Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Къща от карти (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Final Cut, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Майкъл Добс

Заглавие: Последното раздаване

Преводач: Георги Иванов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: „Алианс Принт“

Излязла от печат: юни 2017

Отговорен редактор: Христо Блажев

Редактор: Милена Братованова

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Стойчо Иванов

ISBN: 978-954-28-2360-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6523

История

  1. — Добавяне

Глава четиридесет и пета

Правилата в политиката са прости.

Не очаквай твърде много, не се захващай с твърде малко и най-вече никога, никога недей да спиш дълбоко.

Умиращото слънце хвърляше остри сенки през просеката. Температурата все още беше над 35, но Николау трепереше. Продължаваше да трепери от следобед, пулсът му беше неравномерен, гласът му пресипнал, но умът му не беше загубил остротата си.

— Не мога да си тръгна, Елпида.

— Ако останеш тук, татко, ще умреш — тя коленичи до него, попивайки мокрото му чело.

— Не ме е страх. Свикнах да ме заплашва смърт през последните няколко дни.

Това беше неговият опит лековато да разсее тревогите, но той се провали. Атмосферата оставаше зловонна, пълна с усещане за крах. Бледата светлина от лампата в камиона беше изцедила цвета от лицето му, оставяйки само две малки петънца на протест, които се разляха по скулите му. Останалата част от него приличаше на восъчна фигура.

— Ела с мен. Сега — молбите й издаваха отчаянието.

Тя го задърпа, усещайки всяка костичка в крехката му ръка, но той отказа да стане от матрака от одеяла. Вече не беше сигурен дали ще може, дори да опита.

— Трябва да го обмислите, сър — намеси се Сейнт Обин, клекнал в мрака, който бавно поглъщаше далечния край на каросерията на камиона. — Няма какво да се спечели от безсмислено страдание.

— Това е… благородно от ваша страна, полковник — дишането на Николау ставаше плитко, той се бореше за всяка дума. — Но вие рискувахте живота си, за да спасите нас. Не мога да изоставя нашите британски приятели.

— Татко, порасни.

Нейният укор го удари през лицето. Очите му, матови и далечни, се напрегнаха да фокусират.

— Те не дойдоха да спасят нашите кожи, а тази на върховния комисар. И на г-н Ъркарт — продължи тя. — Не е ли така, полковник?

Сейнт Обин сви рамене.

— Аз съм военен. Правя, каквото ми наредят. Войникът не е обучен да пита „защо“.

Николау махна вяло с ръка.

— Но г-н Ъркарт досега ни беше толкова добър приятел, Елпида. Мирът…

— Това е нашият мир, а не неговият. А и вече е загубен така или иначе.

Възрастният мъж потрепна. Страданието му се крепеше на надеждата, че всичко, за което се е борил, все пак ще се осъществи; мисълта за провал го изцеждаше като пиявица.

— Моля те, кажи ми, че не съм пропилял всичко.

— Не можеш да се бориш на два фронта едновременно, татко. Изглежда, че даваш твърде много на турците и се оставяш твърде много на британците. Колкото и да искаме мир, ние, кипърците, си имаме и гордост. Понякога това е по-важно.

Ръката му се разтресе, протегна се към дъщеря му.

— Всичко, което съм правил, Елпида, съм го правил за теб и за другите като теб. За бъдещето.

— Не, Баба̀. Не си.

Николау се задави. Сейнт Обин се наведе напред и прошепна:

— По-кротко, мис.

Но тя не му обърна внимание.

— Затова искам да се махна оттук и да отида при хората отвън — продължи тя.

— Защо? Защо? — простена баща й.

— Защото, Баба̀, те са прави. А британците да окупират кипърска земя като господари е грешно.

— Никога не си говорила такива работи преди.

— Никога не си ме питал. Не си питал и никой друг. Но Кипър се променя. Пораства.

Тя се обърна към Сейнт Обин.

— Полковник, повярвайте ми, ще бъдете добре дошъл в моя дом по всяко време. Като приятел. Но не ви искам в дома си по право.

Той кимна, не каза нищо. