Майкъл Добс
Последното раздаване (37)

Глава тридесет и пета

Манифестът е като добре скроен костюм. Функцията му е да скрие голотата на политика.

На всяка крачка неговите воини го поздравяваха с вик „Ура!“. Минаваше пред тях на парад и те напрягаха жили, кръвта им кипеше. Той вече чуваше нетърпеливия тропот на конски копита и шепота на саби, затъквани в добре смазани ножници. Армия, готова за битка.

Работата беше свършена, законопроектът за избирателната реформа беше минал, слънцето залязваше над още един парламент. На следващия ден тръгваха с маршова стъпка. Дробовете бяха пълни с кураж, ноздрите с мирис на смърт — дано да бъде чужда, а не тяхна.

Войниците на Ъркарт се сбогуваха, сърцата им бяха радостни от благоприятните поличби. На всеки час идваха още по-добри резултати от социологическите проучвания и още повече медийни маркизи маршируваха в техните редици. Няколко от генералите на противниците вече бяха обявили, че няма да ходят на война, а вместо това ще отидат в Чилтърн Хилс^[1], или, ако им се усмихне късметът, в Камарата на лордовете.

А колкото до безполезния Кларънс, лидера на опозиционните сили, врачките вече се събираха пред палатката му и вещаеха, че или сам трябва да се надене на меча си, или някой ще му помогне да го направи. Ако изобщо оцелееше в битката. След три седмици от четвъртък нататък.

А от Мейкпийс нямаше ни звук, ни картина. Генерал без войници.

Беше време да се охлабят каишките на кучетата на войната.

* * *

Тя започна да се тресе и да скимти като пребито куче, виковете й изпълниха стаята и се изтърколиха през прозореца, но той не спря.

Мейкпийс й се беше обадил, беше казал, че има нужда от нея, и тя беше хукнала. Той й се нахвърли още от вратата, веднага щом тя пусна чантата си, но това не беше израз на авантюристичен порив, а по-скоро приличаше на дивашко и болезнено отмъщение. Когато приключи, той зарови глава във възглавницата, засрамен от тихите й сълзи.

— Никога не си бил такъв — оплака се тя.

Струваше й се, че усеща кръв в устата си. Когато най-после лицето му се надигна от възглавницата, очите му бяха зачервени.

— Не очаквам да ми простиш. Никога не съм правил нещо такова. Чувствам се като пълен глупак. Съжалявам.

— И правилно.

За момент тя помисли за отмъщение, можеше да го удари, да вземе ножа за хляб и да го разреже на две, но тяхната връзка беше повече от секс, повече от любов дори. По някакъв начин тя усети, че той самият е жертва. Вместо да отиде до кухнята, тя се загледа в объркания му поглед.

— Тежък ден?

— Най-ужасният. В историята. Сякаш ми се иска да унищожа и последното нещо, което е важно за мен. Преди, както всичко друго, и то да се обърне и да унищожи мен.

Тя се надигна и се подпря на лакът, готова да слуша. Беше време за цигара.

— Днес беше последното заседание на камарата. Аз пристигнах рано, но повечето хора вече бяха седнали. Нарочно се бяха натъпкали, за да не ми оставят място. Но аз се наместих в края, съвсем накрая на пейката. С рамо и с лакти продължавахме да се бутаме един друг. Като на екскурзия с автобус в предучилищната. И идва Марджъри, нали се сещаш, тази, дето прилича на драна катерица? И застава на пътеката до мен, чака да мине. И аз… направих й място. Станах, за да може тя да мине. И те пак ме избутаха. Избутаха ме от пейката. Всички се смееха, присмиваха ми се — лицето му се сгърчи при спомена за унижението. — Няма място за мен в тази камара, нито от едната, нито от другата страна. Трябваше да седя на скапания под.

Бавно в гърлото й започна да клокочи смях.

— И ти ли? — очите му проблеснаха обвинително, но истината беше, че и той виждаше колко смехотворна е ситуацията. — Беше толкова детинско.

Сви устни и се усмихна.

