Майкъл Добс
Последното раздаване (42)

Глава четиридесета

Съвестта е като камък. Винаги дебне да те препъне.

Двата хеликоптера минаха на стотина метра над плетеницата от туристически магазини и евтини ресторанти под върха на планината и се спуснаха надолу през клисурата с древните иглолистни гори. Дори от тази височина усещаха горещия казан да бълбука под тях, пилотите едва удържаха машините, когато поривите от свръхнагрят въздух блъскаха долната част на корпуса. Огънят се беше разнесъл и изсмукваше планинския въздух, завихряше го и го превръщаше в безброй вихрушки и течения, които се разпространяваха във всякакви посоки, и огънят ги следваше. Изкачваше се по склона. И пълзеше към резиденцията.

„Три-Нула-Алфа“ първи трябваше да пусне товара си, пилотът следваше инструкциите на войника в задната част на хеликоптера. Дори навеждайки се навън от корпуса, в прегръдките на коланите, с които беше вързан, на него му беше трудно да прецени къде ще падне водата; отгоре се виждаше само гневният въртоп от черен дим над пламъците. Първият курс щеше да бъде само проба, стрелба на сляпо, за да може да се потисне димната завеса и да се постигне по-голяма видимост.

„Алфа“ задържа на едно място, за да фиксира координатите си, преди да се устреми решително напред, пресичайки фронта на пожара. Движеха се с четиридесет възела^[1], пилотът хвърляше угрижени погледи към уредите, защото беше принуден да използва максимална мощност, за да се справи с лошата комбинация от надморска височина, горещи течения и тежък товар, която превръщаше управлението в кошмар. Можеше да прецака трансмисията, ако не внимаваше. Не помагаше и това, че на практика се движеше на сляпо, отпред се виждаше съвсем малко над спуснатия нос на хеликоптера, но и то изчезваше в кълба дим. Той беше в ръцете на Господ и на войника отзад, който — и той го беше видял с очите си — беше изпил един допълнителен „Гинес“ миналата вечер.

Войникът беше вързан здраво за релсата вътре, а единият му крак беше кацнал на колесника отвън, за да спечели още няколко сантиметра и да види по-добре.

— Дръж. Дръж. Ляво десет. Боже, колко е горещо. Дръж.

Хеликоптерът беше в неговите ръце, пилотът следваше командите му, докато се опитваше да намери правилното място, където да пуснат товара. Порив на вятъра люшна дима под тях и отвори една пролука, през която му се стори, че вижда къде е огънят. Нямаше да има по-добър случай. Той дръпна въжето, с което освободи механизма за изкуствен дъжд. Отървалият се от тежестта си „Уесекс“ подскочи напред, докато половин тон вода се разливаше върху двеста квадратни метра от гората. Но вече хиляди бяха в пламъци.

Първият хеликоптер вече се връщаше към развъдника за пъстърва, когато „Три-Нула-Браво“ маневрираше на позиция. Може би този войник в задната част, който даваше инструкции, не се справяше толкова добре, защото изглеждаше, че той покри същото парче от гората като „Алфа“. Един празен ход, но от земята действията им изглеждаха зашеметяващо. За кратък момент водните завеси създадоха две огромни пъстри дъги в небето, преди плащаницата на дима и новообразувалата се пара отново да покрият слънцето. Надежда, горещина, мрак и още пламъци отмерваха времето, докато презаредилите хеликоптери се върнаха да подновят щурма.

Но пожарът не угасваше. Пламъците пълзяха нагоре, стрелкаха се като езици на огромно влечуго, гневни, непокорни, помитащи всичко по пътя си, който водеше право към резиденцията.

А резервоарите на развъдника бяха празни. Трябваше да намерят друг източник на вода, щяха да загубят още ценни минути.

И щурмът започваше да отслабва.

* * *

— За бога, Ъркарт, огънят е на по-малко от сто метра от резиденцията.

