Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Къща от карти (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Final Cut, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Майкъл Добс

Заглавие: Последното раздаване

Преводач: Георги Иванов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: „Алианс Принт“

Излязла от печат: юни 2017

Отговорен редактор: Христо Блажев

Редактор: Милена Братованова

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Стойчо Иванов

ISBN: 978-954-28-2360-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6523

История

  1. — Добавяне

Глава четиридесет и осма

Грабни момента. Грабни кинжала! Унищожи другите, преди те да унищожат теб. А ако това се окаже невъзможно, тогава по-добре унищожи себе си.

Клер веднага се отзова на повикването му и го намери в кабинета да пише писма. Погледът му се проясни, когато я видя; изглеждаше пребледнял от умора, но по-спокоен, сякаш беше престанал да се бори с непреодолимото течение и най-после се беше примирил, оставяйки се да бъде понесен надолу.

— Мога ли да помогна? — предложи тя.

— Можеш да помогнеш на себе си, ако искаш. Правя списък. Малко играчки и джунджурийки за тези, които са заслужили — той я погледна настойчиво. — Списъкът ми с почести, преди да подам оставка.

— Решил си го вече?

— Решиха го вместо мен, вече нямам думата дали да си тръгна. Само за начина, по който ще си тръгна… — той размаха лист хартия. — Има ли нещо, което можем да направим за теб?

— Няма нещо, което да искам — отговори тихо тя.

— За Йоханис може би?

Тя поклати глава. Той отново се замисли.

— Докторът ми. Кордър също. Мортима, особено Мортима. Тя трябва да получи нещо.

— Звучиш — каза бавно Клер — като човек, който пише завещание от…

— От смъртното легло? — той довърши мисълта й.

Бузите му леко поруменяха, едно решително изражение започна да изглажда сенките под очите му.

— Не! — каза с чувство той. — Аз възнамерявам да живея вечно.

Обърна се пак към листовете на бюрото си.

— Кажи ми какво мислиш, че заслужава Джефри?

— Искаш да му дадеш нещо? — думите заседнаха в гърлото й като суха бисквита.

— Със сигурност заслужава някакво внимание — ироничната усмивка заигра по устните му, но не стигна по-далеч, очите останаха студени като стар лед. — Може би си забелязала, че той не успя да присъства на нашата малка среща на кабинета вчера; прати съобщение, че е някъде в страната и работи по кампанията. Затова го намерих по телефона. Закле се във вярност. Към мен. Точно затова работел в избирателните райони, така каза. Неуморен, човекът е неуморен. Знаеш ли, че звучеше почти просълзен.

Тя поклати глава очевидно изумена.

— Грешно го преценяваш, мила, на нашия Джефри не му липсва инициатива, нито страст.

— За неговото собствено добруване може би, но за другите?

— Ето например аз го помолих да направи публично изявление на подкрепа, което той с готовност се съгласи да направи. Вече даже имам копие.

Той посочи прессъобщението в ъгъла на бюрото му. Тя го прочете набързо. Апел за единство в партията. Акцент върху постиженията. Боен призив, че има още много битки и много победи предстоят, и има какво да се спечели дори в тези трудни времена. Вяра в бъдещето.

— Но името ти не се споменава нито веднъж.

— Именно. Тръбата му звучи, но не в моя възхвала, нито дори за мое възпоменание. Това е първият боен вик на собствената му лидерска кампания. Той иска моята работа.

— Очаквал ли си нещо друго?

— Абсолютно не.

— Тогава защо искаш да му дадеш нещо?

— Езикът е много важен в тази работа и съм се научил да подбирам думите внимателно — звучеше почти като начало на лекция. — Попитах какво заслужава.

— Разочарование. Но имаш ли още власт за такива неща?

— Може и да съм смъртно ранен, но това ме прави опасен, а не безпомощен. Все още съм министър-председател. Мога да ги забода, мога да ги забода всичките. Ако поискам.

— А искаш ли?