— И толкова ефективно.

Изглеждаше искрено засрамен. Устните й минаха по лицето му, изглаждайки мъчителните бръчки.

— Но има и друго. Седях и знаех, че няма какво да направя, няма какво да кажа. Ъркарт стоеше там и приемаше хвалебствията на своите дякони, а всички останали бяхме като зрители на коронация.

— Не опита ли да кажеш нещо за Кипър?

— И да му дам възможност да разиграе поредната имитация на Чърчил? Не чу ли какво каза в речта си снощи? „Където стои някой англичанин, стоим и ние. Където падне някой англичанин, ние ще сме там, за да го вдигнем…“ — пръстите му започнаха да навиват крайчетата на косата й. — Изправен съм пред най-важната битка в живота си и нямам нито един съюзник. Освен теб. Дори Анита не иска да ме погледне в очите.

Гневът беше изчезнал; грубият мъж се беше превърнал в малко изгубено момче.

— Толкова много хора обещаваха да тръгнат с мен. Сега ги няма. Остава ми да се надявам да успея да запазя моето място в парламента. Иначе… — той отново заби глава във възглавницата.

— Има предостатъчно хора, които ще тръгнат с теб, обикновени хора извън Уестминстър. Не си сам.

— Наистина ли така мислиш?

— Ти сам знаеш, че е така.

— Но нямам време. Нямам партия. Нямам приятели. Вече нямам и теза. Ъркарт като някакъв зъл магьосник направи така, че всичко това да изчезне.

— Отиди отвъд Ъркарт. Бори се за честна игра. Дай на хората причина да тръгнат с теб.

— Без политическа машина ще бъде много дълъг поход.

— Това е чудесна идея.

— „Дългият поход“. Вместо да се заравяш в своя избирателен район, занеси каузата си до всички хора в страната. Говори с тях. Разходи се с тях. Покажи силата си на света.

Той седна в леглото.

— Но какъв ще бъде смисълът?

— Това е начин да покажеш подкрепата, която имаш. Начин да станеш силна фигура с реална власт и авторитет след изборите, дори да нямаш още партия и сто места в парламента. Бъди гласът на всички онези, които се чувстват недоволни и безгласни в сегашната система. Човекът революция.

Той сви крака и сложи брадичка на коленете си, докато размишляваше.

— Това предлага страхотни медийни възможности. Поход… откъде? От Манчестър до Лондон през Бирмингам? Трите най-големи града в страната, като спирам да говоря с хората и да давам интервюта по пътя.

— Заобиколен от хора, които те подкрепят, истински хора, не партийни къртици. Нещо различно, в пълен контраст с всички останали кампании.

— Най-добрият начин да победя правителството в моя избирателен район е като покажа национална подкрепа.

Той започна да се клати на матрака, пълен с ентусиазъм, но изведнъж сякаш балонът му се проби.

— Имаме ли време? Ще трябва голям старт. И ще трябва да расте, ще трябва инерция.

— Аз ще осигуря старта. Дай ми три дни и ще ти докарам две хиляди гръцки кипърци навсякъде в страната, с плакати на всяка главна улица и организация във всяко градче. Оттам нататък зависи от теб и от голяма доза късмет.

— Ако това се провали или не потръгне, политическата ми кариера ще бъде съсипана.

— А ако не го опиташ, така или иначе си съсипан. Какво имаш да губиш?

— Май нищо. Освен теб.

Тя го придърпа към себе си.

— Ела и ми покажи как се прави като хората. Преди да отидем и да го начукаме на Франсис Ъркарт.

— Ако ще марширувам толкова дълго, не е ли по-добре да си пазя силите…?

Но вече беше късно за протестите му.

* * *

— Ела, Кордър. Денят е топъл. Ела в градината.

Старши полицейски офицер Кордър от специалния отдел последва министър-председателя през залата на кабинета и надолу към опасаната с ограда градина. Ъркарт посочи пейката под сянката на една офика и двамата седнаха един до друг. Чаят вече беше поръчан.