Тонът на епископа се беше променил. Нямаше я онази арогантност, беше заменена от напрегнатост, докато гледаше как хеликоптерите отстъпват пред природните сили.

— Правят всичко по силите си. Повикаха още един хеликоптер от Акротири.

Но дори Ъркарт вече не звучеше толкова уверен.

— Проблемът е да се намери откъде да се загребва водата и да е достатъчно близо.

— Достатъчно оправдания, англичанино!

— Епископ Теофилос, нека ви евакуираме заедно с хората ви. Давам ви думата си…

— Както и аз ти дадох моята. Ако съм принуден да напусна това място, един от заложниците ще остане. И нейната смърт ще тежи на твоята съвест.

— Какво още мога да направя?

— Моли се, мамка ти. Падни на колене.

— Вече го правя.

* * *

Пламъците бяха само на седемдесетина метра от резиденцията и напредваха безмилостно. Вече бяха минали през оградата от бодлива тел, сложена, за да отцепи периметъра на комплекса и я бяха превърнали в кълбо овъглени парчета. Парцали пепел пърхаха нагоре и падаха по поляната пред резиденцията и по металния покрив.

„Три-Нула-Браво“ направи последен опит. Водната бомбардировка се беше оказала неефективна, всички резервоари в близост бяха изчерпани. С жест, който признаваше поражение, пилотът натисна бутона за освобождаване от греблото, захвърляйки последната надежда за потушаване на пожара.

Теофилос гледаше с нарастваща тревога. До този момент мислеше, че планът му е презастрахован за грешки и никой човек не можеше да застане на пътя му. Но не беше предвидил Бог да му попречи.

Докато гледаше през открехнатите кепенци на резиденцията, го обзе мрачен фатализъм. Някой щеше да умре, някой трябваше да умре, беше дал светата си дума. С приближаването на този решителен момент той усети, че ръката му трепери. Скри я дълбоко в гънките на расото.

Но сагата още не беше приключила. Пред погледа на епископа „Браво“ направи кръг и мина пред огъня, докато беше почти над резиденцията. Бавно мина още малко напред, реейки се на само петдесетина метра над земята, колесниците му реално докосваха върховете на дърветата, заставайки точно между сградата и приближаващия огън. Перките мелеха въздуха и изпращаха струя с огромна сила надолу към дърветата. Беше отворен нов фронт в битката. Въздушната стена, създадена от хеликоптера, се срещна с настъпващите пламъци и двете въздушни маси влязоха в схватка. Във всички посоки се разнесоха задушаващи вихрушки от дим и прах, обгръщащи хеликоптера в заслепяващ воал от отломки. Острите езици на пламъка се люшнаха напред, само за да бъдат посрещнати от концентрираната ярост на хиляда и петстотин конски сили механически мускул и принудени да отстъпят. „Три-Нула-Браво“ не спря огъня, който тръгна настрани да търси нови пътища за настъпление, но с кураж и умение, летейки почти на сляпо сред дима, го отклони от резиденцията, докато „Алфа“ и новопристигналият хеликоптер продължиха да го поливат с вода.

Вътре в резиденцията шумът беше оглушителен. Силата на въртящите се перки блъскаше по ламарината на покрива като чук по барабан, измествайки всякакви други звуци и правейки разговорите невъзможни. Кепенците тракаха, един комин падна, листовете ламарина започнаха да се отлепят, мислите бяха разтърсени от непоносимия звук, докато се разпаднаха.

Теофилос гледаше сцената от прозореца на горния етаж с широка усмивка на облекчение. Походът на пламъците беше спрян, а той вече се чувстваше много по-добре. Нямаше да му се наложи да убива никого все пак.

* * *

Избраха малък квадратен прозорец, който водеше към по-тъмните помещения на резиденцията от страната, възможно най-отдалечена от огъня.

Резиденцията, тяхната цел, беше проектирана преди повече от сто години от френския поет Артур Рембо, който тогава още не бил навършил тридесет. Бил човек с богат опит въпреки малкото си години, с живот, посветен на насладата, алкохола, неприличните разговори. Поддържал този статус с контрабанда на оръжие, изследователски експедиции, търговия, писане. И като архитект. Проектите му обаче били напълно обикновени и резиденцията дължеше оцеляването си по-скоро на стабилната каменна конструкция, отколкото на красотата или практичността на архитектурата си. Кухнята по-специално беше мизерна работа, тясна и мрачна. Затова в един по-късен етап се наложило да бъде модифицирана с допълнителна пристройка за склад. А светлината в тази пристройка идваше от малък прозорец. Той беше различен от останалите прозорци на резиденцията, които бяха високи и с известна претенция за елегантност. Този прозорец беше по-малко от метър на метър. Също така беше единственият прозорец, водещ в резиденцията, без кепенци.

Знаеха точно къде се намират заложниците — във всекидневната в другия край на къщата спрямо кухнята. Подозираха, че има поне същият брой пазачи при тях и още трима, включително епископът, които бяха разположени по прозорците, за да следят настъплението на пожара. С малко късмет можеха да ги ликвидират всичките.

Капитан Рупърт Дарвин беше натоварен с командването на отряда, който щеше да проникне. На тридесет и две, пехотинец, той беше по-скоро човек на опита и смелостта, отколкото на особените отличия. Беше служил в Северна Ирландия и Оман, както и в мисията на Обединените нации в разкъсваната от граждански сблъсъци Нигерия. Освен това беше от същото училище като маршала — двамата бяха далечни роднини. Но по-скоро двата му тура със специалните части SAS в Северна Ирландия, отколкото роднинските му връзки, се оказаха решаващи да бъде избран да води щурмовия отряд. И още шест редови, но опитни войници, по един за всеки противник, въоръжени с къс автомат SA 80, димни гранати и фишеци. С намазани с черно лица, те се приближиха от горната страна на планината, най-далечната от огъня, а камуфлажните им облекла бяха повече от адекватни сред опушените дървета.

Вече бяха на двадесетина метра и всяка стъпка предизвикваше миниатюрни лавини от борови иглички надолу по стръмния склон. Изчакаха, надничайки в пролуките между боровите стъбла, докато беше потвърдено, че и тримата постови в страничните постройки са ликвидирани — без дори да имат възможност да изпсуват, както по-късно се разбра, толкова бяха заети да следят пожара. Оттук нататък задачата ставаше по-сложна. С един последен поглед към закепенените прозорци и със страх да не срещнат набито око и гневно дуло зад някой от тях Дарвин и хората му се спуснаха по последната отсечка от склона до стената на пристройката на кухнята. Нямаше вик за тревога, нямаше и звук от изстрел — чуваше се само тътенът на роторите и перките, който дори от далечната страна на сградата ги караше да се чувстват все едно са по средата на лавина.

Дарвин пристъпи към прозореца, гърбът му беше опрян плътно в стената. Усещаше вадички пот по гръбначния си стълб. Това беше най-ужасният момент, когато всичко започва, точката, от която няма връщане назад, когато животът ти ще зависи от извлечените уроци от хилядолетната военна история. И от голяма доза късмет. Мигът, в който преглъщаш страха и се молиш да ти е писано да оцелееш. Пое дълбоко дъх, знаейки, че може да му е последен, и се завъртя с лице към прозореца.

Кухнята беше празна — разбира се, кой ще пие кафе в такъв момент? Късметът му работеше, вече се чувстваше по-добре. Но не можеха да си позволят да рискуват със звук от строшено стъкло. Залепиха една част, за да не падне, и отрязаха с елмаз стъклото, отваряйки достатъчно голяма дупка, за да могат да освободят резето. След по-малко от тридесет секунди прозорецът се отвори. След още тридесет Дарвин и още двама бяха вътре, останалите ги следваха чевръсто.

Кухнята беше тясна, не предлагаше прикритие, нямаше къде да избягаш, щяха да бъдат като мишени на стрелбище, ако само един от хората на епископа ги беше видял в това положение. Трябваше да се махнат оттам възможно най-бързо. Влязоха в трапезарията с нейната тъмна, тежка мебелировка. По масата имаше мръсни чинии, трохи и парчета сирене, плодове, празни бутилки вино, смачкани кутии цигари, а до стената, подпрени на ламперията, бяха два автомата и кутии с муниции. Очите на Макариос, мрачни и тържествени, се взираха в тях от масления портрет, но нямаше никой друг.

Вътре в къщата звуковата бомбардировка беше още по-безмилостна, ехтеше между каменните стени и кънтеше в пулсиращите им глави. Нямаше възможност за вербална комуникация, всички команди се състояха в посочване с пръст или знаци, които бяха предварително обмислени и педантично оркестрирани в часовете преди това. Отвъд трапезарията знаеха, че ще се натъкнат на главния коридор, идващ от предната врата, а пред открехнатите кепенци до вратата трябваше да стои един от постовите. Цяла сутрин беше там — проклет да бъде, ако беше решил да се премести през последните десет минути. Нагоре по стълбите, на площадката, очакваха да открият още един постови; бяха им казали, че епископът е на средния етаж, в голямата спалня, която гледаше към пожара. В края на коридора пред тях беше всекидневната, където бяха четиримата вързани заложници и — както те се надяваха — останалите вражески единици. На всеки се падаше по един. Може би. Ако бяха преброили правилно.

Човекът при предната врата беше ключът, който, веднъж завъртян, щеше да отключи пътя към стълбището и всекидневната. Но не можеха да си позволят изстрели. Трябваше да мине без шумове, които можеха да накарат ключалката да заяде.

Тежката дъбова врата на трапезарията се отвори тихо. Дарвин се усмихна мрачно. Студентът по богословие, превърнал се в борец за освобождение, явно беше прекарал повече време в изучаване на теорията и недостатъчно в практиката. Докато дърпаше от цигарата си, картечният пистолет лежеше спокойно на стола, на поне една крачка от него — крачка, която не му беше писано да направи. Преди да успее да се обърне, един сержант беше опрял щик в ребрата му, а другата му ръка покриваше устата. Постовият замръзна, очите му се изпълниха със страх, върхът на щика вече беше опрян в гушата му и поряза кожата му, когато той преглътна. После падна на колене сякаш се молеше. Един по-малко.

В сърцето си Дарвин знаеше, че атаката на всекидневната няма как да бъде проста. Разположението на заложниците беше от решаващо значение; ако всички те бяха на известно разстояние от похитителите, само тогава можеше да се рискува с престрелка. Той надникна през открехнатата врата и изруга. Един от пазачите беше седнал точно до заложниците, обърнал лице към прозореца, където на фона на ярката светлина се виждаха още двама, застанали рамо до рамо и надничащи навън. Трябваше да са трима.

От заложниците мъжете бяха вързани в редица, също с лице към прозорците, но младата жена беше зад тях и гледаше към вратата. Едната й буза беше зачервена и две от копчетата на изцапаната й блуза липсваха. Но в очите й имаше ярък пламък, който избухна, когато видя покритото със сажди лице на Дарвин. Той повдигна пръст към устните си; тя затвори очи и успя да се усмихне леко.

Гумените подметки на ботушите не издаваха звук по килима. Седналият пазач беше повален от удар с приклад и издаде само тих стон, докато се свличаше на пода. Все още нямаше реакция от двамата на прозореца, толкова поглъщащ беше шумът отвън. Двама от войниците застанаха като жива преграда между пазачите и заложниците, други двама се приближиха към двойката на прозореца. Дула в гърбовете. Пазачите подскочиха уплашени. Единият прие съдбата си с вдигнати ръце и пуснато оръжие, но другият се завъртя решително, с изпълнени с омраза очи, ръката му посегна към късата цев на автоматичната пушка. Всичко, което получи, беше приклад в лицето, удар, който счупи носа му и лицето му се покри с кръв. Той падна на пода, ръмжейки.

Кратката проверка на заложниците увери Дарвин, че всички са живи, въпреки че Мартин, който беше в плен от почти две седмици, изглеждаше изтощен. Всякакъв опит да разбере от тях точното местонахождение на епископа и другите похитители беше обречен на неуспех; нито те знаеха, нито звукът позволяваше да се чуят.

Точно докато разпитваше върховния комисар, вниманието на Дарвин бе привлечено от стреснатото изражение, което изведнъж се появи по лицето на един от войниците му. Той се обърна и видя как освободената жена взе един от многото пистолети, оставени на земята, и застана пред поваления пазач с разбития нос. Тя го ритна, за да привлече вниманието му. Той спря да стене, погледна към нея, видя нещо в погледа й и протегна умоляваща, окървавена ръка.

Елпида го остави да пълзи, докато видя страхът да опъва лицето му като струна на пиано. После стреля и пръсна капачката на коляното на Димитри в каша от кожа и парчета кост.

— Следващия път, копеле, ще лазиш пред мен.

Тялото на Димитри започна да се гърчи, той отчаяно се опитваше да се хване за разбития си крак, докато всяко движение изпращаше хиляда волта агония през тялото му. Той крещеше с цяло гърло.

Все едно подаваше освежаваща напитка по време на коктейл в горещ следобед в градината на президентския дворец, Елпида даде пистолета на Дарвин и отиде да се погрижи за баща си.

На капитана му призля. Беше изгубил контрол над ситуацията, игровият план щеше да се развие по-бързо от очакваното. Изглеждаше почти сигурно, че изстрелът и виковете на Димитри ще бъдат чути от оставащите вражески единици в къщата. Беше освободил заложниците, но работата още не беше свършена. И останалото трябваше да го свърши сам.

Докато гледаше към стълбите, устата му пресъхна, а пръстът му се сви около спусъка. Нямаше много добра представа какво да очаква — Ъркарт му беше обяснил само за приземния етаж, — а и имаше твърде много врати, излизащи от площадката на средния етаж, всяка от които можеше да се отвори с изстрел. Като на улица „О’Мара“, близо до реката в Дери, една мизерна къща с широки тераси, олющени стени и без килим, в един мрачен ноемврийски ден, когато бяха изпратени да задържат заподозрян от ИРА. Тогава в края на малкото стълбище имаше само две врати, но едната от тях се беше отворила съвсем леко. Той се беше поколебал — дали не беше невинен гражданин, може би дете, което излиза от банята? Или беше заподозреният, който излиза да се предаде?

Отговорът се беше появил под формата на 5,56-милиметров куршум от „Армалайт“^[2], който беше минал през ключицата му и се беше забил в гърлото на ефрейтора, който го прикриваше отзад. И двамата се оказаха на дъното на стълбището — Дарвин, превит от болка и гледащ право в безжизнените очи на войника си. Вдовицата на ефрейтора получи пенсия, Дарвин получи отпуск и похвала, а убиецът от ИРА получи доживотна присъда, когато в крайна сметка се предаде. Това беше преди осем години; може и вече да беше помилван или пък да излезе след още година-две. В кошмарите на Дарвин очите на войника го гледаха месеци наред след това. Това нямаше да се случи отново.

Хората на епископа бяха с ръце, завързани на гърба, с изключение на все още гърчещия се Димитри; той сграбчи най-близкия и го тикна пред себе си. Нагоре по стълбите. Жив щит. Застраховка.