— В неговия случай — той се замисли за последно. — Да.

— Защо си толкова неумолим?

Той вдигна три плика, все още незапечатани.

— Защото някои хора се раждат в разрухата. Джефри е от този тип хора.

Той запечата първия плик, адресиран до председателя на партийната асоциация в избирателния район на Бууза-Пит, в който се съдържаше неговото съжаление, че „при създалата се ситуация предложението за звание се налага да бъде оттеглено“.

— Защото в този процес на лична разруха — продължи Ъркарт — Джефри ще разруши и партията.

Той облиза лепилото на втория плик, предназначен за председателя на Комисията по привилегиите в Камарата на общините — в него беше копие от писмото с оставката на Джефри и разказа му за злоупотребите със семейни и финансови ценности. Носеше днешна дата.

— И защото се опита да ме предаде.

В третия плик също имаше копие от писмото на Джефри. Той също бе запечатан и адресиран до редактора на „Нюз ъф дъ уърлд“.

— Властта я има, за да бъде използвана, Клер. За да управляваш хората и техните съдби. Говорим за икономика, за етика. Но имаме предвид хора.

— Да унищожим другите. Преди те да унищожат нас. Това ли е?

— Не! — погледът му се изостри. — Трябва да разбираш, а не го правиш. Всички ние говорим за визията за по-добро бъдеще, но това е нашата визия и тяхното бъдеще. Хората са нашите строителни блокове и няма как да построиш храм, без да счупиш няколко тухли.

— Както казах. Унищожи другите, преди те да унищожат теб.

Той поклати глава, но не гневно.

— Не. В политиката ние унищожаваме себе си. Сами се справяме толкова добре, че не е нужно да ни помагат други. Въпреки че подобна помощ се предоставя с такава готовност.

Той запечата четвъртия плик. Беше за съпруга на Анита Бърк. Снимка на нея и Ридингтън, изпаднали в онзи тип подробно обсъждане, който е недопустим дори и при най-свободните интерпретации на колективната отговорност. Двоен удар за редиците на тези, които можеха да го наследят.

— На малко хора им се пада да хвърлят дълга сянка по земята. Ако искаш да успееш, тогава трябва да се изправиш високо, а не да се навеждаш и да живуркаш с масите, сгушени в сянката. Това е за монахини.

— Аз не съм монахиня.

— Но се чудя какво си всъщност, Клер. Дали самата ти знаеш.

— Не съм теб, Франсис. Нито съм като теб. Затова не искам нищо от теб. Вече имам каквото искам.

— Което е?

— Поглед от кулата на властта. Отвътре.

— В краката на господаря.

— Човек, който унищожи себе си.

— Който все още може да се спаси.

— Не виждам как.

— Това е, защото, както сама каза, ти не си като мен. Защото в крайна сметка ти си поредната, която се отвърна от мен.

Тя не засичаше враждебност в тона му. Той запечата още едно писмо. До редактора на в. „Мейл“. Беше копие от рожденото свидетелство на Макс Стенбрук, което показваше едновременно, че той е незаконно дете и евреин. Двойно по-тежък товар, който със сигурност щеше да потопи кораба му в бурните води на състезанието за лидерство на партията. Жалко. Ъркарт харесваше Макс Стенбрук, а и той беше добър. Може би твърде добър и това му беше проблемът.

— Не съм ти обърнала гръб, Франсис. Все още съм тук.

— И се питам защо.

— Защото не съм глупаво момиченце, което бяга със сълзи на очи при първия пукот.

— Не. Това го остави на големите мъже в моя кабинет.

— И защото все още мога да науча нещо от теб. От цялата тази бъркотия. Ако ми позволиш.

— Искаш да гледаш аутопсията.

— Да науча как се прави по-добре. Когато дойде моят ред.

— О, ти имаш амбиции?

— За известно време мислех, че ти си ги унищожил, че си ме отвратил от политиката и нейното естество. Но искам да намеря по-добър начин.

