Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Къща от карти (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Final Cut, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Майкъл Добс

Заглавие: Последното раздаване

Преводач: Георги Иванов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: „Алианс Принт“

Излязла от печат: юни 2017

Отговорен редактор: Христо Блажев

Редактор: Милена Братованова

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Стойчо Иванов

ISBN: 978-954-28-2360-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6523

История

  1. — Добавяне

Глава тридесета

Лоялни са само кучетата.

Пътуването на Клер беше изморително, а целта му — Джереми Критър — също. Той беше на четиридесет, роден критикар, способен да омаловажи всички останали, но не и за минута да скрие амбициите си, нито пък разочарованието си, че не е успял да ги постигне. Такъв беше народният представител за Саут Уорбъри. Нямаше нищо чудно, че привличаше медийното внимание като потенциален последовател на бунта на Мейкпийс и той поощряваше подобни спекулации, тъй като не можеше да устои на изкушението да каже нещо ново за себе си. На въпросите от „Даунинг стрийт“ беше отговорил с типичното си нахалство, че неговият избирателен район му оказва значителен натиск и че честта му повелява той да слуша народа; а според избирателите му, беше казал той, правителството в Уестминстър, и по-специално Франсис Ъркарт изглеждат твърде дистанцирани от мъгливите простори на Саут Уорбъри и им липсва загриженост. Може би, ако министър-председателят направи някакъв жест на признание към лоялната подкрепа през всичките тези години от страна на асоциацията в избирателния район, чийто представител беше той, може би тогава щяха да стигнат до друго заключение, но при настоящите обстоятелства тази лоялност не беше достатъчно възнаградена…

Това беше типичната за Критър напереност. Неговата асоциация представляваше само един клон от профсъюза на селските шивачки и тук-там някой играч на крикет, който не беше ставал от стола от години; те бяха готови да направят каквото им каже той, включително — явно — да скочат от кораба. С дезертирането на Мейкпийс Критър видя своя шанс да се разквичи. Клер изяви желание да отиде да го вразуми.

Тя си уреди покана като гост лектор на годишното общо събрание на асоциацията — събор на по-малко от тридесет души в задното помещение на една кръчма. Зад плъзгащата се врата тя чуваше нецензурните коментари, придружаващи игра на билярд, а до нея председателят на асоциацията се изправи, за да приветства правоверните. Един прегърбен дангалак, бивш полковник, извади голям месингов часовник от пояса си и го постави на масата пред себе си, сякаш че чакаше вечерния артилерийски огън.

Започнаха по дневния ред. Отчет за финансите на асоциацията.

— … баланс от четиринадесет и три пенса, а извинявайте, дами, четиринадесет паунда и тридесет пенса… лошо… много лошо… може да се наложи да обсъдим затварянето на офиса и ще ни е много тъжно, ако г-жа Робъртсън си тръгне…

После малък скандал дали дамският обеден клуб трябва да допуска и джентълмени.

— На нашата възраст няма кой знае какво значение — предложи един прогресивен глас.

— И без това няма нови номинации за длъжности — продължи председателят, извисявайки глас над неприличния език, който продължаваше да се чува от билярдната маса в другата зала. — Искам да предложа тези, които са сега, да си продължат.

— Няма как да стане — възрази един глас иззад огромна купчина плетиво.

— И защо, ако смея да запитам?

— Г-жа Туийди, нашият вицепрезидент — плетенето продължаваше. — Тя почина миналата седмица.

— О, много съжалявам да го чуя. Това усложнява нещата наистина…

От другата страна на Клер Критър ги гледаше с гордост като предан син. Нищо чудно, че ги беше сложил в джоба си. Можеше да купи доверието на всичките срещу четиридесет паунда на година и екскурзия с автобус до Майнхед. Това ли беше огнището на въстание, което заплашваше да влезе във вестникарските заглавия с подкрепата си за Том Мейкпийс?

— Не е изключено, но не е и неизбежно — обясни й Критър, докато събранието отиваше към бой за проекта по гаражни разпродажби. — Но те се чувстват толкова изолирани, недооценени. Само ако можеше правителството да намери някакъв начин да покаже своята загриженост за този избирателен район…

— Например да те направи министър — прошепна тя.

— Предлагаш ли ми?

— Не.

Малката му челюст щракна.

— Ценя Франсис високо за всичко, което постигна през годините, разбира се. Жалко, че той не цени мен. Но тук не става дума за лични отношения, нали разбирате. Хората в моята асоциация са искрено недоволни.

— Ами, кажи им да не са — настоя тя. — Една дума от теб и ще се върнат към стандартното си занимание да плетат калъфи за чайници.

— Моята работа е да слушам, а не да инструктирам — промърмори помпозно той. — Моята асоциация е с традиции. Хората сами решават какво да мислят. Спрямо принципите си.

Председателят приключваше със своите забележки. Скоро Критър щеше да вземе думата. Вече се беше обърнал наполовина с гръб към нея, езикът на тялото му говореше за непокорство — човек, готов да скочи от кораба право във вестникарските заглавия. Никога не би могъл да устои на това изкушение.