Започнаха да се изкачват и сетивата на Дарвин започнаха да пищят; колкото по-близо бяха до металния покрив и тътена на перките, толкова по-настоятелно пулсираше главата му. Дори дървеният под се тресеше. Един лист ламарина се беше откъснал и дрънчеше методично под силната въздушна струя. Звукът беше оглушителен. Като непрекъснати артилерийски залпове.

Горе коридорът беше мрачен и окичен като викторианско училище. Репродукции, маслени картини, абажури с леко поклащащи се пискюли, антикварни джунджурии. И врати. Твърде много скапани врати.

— Говориш ли английски? — извика Дарвин право в ухото на пленника си.

— Имам магистърска степен от университета в Бристол.

— Искаш ли да умреш?

Пленникът поклати глава.

— Тогава ще отваряш вратите. Много бавно. И се моли приятелите ти да те разпознаят.

Той наново завърза ръцете на пленника, само че отпред, и започнаха да се промъкват по коридора, Дарвин буташе напред човешкия си щит, докато стигнаха първата врата. Топката се завъртя, вратата се отвори широко… за да разкрие, че най-заплашителното нещо вътре беше един шкаф за спално бельо. За момент Дарвин се почувства като глупак, докато си припомни, че поне беше глупак, който все още диша.

Нататък. Зад втората врата имаше баня, зад третата свободна спалня. Напрежението нарастваше, трябваше да продължат. Дарвин избърса потта, която се стичаше в очите му.

Следващата врата се отвори малко по-трудно, потната и завързана ръка на пленника се хлъзна по изтърканата метална топка. Открехна се леко, после още няколко сантиметра. И пред тях, с гръб, загледан през прозореца, в поза като на статуя на латиноамерикански воин, стоеше епископът. На почетно разстояние от три стъпки зад него, също насочил вниманието си към прозореца, беше липсващият пазач.

Не бяха чули нищо.

С нарастваща увереност Дарвин избута напред своя щит, свивайки се зад него, но минавайки прага, пленникът протегна ботуш и ритна крака на стол, достатъчно, че да го събори. Пазачът до прозореца се завъртя, устата му отворена във вик, оръжието сочещо към тях. Видя живия щит, разпозна колегата си и стреля. Дарвин отвърна на огъня, човекът в ръцете му потрепна, изведнъж стана тежък и бавно се свлече на пода. Дарвин видя два бълбукащи кратера в гърдите му и усети пръските топла кръв по бузите си.

Епископът се беше обърнал, привлечен по-малко от шума, колкото от факта, че пазачът зад него се беше свлякъл по стената до прозореца, сърцето му беше отворено от краткия откос.

Теофилос се обърна към Дарвин, огледа двете тела на пода с голямо внимание. Търсеше варианти; нямаше такива. Това беше краят. Приключението беше отишло твърде далеч. Той сви рамене, въздъхна тежко и бавно вдигна ръце, ръкавите на расото му се набраха нагоре, оголвайки любимия му „Ролекс“ и бялата копринена риза. Силуетът му в рамката на прозореца, с разперени ръце на фона на слънчевата светлина и блясъка на пламъците, създаваше впечатление за разпятие.

Дарвин избърса кръвта от бузата си, както беше направил онзи ден в Дери. Когато очите му свикнаха със светлината, видя, че Теофилос се усмихва криво. „Предавам се“, четеше се по устните на епископа — може и да го беше изкрещял, нямаше как да се чуе.

Дарвин пусна един куршум точно през върха на дървения кръст, който висеше над сърцето му. Епископът подскочи леко, залитна и падна към и после през прозореца, който се разби на парченца, като експлодираща звезда, оставяйки само празна, безжизнена дупка. Последното, което Дарвин видя от епископа, беше крайчето на черното му расо, чифт сандали и два яркожълти чорапа.

Ъркарт беше прав. Беше се извинил на Дарвин, след като беше приключил с инструкциите за резиденцията по сателитната връзката.

— Извинявате се, г-н министър-председател?