— Не ти остава много време да учиш. Но наистина може да се окаже, че имаш още много да учиш.

— Например?

— Кой според теб ще поведе партията след мен?

— Том.

— А ако той не го иска? Или не може да го направи?

— Стенбрук. Ридингтън може би.

— Обаче, виж, те са се… — той подреди камарката от пликове — самоунищожили. Те не могат да успеят.

— Тогава кой?

— Страхувам се, че остава само Артър.

— Болингброук? Той би бил истинско бедствие!

— Той е популярен. След като партията бъде разбита след изборите, те ще се хванат за всичко, което се носи по водата.

— Той ще разцепи партията.

— Много е вероятно — погледът му стана далечен. — И тогава как ще стоят около лагерния огън сред най-лютата зима и ще проклинат глупостта си, че са се отвърнали от Франсис Ъркарт. Не беше толкова лош, ще си казват те. Даже си беше добър. Един от най-добрите.

Тя наклони глава изумена.

— Ти си забележителен човек. Чак се опитваш историята да пишеш…

— Дори от гроба.

Яснотата в неговите мисли провокира смайваща яснота и в нейните собствени. Той се изправи и заобиколи бюрото към нея. Стисна ръцете й.

— Ще ме целунеш ли?

Той искаше да го направят там, в кабинета. Желанието течеше през вените му, възобновено усещане за живот. И сласт. Последно потрепване на пламъка на догаряща свещ може би, но нова енергия, електричество, което напрегна тялото му и отвори апетита му. Този път нямаше да се спира.

Тя поклати глава.

— Някога може би, Франсис, но не сега.

— Грешно ли съм те разбрал?

— Не, грешно си разбрал времето. А времето е всичко.

* * *

Вече беше късен следобед, когато пуснаха Пасолидес да разгледа руините на дома си. Позволиха му да влезе заедно с един пожарникар, за да види дали може нещо да се спаси, преди мястото да бъде запечатано.

Смърдеше. Той беше изненадан и отвратен от непоносимата смрад на гранива пепел и овъглени останки от това, което допреди няколко часа беше неговият живот. Дращеше ноздрите и бодеше очите, от които се стичаха сълзи.

— Нормално е да сте разстроен, сър — изрази съчувствието си пожарникарят. — Но погледнете го от тази страна. Имали сте голям късмет, че сте били навън. И то толкова рано сутринта. Имахте застраховка, нали?

Пасолидес усети нотка на подозрение.

— Ще трябва да изготвим доклад. Някои улики сочат, че пожарът е бил предизвикан…

Пожарникарят продължи да бърбори, докато Пасолидес се въртеше безнадеждно из руините, разбутвайки прогизналата пепел с бастуна си. „Вангелис“ сега изглеждаше много по-малък, след като горният етаж се беше срутил, а всички вътрешни стени бяха изгорели. Всичко беше черно, овъглени напречни греди и опърпани останки като смачкани кости на дъното на средновековен масов гроб. На стената, където беше горният етаж, висеше мивка като пиян орел; старата керамична вана сега лежеше преобърната в кухнята. В това, което някога беше неговата кухня. Той бъркаше, ровеше, надявайки се да намери нещо със стойност, което да е оцеляло в пламъците, когато се натъкна на нещо метално. Беше британската военна каска, която беше украсявала задната му врата. Беше станала плоска като чиния. „Вангелис“ вече го нямаше.

— Сещаш ли се за някой, който може да те е подпалил, старче?

Пасолидес стоеше там, където беше складът му за храна. Стените ги нямаше, фризерът се беше стопил, а всичко, което беше останало сред останалите миризми, беше зловонието на опърлено месо. Той затвори очи. Дали така е било и с Йоргос и Еврипид? Изгорени от същите хора, тези британци, чиято игра на война и смърт никога не спираше, дори след толкова много години?

— Всичко ми взеха.

— Нищо ли нямаш? — попита пожарникарят, съчувствието започваше да измества подозренията.

