Майкъл Добс
Последното раздаване (22)

Глава двадесета

Фундаменталното правило в дипломацията е, че трябва да даваш, за да вземеш. И после да взимаш.

И да взимаш. И да взимаш…

Настана едно тихо стълкновение. Операторът на Би Би Си постоянно сменяше ъгъла на камерата, за да хване чист кадър само с премиера за изявлението му пред „Даунинг стрийт“ №10 — в крайна сметка Ъркарт беше важният в този случай — но новият му външен министър имаше твърдото намерение да се окъпе в светлините на телевизионните камери и отнемаше от вниманието. С упоритостта на епидемия от дребна шарка закръгленият силует на Болингброук постоянно се наместваше в картината, докато накрая се оказа застанал мирно, непосредствено зад дясното рамо на министър-председателя, а копчетата на костюма му щяха всеки момент да изхвръкнат под напора на изобилната плът. Преторианската гвардия на Ъркарт.

Един от личните секретари беше предложил изявлението да бъде пред парламента, а не пред медиите, но Грист — биваше го този Грист, инстинктите му работеха безотказно — улови настроението на Ъркарт. На прага на „Даунинг стрийт“ нямаше да има лидер на опозицията, за да подхвърля надменни въпроси и коментари, нямаше да има бивши и наскоро уволнени министри, за да претендират за част от заслугите, нищо нямаше да попречи на Ъркарт да заеме първите минути от обедните новини само за себе си. Освен Болингброук. Може би следващия път трябваше да го заклещят в някой стол.

И така благодарната нация получи възможност да стане свидетел как Франсис Ъркарт изразява радостта си от обръщането на затворените умове в отворени ръце на приятелството, приемайки поздравленията от други държавници. Формално покани лидерите на двете кипърски републики да летят до Лондон след осем седмици за подписването на окончателното мирно споразумение — като по този начин си осигури поредния медиен гуляй и си гарантира победа в една арена, където никой друг британски политик не бе успял дори да влезе.

Франсис Ъркарт. Лицето на мира.

* * *

В една малка стая с тапети на цветя на последния етаж на „Даунинг стрийт“ №10, в източния край на жилищните помещения, които бяха толкова малки, така неподобаващи за глава на голямо западно правителство и толкова английски в своята непретенциозност, Мортима Ъркарт седеше пред бюрото, което някога бе принадлежало на баба й. Тя избута настрана писмата, на които отговаряше досега, извади малък ключ и отвори чекмеджето, откъдето извади личния си адресник. Пръстите й леко потрепериха с чувство на очакване, както в дните, когато яздеше след хрътките по следите на голям елен. Една вътрешна борба между вълнение, страх и… гузна съвест? Ръката й се протегна, но не към камшика или юздите, а към телефона, който бе инсталиран преди много години, когато те за първи път се бяха преместили там. Телефонът, който не минаваше през централата. Нейният телефон, за нейните собствени цели. Дивечът беше притиснат в ъгъла, имаше добри новини, които искаше да сподели. Но не с прекалено много хора.

* * *

— Много съжалявам, г-н президент, че климатичната инсталация пак не работи.

Възел от тревоги се беше усукал около врата на асистента, който бе плувнал в пот след спора с отговорния инженер, в когото си бяха разменили обилно количество ругатни и летяща слюнка. Но без пряк ефект, температурата все още бързо нарастваше и достигаше 30 градуса. Двата вентилатора, които беше сложил в ъглите на стаята, изглежда, нямаха кой знае какво въздействие върху тежкия въздух на Никозия, който миришеше и имаше вкус, като да е бил вдишван много пъти преди.

Нурес, мъж със силни страсти и непредвидим нрав, сякаш не се сърдеше особено. Той беше свалил сакото и вратовръзката и отпиваше сладък ментов чай, докато бършеше олисяващото си чело с голяма червена носна кърпичка. Беше се навел над една карта и ликуваше.

— Скоро ще имаме нова климатизация. Всички ще имат. И нови пътища. И училища. И къщи. Даже ново летище. Няма да сме вече аутсайдери — тъмните му очи блестяха с надежда. — Нов старт.

— Има много, за което да сме благодарни — каза сухо помощникът, опитвайки се да използва този неочакван прилив на добро настроение.

— И добри приятели — отговори Нурес. — На които дължим повече от благодарност.

* * *

Теофилос свали кърпата от врата си и с нетърпеливо махване на ръката отпрати бръснаря.