Не всеки можеше да се похвали с привилегията на подобна интимност, но Кордър беше спечелил това доверие през многото години вярна служба. Той не беше женен, никога не показваше нещо повече от механично чувство за хумор, полицай с университетско образование, но без кой знае какви интереси, освен работата си — да бъде началник на личната охрана на Ъркарт, като дори се отказваше от повишение, за да остане на този пост. Той беше изключително сдържан, много малко хора знаеха първото му име. Мортима, която се беше опитала да го запали по операта, от време на време изказваше предположението, че двамата с Франсис са единствените му приятели. Но те бяха от различни светове. Веднъж, когато бяха на лов за фазани в Нортхемптъншър, Ъркарт уцели една птица в крилото и тя падна от небето право в краката им, като пърхаше жално. Преди някой да успее да помръдне, Кордър беше извадил револвера си и довърши работата — 9-милиметровият куршум от толкова близко разстояние разпръсна парчета пилешки дреболии на няколко метра във всяка посока. Както разказваше после Ъркарт на жена си: не беше много в духа на спорта, но беше страшно ефективно.

Кордър държеше в ръка малка червена папка, която отвори в скута си.

— Сигурно не е важно, но не ми се плаща, за да поемам рискове, сър — той говореше на кратки откоси, като картечен огън. — През последните няколко дни местното кипърско радио в Лондон изригва като вулкан и сипе всякакви критики по ваш адрес. Наистина прекаляват. Но най-лошото идва от този човек.

Той му подаде папката.

— Евангелос Пасолидес. Горе-долу на вашата възраст. Държи някакво малко заведение в северен Лондон. Не знаем много за него, освен факта, че изглежда е свързан с Мейкпийс. И че е казал на живо по радиото… отзад е преписът от радиопредаването — Кордър цитира по памет и с монотонна интонация. — Че заслужавате да ви одерат кожата от лъжливите кокали, различни части от анатомията ви да бъдат хвърлени на кучетата и останалата част от вас да бъде заровена в някой дълбок гроб и да бъде забравена, както той твърди, че сте забравили за братята му. Той е господинът, който…

— Да, Кордър. Знам кой е този господин — прошепна Ъркарт, гледайки снимката в папката. — И не съм забравил братята му.

Устата му беше пресъхнала, но не се пресегна за чашата чай до него, защото знаеше, че ръката му ще потрепери и ще го издаде. В съзнанието му пак бяха изплували тези очи, които се взираха в него с таена толкова години омраза. Той затвори рязко папката. Сега знаеше името на брата. Беше го видял едва ли не на прага си, беше усетил злобата му, която явно отказваше да умре. Сякаш призраци от толкова отдавна, от толкова години назад го преследваха по целия свят.

— Сигурно е нищо и никакъв дядка — каза Кордър, забравяйки, че възрастта е сходна с тази на Ъркарт. — Но ви е заплашил, а сега, като почвате и кампанията и с всичките тези пътувания, не можем да си позволим никакви рискове. Какво ще пожелаете да направя с него? Да го предупредя да не се мярка повече? Да го заключа за малко? Или да го забравим? Понеже идват избори и това е доста личен въпрос, прецених, че вие лично трябва да решите. Дори глобите за паркиране могат да имат политическо значение в такъв момент.

— Благодаря ти, Кордър — отвърна тихо Ъркарт.

Лек ветрец мина по цветните храсти и Ъркарт го усети по челото си. Усети игличките пот.

— Проблемът е, че ако нищо не направим, ще става само по-лошо. Заплахите. Глупостите му по радиото. Искате ли да направя така, че да млъкне?

В главата на Ъркарт имаше и други гласове, шепнещи, разпръскващи мъглата на съмнението, помагащи му да види нещата по-ясно и да вземе решение.

— Не, Кордър, остави този човек, него не го пипайте. Без мъченици. Но радиостанцията…

— „Лондонско радио за Кипър“.

— Със сигурност има някакви нарушения. Наредбата за междурасовите отношения, изборния кодекс, нещо от медийните закони.

