не отстъпва на Ъркарт.

Пауза. Мъжът от „Матасуйо“ изчезна и пиесата щеше да започне; Мейкпийс посрещна това с облекчение. Главата му се въртеше. Искаше да оспори твърденията им, да изиграе ролята на лоялна хрътка, но не можеше да намери думите. Може би бяха прави за Ъркарт. Без съмнение бяха прави за него самия. Те знаеха, че той го иска — толкова много, че от време на време устните му пресъхваха като на човек, изгубен в пустинята, който вижда оазис само за да открие, че е мираж. Власт. Но не сама по себе си, не заради място в учебниците по история като Ъркарт, а за сега. За днес. За всички неща, за които имаше отчаяна нужда да бъдат направени и променени.

И Бринфърд-Джоунс, и Дигби имаха сериозен интерес от евентуална промяна, единият редактор, другият лобист — и двамата бяха професионалисти в бизнеса с революции. Статуквото беше точно толкова неизгодно за тях, колкото и за него, помисли си Мейкпийс. Може би щяха да се окажат полезни съюзници един ден, ако някога се стигне до война. След като неговият приятел Франсис напусне терена. А може би всички те щяха да отидат по дяволите, пометени от тотално нова вълна.

И тогава се разнесе смях. Цезар се беше появил за пръв път на сцената с лице, скрито под тежък грим, който го караше странно да прилича на Франсис Ъркарт. Същият издължен профил. Пронизващи очи. Оредяла сребриста коса, високо чело. Тънък процеп през лицето за уста. Маска, която не показваше нито радост, нито милост. Споровете зад кулисите бяха дълги и яростни, когато научиха за предстоящото присъствие на Ъркарт. Хари гръмогласно настояваше за бойкот и заплаши, че ще се хвърли гол на сцената, ако представлението се състои, но както на място отбеляза реквизиторът: „Дай по-кротко, миличък. От години долната ти половина не може да изпълнява това, което горната ти половина се зарича да направи. Не те знам даже от колко години не си виждал долната си половина. Сигурно правиш всичко по памет“.

В крайна сметка решиха да направят компромис. По стара актьорска традиция шоуто щеше да продължи, натоварено с малко идеологически багаж. Но Хари се оказа разочарован, когато отново хвърли поглед към залата да види как се развива протестната му идея. Живата маска се оказа по-добра от театралната. От мястото си до Бууза-Пит точно пред сцената Ъркарт, един опитен гладиатор във всяка публична арена, беше забелязал опасността и реагира веднага. Той не само поде смеха, но и се увери, че всеки ще види това, като извади бяла копринена кърпичка и я размаха енергично към неговото протеже.

С напредване на пиесата Мейкпийс все по-трудно си стоеше на мястото. Лоялността означаваше много за него, тя беше политическа добродетел само по себе си. И все пак напоследък той не спеше добре, угриженият ум и смутеното сърце го лишаваха от почивка, съмненията започваха да проникват в сънищата му. И той знаеше, че ако не направи нещо, ако просто остави тези съмнения да го гризат, тогава ще загуби и мечтите си.

— Злоупотребата с властта настъпва, когато разделят се власт от съвест…^[3]

Лоялност. Но към какво? Не и към един-единствен човек. Великите имат своя апогей само за да видят как репутацията им пада от небето като листа пред есенна буря.

— … и да постъпим, както постъпваме със змийския зародиш, отровен в бъдеще — да го убием, додето е в яйцето си!

Всеки министър-председател, който бе познавал, рано или късно започваше да иска твърде много и рано или късно се отърваваха от него. Жертваха го. Проливаха кръвта му. И то винаги колегите му.

И накрая каквото имаше да се върши, бе свършено.

— И ти ли, Бруте?

Последва особено безмилостен епизод на убийството и във всеки един момент Ъркарт махаше с кърпичката.

— Ама че говедо е този човек — промърмори Грайм, докато се суетеше около кабинката за преобличане, помагайки на „мъртвия“ Цезар да облече одеждата си на призрак.

— Не ти се върза сюжетът, а, любов моя — присмя му се Юлий. — Не го ли видя? Попика се от смях.

— Трай малко, Цезаре, да не те забода с безопасната в задника — отвърна Хари ядосано. — А и какво разбираш ти от сюжети? Последното ти жалко предложение за сценарий даже не стигна до машинописките.

— Имаше няколко проблема с развитието на героите — призна Юлий.