— Много жалко за теб — прошепна тя.

— Кое?

— Твоята асоциация и нейните принципи.

— Какво имаш предвид?

— Просто се чудех, Джери, как ли ще реагират тези възрастни дами, като разберат, че техният верен народен представител работи толкова много от вкъщи.

— За какво говориш, жено?

— Новата ти секретарка. Взимаш я с теб вкъщи, в твоя апартамент на „Долфин Скуеър“. Всяка обедна почивка.

— Работим. Нищо повече — той гледаше право напред и говореше с ъгълчето на устата си, нямаше смелост да срещне погледа й.

— Разбира се. Вие мъжете просто не разбирате проблема. Толкова малко място ни оставяте на нас жените в Уестминстър, че единственото, което ни остава да правим, докато чакаме в тоалетната, е да клюкарим. Не можеш да си представяш какви слухове се разпространяват.

— Като… например? — говореше през стиснати зъби, кръвта изчезваше от лицето му като от заклано пиле на конвейер.

— Като например закъсняващ цикъл или закъсняващ депутат. Като например причината да не дойдеш на събранието миналата сряда. И как едни боксерки с твоите инициали паднаха от чантата й, докато си вадеше червилото. Всички много се смяхме; тя каза, че много си бързал…

— За бога!

— Не се притеснявай. Сещам се за много малко случаи, в които бих се изкушила да предам тайните на женската тоалетна. Много малко. Там е нещо като изповедалня.

Той преглътна с мъка.

— Точно както съм сигурна, Джери, че и ти се сещаш за много малко случаи, в които би се изкушил да предадеш нашата партия.

Председателят приключи, почука стъклото на часовника си, докато паството посрещаше с аплодисменти своя представител, който се очакваше да вземе думата.

По време на дългия и самотен път обратно към Лондон Клер си мислеше, че рядко е чувала толкова цялостна и внимателно аргументирана реч в подкрепа на лоялността към партията от тази, изказана същата вечер от нейния колега, уважаемия и закъсняващ депутат за Саут Уорбъри.

* * *

Деветдесет и деветте квадратни мили британска суверенна територия в Кипър, определени като жизненоважни за сигурността на Олд Блайти[1], се състоят от няколко фрагмента, като мозайка, оставена незавършена от отегчен артист. В двете основни бази, Декелия и Акротири, има най-различни съоръжения от решаваща важност за отбраната, от радарни разузнавателни станции и летище, годно да приюти и най-големите военни самолети, до игрище за крикет със стандартни размери, затвор на Кралската военна полиция, седем училища и няколко кръчми. Всяка е отделена от другите, някои сгради са опасани от бодлива тел, други не са. Помежду им има малки квадратни къщи, тераси, овощни градини, древни руини и няколко кипърски селца.

Няма табели или други маркери, които да определят границата между британските и кипърските територии, освен светлоотразителите. Британците много обичат да разделят по този начин едното от другото пътно платно, а кипърците не. Това е разликата.

Архитектурата на базите е красива, службата там е скучна. А сигурността е кошмар. В случай на граждански безредици британците прибягват до барикадиране на няколко от сградите, доколкото им е възможно, оставяйки по-голямата площ без охрана или защита, разчитайки на традиционната умереност и разумност на кипърците. Обикновено това доверие се оказва оправдано.

Ето защо, когато се стигна до конфронтация пред портала на британското военно летище, което лежи в близост до солниците на Акротири, последващите събития неминуемо носеха усещане за нереалност. Охраната на портала на летището, което иначе е оградено от двойна телена мрежа с бодлива тел на върха, се състоеше от два кола, боядисани в бяло и червено като бариери, които се спускаха от всяка страна на двете малки бетонни вишки, в които обикновено нямаше никой, за сметка на една табела, която съобщаваше, че „Жив въоръжен охранител“ (дословно) стои на пост. Допълнителна отбрана осигуряваха няколкото добре поливани розови храста. При обичайните обстоятелства охраната не би забавила, камо ли да спре, притичващ заек, затова в този ден системата бе подсилена от допълнителна намотана бодлива тел пред портала, утрояване на охранителите (до общо шест), паркирането отпред на един древен „Ленд Роувър“ с брезентен покрив и избелели сини лампи. Разполагаха и с по-модерни патрулни коли „Мицубиши“, но се прецени, че така е по̀ британско.

Конфронтацията започна малко след осем сутринта, когато пристигна цялото население на село Акротири, което не беше кой знае какво постижение на логистиката, тъй като селото се намираше на не повече от двеста метра от портала на базата. Икономиката на селото зависеше от базата, на която предоставяше най-различни услуги, най-вече места за хранене и пиене, включително китайско за вкъщи, както и малък универсален магазин и универсален фризьор.

— Еленаки моу[2], какво, по дяволите, правиш тук?

— Протестирам срещу британската експлоатация.