— Да, капитане. Епископът, ако бъде пленен жив, неминуемо ще се яви пред кипърски съд. Той има много приятели в Кипър. Подозирам, че е по-вероятно да бъде избран за президент, отколкото осъден. Не се справяме с терористите много ефективно, нали?

— Не, сър.

— Спомням си някои неща и от моето време, когато бях войник като вас в Кипър и се борех с терористите от ЕОКА. Архиепископ Макариос предвождаше терористите по онова време, плащаше им от средствата на църквата, даваше им наставления. Избиха не само наши войници, но и много британски цивилни, също и жени. Ние го знаехме, даже го затворихме в изгнание. И после му позволихме да стане президент на Кипър. Твърде слаби сме, капитане.

— Да, сър.

— Дори да го затворят за малко, това нищо няма да промени. Като змийско яйце. Ако го сложиш на топло, заплахата само става по-голяма, докато се излюпи, когато и където най-малко очакваш. Винаги съм вярвал, че има само един начин да се справим със змийското яйце.

— Какъв е той, сър?

— Да го смачкаме, капитане.

* * *

Гледаха всичко на мониторите. Сенките, притичващи между гората и прозореца на кухнята. Резките движения през кепенците до предната врата. Приближаващият пожар. Тъмната фигура, която изхвърча от прозореца на първия етаж и падна като чувал с въглища. Четиримата благодарни заложници, които се радваха на слънчевите лъчи за пръв път от дни.

И като с магическа пръчка огънят бе потушен, мерникът и ефективността на хеликоптерите се бяха повишили в синхрон с развитието на събитията в резиденцията.

За голямо лично удоволствие на Ъркарт Янгблъд се беше върнал. Беше получил заповед от своя висшестоящ, който беше настоял, че независимо колко нетърпима и неразумна може да е намесата на министър-председателя, представител на военните трябваше да присъства на място, за да съветва и ако е необходимо, да възразява. Сега Ъркарт се къпеше в славата на своята победа, но спорът не беше приключил.

Военните искаха освободените заложници незабавно да бъдат транспортирани в базата Акротири, където щяха да бъдат в безопасност. Но Ъркарт отново каза „не“ и не отстъпи. Това вече не беше военен въпрос, а изцяло политически, а политиката изискваше победата да се отпразнува с парад. Легитимното правителство на президента Николау трябваше да се завърне, а враговете му да тънат в срам. Ако се скриеше зад телените огради на британската база, това щеше да заличи новопостигнатото преимущество на президента.

Затова Ъркарт нареди изтощеният Николау и останалите да починат през нощта в близък хотел, а на следващата сутрин, неделна, Сейнт Обин да се подготви да ги закара с конвой не до британските бази, а до столицата Никозия — където беше мястото на властта и правителството. И където бяха медиите, които щяха да разпространят новината за победата из целия остров. И където бяха символичните руини на президентския дворец. И където бяха унижените му врагове. И където най-вероятно беше писмото на Мортима.

И за да се извлече максимална полза от победата, Ъркарт си напомни да каже на хората си да докарат всеки журналист и телевизионна камера, които могат да отразят неговия триумф.

* * *

Здрачът вече се спускаше и последните останки от разигралата се драма се почистваха около резиденцията, когато Ъркарт, с ледена сигурност, която стягаше сърцето му, разбра, че нещо не беше наред. Светлината угасваше, слънцето залязваше, сенките се разтегляха по земята — точно както толкова много години преди това на същия склон на планината. Ъркарт гледаше сцената на своя триумф през монитора, когато един въглен, разпален от полъха на хладния вечерен бриз, влезе в допир с изсушената кора на един бор, настани се там и намери нов живот. Както гледаше и си спомняше, дървото избухна в пламъци, които го обхванаха цялото.

Пълен кръг. Цикълът на един живот — завършен, приключен. И през екрана Ъркарт видя овъглените, обвиняващи пръсти на Йоргос и Еврипид да сочат право към него.