— И толкова посока, колкото кон, влязъл в задника на таралеж.

— Поне играя. Ти и в най-добрите си години не би могъл да изиграеш дори черепа на Хамлет.

— Кучка — Хари сви устни и утихна.

В залата дежурното осветление обозначи антракта и гръмотевични аплодисменти отразиха оценката на публиката за едно представление, забележително със своя нестандартен прочит. Отдавна не се бяха смели толкова на трагедия, но на първи балкон Дигби изглеждаше разсеян. Мейкпийс реши да се пробва.

— Извинявайте. Тревожа се за новата си кола — оправда се лобистът.

— Много гори ли? Чудиш се дали е опасна за околната среда? Дали ще можеш някой ден да я рециклираш?

— Не позна. Четирилитров двигател, който върви на тестостерон и най-кадифения италиански стил, който можеш да намериш в тази страна, без да те арестуват. „Ферари“. Червено. Росо. Единственият ми порок. Паркирано отпред.

— И се тревожиш да не открият опаковъчната хартия в кофите пред вас? — предизвика го Мейкпийс.

— Повече се тревожа, че в този прекрасен наш свят ще ми изтърбушат стереоуредбата, докато свърши представлението. Вие какво мислите, г-н министър?

— Овладей се, Дигби — намеси се Бринфърд-Джоунс. — Нищо не е вечно.

Редакторът и лобистът се наслаждаваха на закачките си, но мислите на Мейкпийс се отнесоха другаде. Гледаше към долния етаж, където Ъркарт, заобиколен от ентусиазирани последователи начело с Джефри Бууза-Пит, тъпчеше кърпичката обратно в джоба си.

— Всичко наред ли е, Том? — запита Бринфърд-Джоунс.

— Да, разбира се. Просто си мислех колко си прав. Нали се сещаш. Че нищо не е вечно.

* * *

Червената кутия с кожена облицовка лежеше отворена на задната седалка, документите вътре бяха недокоснати. Министърът беше заспал веднага като стъпиха на магистралата — работната вечеря се беше оказала тежка, а старото момче вече не беше толкова издръжливо както някога. Той похъркваше с отворена уста, изкривен неудобно на една страна. Беше откопчал колана си — лош ход. Шофьорът го наблюдаваше внимателно в огледалото известно време, преди да реши, че може да рискува. Предпазливо, като същевременно внимаваше двигателят на ягуара да поддържа своя постоянен успокояващ ритъм при скорост осемдесет и три мили в час, той посегна и леко увеличи звука на радиото. Всеки момент щеше да прозвучи първият съдийски сигнал на „Ъптън парк“^[4] и следващите деветдесет минути щяха да бъдат решаващи за цял сезон усилия. Не искаше да ги пропусне.

Поколеба се, когато през дъждовната пелена отпред се появиха задните светлини на един стар „Форд Ескорт“, който явно се опитваше да докаже, че все още го бива за нещо. Младият шофьор на ескорта псуваше; изгнилата гума на чистачките трансформираше магистралата в размазана импресионистична картина с объркващи послания и той се напрягаше, за да разшифрова сцената пред себе си. А назад изобщо не гледаше. Шофьорът на министъра реши да не рискува да събуди пътника си с рязко натискане на спирачките, особено като се има предвид, че мачът всеки момент щеше да започне. Той навлезе в средната лента, за да задмине другия автомобил от вътрешната страна.

Някои събития в живота — и в смъртта — не подлежат на разумно обяснение. Впоследствие обучени мъже, с опит и съдебномедицински способности може да дойдат и да предложат своите възгледи, но това твърде често служи по-скоро за извинение, отколкото за обяснение. Понякога е точно толкова лесно да се приеме, че има моменти, в които съдбата се надига от следобедна дрямка и все още сънена, посочва с пръст капризно напосоки. Защото точно когато шофьорът на министъра отново се навеждаше към бутона на радиото и колата беше на по-малко от шест стъпки зад бронята и от вътрешната страна на другия автомобил, задната лява гума на ескорта гръмна. Съдба. Той се люшна рязко пред министерската лимузина, чийто водач сграбчи кормилото с една ръка. Ягуарът се удари в мантинелата и направи пълен, елегантен пирует на влажния път, преди да мине през банкета и да изчезне надолу по насипа.

Спря се в дънера на един бряст. Когато шофьорът се свести от шока, видя министерската кутия смачкана и разкъсана на предната седалка до него. Както и самия министър.