— Дрехите на гърба ми. Бастуна ми — отговори Пасолидес.

После си спомни пистолета. Затъкнат в колана му. Все още имаше пистолета. Не беше загубил всичко.

— Социалните ще се погрижат за теб.

— Аз имам дъщеря! — викна той, горд със своята независимост; не искаше нищо от тези британци, но после добави по-тъжно: — Тя се връща утре.

Той седна върху прекатурената вана, опря чело на бастуна, един прегърбен и просълзен старец, преливащ от нещастие и умора. С тъмните си дрехи и каскет той се сливаше със саждите наоколо, сякаш никога нямаше да напусне това място. Пожарникарят, който искаше да провери колко е стабилна задната стена, го остави сам с мъката му.

Докато Пасолидес размишляваше за края на неговия свят, нещо привлече погледа му. Една фигура стоеше в зеещата дупка, която довчера беше входна врата. Непознатият беше облечен в черна кожа, носеше каска на мотоциклетист заедно с куриерска станция на рамото и викаше името му.

— Пратка за Пасолидес.

Бутна в ръцете му една дъска със закачен на нея лист и срещу подписа си той бе възнаграден с кафяв плик, ватиран с въздушни мехурчета. Без да каже и дума повече, куриерът си тръгна.

Изкривените пръсти потърсиха откъде да отворят пакета. Колебливо, той изсипа съдържанието в скута си. В първия момент не разбра. Имаше снимка на Михалис Караолис, младия боец на ЕОКА с непокорните очи и голия врат, около който щяха да сложат въжето. Снимката, която предишната вечер бе висяла на стената в ресторанта. Имаше и друга снимка, избелял портрет на млад британски офицер, когото Пасолидес не позна веднага. И две обгорени разпятия на верижки, които паднаха от разтрепераните му пръсти — Боже, как го блъснаха спомените, не можеше да си поеме въздух, почти го събориха на земята. Малките гравирани кръстове бяха същите, които беше дал на именните им дни на Йоргос и Еврипид.

Мрачният свят около Пасолидес сякаш замръзна, само сълзите му имаха живот, миещи пепелта от разпятията, когато той ги вдигна от пода.

Имаше и още. Още два листа хартия паднаха от плика. Първият беше ксерокопие на военно досие от британската армия, проследяващо кратката кариера на младши офицер от шотландски полк — от встъпването му в длъжност в Единбург през службата му в Египет. И после в Кипър. През 1956 г.

Пасолидес намери името най-отгоре на досието — сега позна офицера от снимката. Лейтенантът стигнал до министър-председател, Франсис Юън Ъркарт.

А второто парче хартия. Простичка брошурка. Призив до всички да присъстват на следващия ден на митинга на „Трафалгар Скуеър“.

Най-после Пасолидес знаеше името на човека, когото беше търсил толкова дълго. Човекът, който беше убил братята му. И със страст и елинска чест, ферментирала през безкрайните векове, той знаеше какво трябва да направи.

* * *

Мортима се събуди, за да открие, че той пак се е измъкнал от леглото. Тя последва звуците към тясната кухничка. Той беше наврял глава в отворения хладилник, когато тя влезе.

— Съжалявам, ако съм те събудил — извини се той.

— Защо не можеше да спиш, Франсис?

— Не намирам много смисъл; да се наспивам преди какво — в тона му се усещаше безвъзвратност. — Така де — добави малко по-ведро той, — бях гладен.

Пред него имаше голямо парче плодов кейк и сирене чедър, любимият му деликатес от дете — семейният прислужник винаги вадеше по едно парче по време на гонките им през хълмистите поля на Шотландия в търсене на яребици и елени. От години не се беше сещал, почти беше забравил острия сладък вкус. Той започна да яде парчетата бавно и с внимателна наслада.

— Обръщаш на нощния си пир повече внимание, отколкото на мен през последните дни, Франсис. Заключил си се, гледаш през мен, нито ме чуваш като ти говоря, нито ми отговаряш на въпросите. В теб има гняв и нетърпение, които те вадят от леглото.