Разпитът бе прекъснат, докато разпитващият ефрейтор, който стоеше на пост зад бодливата тел, осмисляше думите, които току-що беше чул. Беше объркан. Той и Елени, привлекателно момиче на деветнадесет, с очи като на кошута, бяха прекарали предишната вечер в кръчмата на Акротири и тя не му беше споменала нищо по този въпрос. Да не говорим, че бяха сгодени и щяха да се оженят веднага щом той приключи службата си. Той чакаше този момент с нетърпение, вече беше качил три кила.

— Без разговори на пост! — викна строевият офицер, който явно имаше очи и на задника. — Местното население може да е враждебно.

Три малки момчета, едно от които беше по-малкият брат на Елени, започнаха да ръмжат подигравателно от клоните на маслиновото дръвче близо до вишката, лицата им бяха покрити с широки усмивки и изцапани с анасон.

Елени не се впечатли толкова. Може би беше наследила това от майка си, която стоеше точно зад рамото й и никога не се впечатляваше. Тя не говореше и думичка английски, никога не се усмихваше, но непрекъснато гледаше вторачено. Поне така му се струваше на Били, ефрейтора, но беше трудно да се каже със сигурност, понеже очите й гледаха в различни посоки и го правеха доста нервен. Но независимо в каква посока гледаха, те не мигваха. Чувстваше се постоянно под нейното наблюдение, където и да застане. Били нервно прехвърли тежестта на своя автомат SA 80 в ръката си, докато любимата му се обърна към подофицера.

— Забили сте ни нож в гърба, сержант — обвини го Елени.

— Строеви офицер, ако нямате нищо против, мис.

— Тогава, забили сте ни нож в гърба, строеви офицер — тя натърти думите особено остро.

— Чековата ми книжка казва друго, мис.

Продавате ни по турци!

Викът дойде от възрастен мъж, седнал върху един не по-малко възрастен трактор, чиято страст многократно надвишаваше владеенето му на английски език. Единственият останал преден зъб му придаваше свиреп вид. Много от четиридесетината протестиращи подвикнаха и размахаха ръце в съгласие.

Строевият офицер измарширува бавно покрай тясната си строева линия, десет крачки, после обратно, ботушите му тропаха в строг ритъм по асфалта, стягайки войниците.

— Ако станат агресивни, помнете, момчета — изръмжа той. — Забоди го. Завърти го. И после го извади.

— Това на Били не му го позволявам даже когато съм в добро настроение, сержант — извика към него Елени.

Войникът до Били се захили, а той самият се зачуди дали да не се хвърли върху бодливата тел. Строевият офицер се завъртя на високата си пета и се обърна към протестиращите. Майката на Елени гледаше право към него, без да изпуска Били от поглед. Не беше си сложила изкуственото чене, голите й венци непрестанно се движеха сякаш още довършваше закуската си.

— Строеви офицер — настоя още веднъж той с гърлен глас. — Нека проявим нужното уважение с този ваш протест, мис. Иначе може да се окажа принуден да отвърна на удара.

— Как?

— Аз и момчетата ще спрем да идваме в кръчмата на чичо ти. Ще бъде много жалко.

Но той вече беше загубил инициативата. Кипърците започнаха да викат и жестикулират, отправили погледи към небето. Подофицерът също погледна, за да види на стотина метра над него страховитите жълти крила на делтапланер. Това беше много популярен спорт около скалите на Курион, на няколко километра по брега, но този планерист наистина си пробваше късмета. Не само че летеше в неоторизирана територия, ами и беше, като изключим коланите, напълно гол. Златистокафявото му тяло се открояваше ясно на фона на разперените крила.

— Ето на това му казвам истински мъж — прошепна Елени, но достатъчно силно, за да я чуе Били. — Дали му пречи да управлява?

— Това ще съсипе личния живот на Били — промърмори един от войниците.

— Ще съсипе и данните на радара — добави подофицерът. — Кой знае какво ще си помислят.

Когато планерът пикира по-близо до земята, младите момичета се захилиха, а старите жени поклатиха глави в спомени за миналото. Атмосферата бе преминала в добродушен фарс и всички гледаха небето, освен майката на Елени, която не сваляше око от обилно потящия се Били.

— Но нали си остава за тази вечер? — Били запита с надежда дъщерята.

— Не и ако първо хвана този — обяви на висок глас Елени, мислите й все още летяха високо в безоблачното небе.

Конфронтацията беше преминала за момент, но за колко дълго — строевият офицер не можеше да бъде сигурен.

— Какво бихте казали, сър? Бойна глава на пенис на… двеста метра? Вертикален изстрел. Към слънцето. Да се пробвам ли?

Строевият офицер изведнъж бе загубил чувството си за хумор.

— Може и да се наложи, момче. Скоро може и да се наложи.

Бъдещата тъща на Били продължаваше да предъвква.

Бележки

[1] (Англ. жаргон) Великобритания и по-специално Англия. — Б.пр.

[2] (Гр.) Малка Елено. — Б.пр.