— Какъв ти е проблемът? — тросна се Димитри, когато вратата се затвори.

Той седеше пред монитора върху богато орнаментираното махагоново бюро на епископа. Дебелите му пръсти тракаха по клавиатурата. Екранът оживя.

— Пазарът се движи нагоре, харесват му всичките тези приказки за мир. И швейцарските лихви се повишиха миналия ден. Това е една добра седмица за нас.

— Политическият капитал, това трябва да следим, братчето ми — отговори Теофилос, чешейки корените на новоподстриганата си брада. — Ако искаме да се отървем от този глупак, президента, ни трябва малко хаос. Този мир в ръцете му трябва да ни радва точно колкото епидемия от холера.

Той погледна часовника си. Телевизионното интервю беше след десет минути. Смени ролекса с обикновен часовник с кожена каишка, нахлузи черното расо, окачайки тежкото разпятие на врата си, и отново се превърна в скромния Божи служител.

— И какво ще правим?

— Ще се молим. На Господ в небесата и на всеки друг бог, който намерим. Ще коленичим. Ще се държим смирено. И ще се надяваме да се окаже, че за пореден път турците се опитват да ни прецакат.

* * *

Телефонът издрънча. От задната седалка на лимузината „Ситроен“, която беше заседнала в задръстените улици на Париж, бизнесменът се протегна, за да вдигне и се заслуша внимателно. Той не каза нищо, вниманието му бе изцяло фокусирано върху съобщението и последиците от него, които бяха ясни. Четвърт милион долара, които беше дал — как му беше името на онзи турски мухльо, вече не помнеше — бяха хвърлени на вятъра, изгубени на хазарт. Рискът се беше оказал неоправдан. И го заболя. Дори и в петролния бизнес четвърт милион безотчетни долара щяха да оставят сериозна дупка в сметката с представителните разходи. И все пак това беше по-малката беда, защото изглеждаше сигурно, че е на път да загуби повече, много повече. Милиарди долари от загубени възможности. Море от петрол. И кладенци, които, изглежда, никога нямаше да бъдат негови.

Той постави слушалката обратно, без да каже и дума, чу я как хлътва с приятен, мек звук на мястото си. Тъмните стъкла и тежката шумоизолация на лимузината го обвиваха в пашкул и оставяха далеч хаоса на улицата отвъд. Това беше затворен свят, свят на привилегии и сигурност, защитен от външно влияние. С изключение на телефона. И посланията, които носеше.

Той беше човек, който се контролира, емоционално изсушен, с апетит, запазен само за едно нещо. Петрол. Млякото на Земята. По-ценно за него от собствената му кръв. С ярост, тиха като двигателя на свободна предавка, и юмрук, свит като чук, той започна да удря облегалката от естествена кожа, без да обръща внимание на болката, докато тя се счупи.

* * *

Тя се завъртя настрани и когато чаршафът се плъзна по контурите на тялото й, той усети как нещо отново се надига вътре в него. Преди да срещне Мария, не беше съвсем сигурен къде бяха слабините му, сега сякаш бяха навсякъде, вибриращи с извънредна енергия всеки път, когато разкопчаваше дрехите й. В Мария беше намерил идеален партньор, жена с естествено любопитство и остроумие, която не се страхуваше да признае недостатъците на своя опит и нямаше търпение да ги преодолее. Те бяха изследователи, навлезли в нови територии, и се наслаждаваха на радостта от откритията.

Изненада се, че не усещаше никаква вина, защото сега вече знаеше, че бракът му е приключил. Това беше форма без съдържание, съпругата му беше отсъстващият владетел на неговата лоялност, къщата му вече не беше дом и това не му беше достатъчно. Беше се опитал да запълни празнотата в живота си с много неща — амбиция, признание, нови начинания, постижения, — но нищо нямаше да има значение, докато беше сам. Присъствието на Мария Пасолидес в неговия свят — и в леглото му — го накара да осъзнае това.

Тя се подпря на възглавницата, докато той гледаше като вцепенен как едно мънисто от влага се стичаше от врата към гънките на маслинената кожа между гърдите й.

— За какво си мислиш, бледолики? — попита тя, развеселена.

С върха на пръста си той проследи пътя на капката, която изведнъж се беше търкулнала към пъпа й.

— Мисля си какво мога да направя за теб.

Очите й се затвориха, когато пръстът му бавно се спусна надолу от пъпа й, дишането й се учести.

— Боже, с какво си закусвал тази сутрин? — изстена тя.