— Лоши сънища. Те разсейват.

— Достатъчно дълго съм ти била съпруга, за да знам, че не са лошите сънища това, което те безпокои — каза с укор тя.

— Лягай си, Мортима.

Той отново си напълни устата, но тя не помръдваше.

— Не бягаш от сънищата си, Франсис, не си дете. Нито пък аз. Никога не си бил такъв с мен преди — тя беше очевидно разстроена. — Ядосан си ми.

— Не.

— Обвиняваш ме за тази глупост с писмото.

— Не!

— Мислиш, че съм им помогнала да те унищожат — тя го упрекваше, но упрекваше себе си повече.

— Ние сами унищожаваме себе си. Всичко, което направих, щеше да бъде направено, независимо дали писмото съществуваше или не. Както и всичко, което остава да бъде направено.

— Какво ще правиш?

Той я погледна, но не отговори. Пак започна да дъвче, внимателно загребвайки късчета и от сиренето, и от плодовия кейк, събирайки трохите.

— Изолираш ме.

— Има някои пътешествия, които можем да направим само сами.

— След толкова много години, Франсис, сякаш вече ми нямаш доверие.

Той избута чинията настрана и отиде при нея.

— Такава мисъл не съществува в съзнанието ми. Нито в сърцето ми. През всичките тези трудни времена ти беше единствената, на която можех да разчитам, единствената, към която можех да се обърна в мрака и да знам, че ти ще си там. И ако съм те наранил с мълчанието си, тогава вината е моя, не твоя и те моля за прошка. Мортима, трябва да знаеш, че те обичам. Че ти си единствената жена, която някога съм обичал.

Той го каза с такава сила, че не можеше да има съмнение в искреността му.

— Какво ще правиш, Франсис? — повтори тя, настоявайки за доверието му.

— Ще се боря. С всичко, което имам, за всичко, което съм постигнал.

— По какъв начин?

— Толкова много хора прекарват живота си в страх да не сбъркат, да не направят грешка, че не правят нищо, освен да живеят в страх и да си заминат ей така — очите му блестяха от надменна решителност. — Няма да се оттегля мълчаливо в нощта. Светът ще разбере, че съм си тръгнал. И ще ме запомни.

— Звучи много крайно, Франсис. Плашиш ме.

— Ако животът ми приключи в този момент, Мортима, ще съжалявам само за това, че те оставям сама. Но и двамата знаем, че ще дойде това време. Важното е какво ще оставя за теб. Наследство. Гордост. Достойнство. Спомен, който хората ще аплодират — той се усмихна. — И една библиотека.

— Не мога да си представя живота без теб.

— Както и аз не мога да си представя живот без всичко това — той завъртя ръката си, сочейки най-интимната част от дома на властта. — Но идва момент, когато тялото се изхабява, духът се изморява, мечът се изтъпява от битки и дори на любовта трябва да се даде почивка. Това, което оцелява за малцината избрани, е името, дори след като всичко останало избледнее. Безсмъртие. Искам да ми се довериш, Мортима. Да ме подкрепиш в каквото и да се наложи да направя.

— Винаги съм го правила.

— И знай, че каквото и да правя, го правя и за двама ни.

— Тогава значи нищо не се е променило.

Тя, изглежда, се успокои, сега поне го разбираше и това й донесе известна увереност. Тя винаги беше знаела, че той не е като другите мъже; че живее по собствени правила, не я изненадваше, че възнамерява и да си отиде по собствен начин. Когато дойде времето. Време, което може би сам щеше да избере. Тя успя да се усмихне и да го прегърне.

Той я целуна с голяма нежност.

— Има толкова причини да съм ти благодарен, че не знам откъде да започна. Но нека започна от кейка ти. Много е вкусен, Мортима. Мисля, че ще си отрежа още едно парче.

— Тогава и аз ще се присъединя към теб. Ако може.