— Обзалагам се, че ще открием и забранени субстанции в офисите им. Даже почти мога да го гарантирам.

— Да, и аз очаквам, че можеш. Нека да им дръпнем шалтера, да им вземем лиценза за излъчване. Да им затворим мръсните усти. Така няма да има нужда да поемаме риска да превърнем Пасолидес в предмет на обществено съчувствие. Какво мислиш?

— Само ми кажете кога и ще им дръпнем шалтера.

— Отлично. Сега, Кордър, кажи ми за връзката между стареца и г-н Мейкпийс…

* * *

— И се оказва, че клати дъщерята.

Том не си губеше времето, помисли си Клер. Веднага си беше намерил нова изгора.

— Но това, което ме учудва — продължи Ъркарт, — е, че ти не си чула за това. От шофьора. Явно го правят като карибски котки по малките улички.

И тя беше учудена. Нямаше как шофьорът да не беше разбрал и да не беше казал на Йоханис. А, ето какво беше. Йоханис не й беше казал. Не би й казал. Не беше в стила му…

— Трябва да разберем повече. Какви са му мръсните фантазии. Дали се облича като Робин Худ? Дали се възбужда от стенограмите на парламента? Това са парчета чисто злато, по-ценни от парчета от кръста на Христос — продължаваше Ъркарт. — Това ще даде материал на тези мързеливи мулета в пресата да му скочат всички като един голям звяр.

Всичкото това надничане, търсене на слабост. Това не беше най-добрият начин и тя започваше да го осъзнава. Не беше начинът на Йоханис.

Той не беше първият от рода Карлсен, когото тя познаваше. Клер и синът му, Бени, бяха връстници в университета. Много повече от връстници. Връзката им започна в началото на пролетната ваканция в една плоскодънна лодка под съучастнически надвисналите клони на върба по един от притоците на река Чъруел и продължи през цялото великолепно лято на хедонизъм, прекаран сред пясъчните дюни и пъпешовите градини на остров Закинтос в егоцентрична сласт. Една вечер отидоха да гледат как костенурките пълзят по плажа към гнездата си; бяха си взели бутилка алкохол, а вече бяха изпили предостатъчно. Срещнаха един мъж, по-възрастен, който беше сам. Бени предложи да споделят по едно питие, а после предложи да споделят и нея. И защо не? Бени би се зарадвал на подобен жест от нейна страна. Тя се съгласи, на топлия пясък на плажа на костенурките, но след това между тях с Бени вече не беше същото. До този момент те бяха споделяли всичките си сексуални преживявания и апетити, но този път тя не искаше да сподели. Беше грешка, автогол, нещо, което я накара да осъзнае, че може и да има тялото на жена, но й липсва преценката как да го използва. Липсваше й преценка и за Бени. Тя не искаше да говори за това. Той стана ревнив, обсебен, измъчван от спомена как тя извива тялото си от наслада под лунната светлина. Караха се по целия път обратно към тяхната последна и отделна година в университета.

Много по-късно, сякаш в друг живот, тя срещна Йоханис. Тя не искаше да се влюбва в него и беше направила всичко възможно да го предотврати, но все пак така стана. А когато тя срещна Бени след всичките тези години и Йоханис разчете измъчените изражения по лицата им, той беше разбрал. Не обвиняваше никого, не се разсърди, когато Бени реши да отиде да ръководи стокхолмския офис и рядко идваше на гости. Йоханис никога не попита.

Колко различен беше Йоханис от Франсис Ъркарт. Ъркарт винаги търсеше слабост, която да използва, факти от личния живот, които могат да накарат репутацията на някого да увехне до корените, когато бъдат извадени наяве. За него всеки човек с влияние беше заплаха, която трябваше да се пресече в зародиш.

Тя започна да разбира, че за Ъркарт нямаше планини, нямаше брегове, нямаше тучни поля, а само плосък и пуст пейзаж, в който само той хвърляше сянка.

Днес тя научи ценен урок. Намираше Франсис Ъркарт за изключително привлекателен. Но не го харесваше много.