Кръвта й закипя отново, тялото й отчаяно искаше да навакса за всичкото това изгубено време.

С неохота пръстът му се отклони, мина към външната страна на бедрата и после изчезна.

— Не това — промърмори той. — Ти дойде при мен за помощ. За гробовете.

— Да, така е — каза тя. — Но защо се разбързахме изведнъж?

Тя потърси ръката му, но той се обърна по гръб, за да даде и на двама им малко пространство.

— Нямаме много време — продължи той. — Ако не получим отговор в рамките на следващите осем седмици, преди да се подпише мирното споразумение, никога няма да успеем. След това никой няма да се интересува от това, не и в тази държава. Нещо друго ще е по новините. Ще кажат, че са си свършили работата, ще си измият ръцете. Кипър отново ще се превърне в един далечен остров, където може да искаш да отидеш на почивка някой ден в търсене на младо вино и стари руини. Но нищо повече. Трябва да стане сега, иначе никога няма да открием отговора.

— И какво ще правим?

— Ще вдигнем малко врява. Ще натиснем тук-там. Ще разбудим стари спомени.

Инстинктивно, докато обмисляше думите му, тя дръпна чаршафа до шията си. През последните няколко дни беше склонна да забрави причината, поради която първоначално бе потърсила помощта му, разсеяна от откритието колко разнообразни се бяха оказали качествата му. Първия път се любиха на кухненския стол и в своята емоция тя бе откъснала подлакътниците. След като спряха да се смеят, тя предложи да го занесе на ремонт, но след това промени решението си, защото знаеше, че никога няма да бъде в състояние да запази самообладание, когато някой неизбежно я попита как се е случило. Някак си беше убедена, че всеки би познал, просто от начина, по който тя се усмихва. Така те избутаха парчетата в ъгъла и опитаха на другия кухненски стол, на канапето в кабинета му, където влажната й кожа залепна за кожената облицовка и направи чудесен звук, като се отлепи. Покани я в леглото си — леглото на жена му — чак когато изглеждаше, че има нещо повече от плътско привличане в желанието му да я види. Той не й беше предложил помощта си в замяна за секс, нито пък тя бе предложила секс в замяна за неговата помощ, но отделните им мотиви ставаха все по-преплетени и объркани до такава степен, че тя трябваше да си припомни първоначалната цел, с която бе почукала на вратата му. Тя усети пристъп на чувство за вина, но оргазмите можеха да бъдат нещо толкова разсейващо. И толкова хубаво.

— Само да те бях срещнал, докато още бях външен министър, нещата щяха да бъдат много по-лесни — каза той със съжаление. — Щях да мога да отключа някои врати отвътре, вместо да трябва да ги разбивам от улицата.

— Но пък тогава щеше да ме заблуждаваш в професионален, а не само в личен план.

— Какво искаш да кажеш, да те заблуждавам? — изведнъж той звучеше сериозно.

— Тази чаша чай, която ми предложи първия ден, когато се срещнахме и ти ме покани в кухнята си? Още не съм я изпила — тя се наведе над него и го целуна, преди да стане от леглото.

— Хайде ставай, Мейкпийс. Имаме работа.

* * *

Евангелос Пасолидес седеше сам в тъмния си ресторант. Последният посетител отдавна си беше тръгнал и той бе направил някакво усилие да почисти, но го беше завладяла меланхолия. Той се чувстваше изоставен от всичко, което обичаше. Не беше виждал Мария в продължение на дни. А собственото му правителство в Никозия беше на път да даде голяма част от любимата му родина на турците. За това ли се беше борил, за това ли умряха Йоргос и Еврипид?

Той седеше сред всички сувенири и спомени, пиян, с празна бутилка „Командория“ до лакътя му. Чашата лежеше на една страна, покривката беше оцветена в червено с капчици от това, което преди много години можеше да бъде кръв. Той изхлипа. В едната си ръка държеше смачкана снимка на братята си, две рошави, усмихнати момчета. В другата държеше много излъскан „Уебли“, пистолета, който беше взел от мъртвото тяло на един британски лейтенант и с който се беше заклел да отмъсти. Преди да осакатее.

Сега беше твърде късно за всичко. Той се беше провалил във всичко, до което се беше докоснал. Други бяха героите, докато него животът беше лишил от чест и всякакво самоуважение. Седеше сам, забравен, един старец със сълзи по бузите, изпаднал в спомени. Размахващ пистолет. И изпълнен с омраза.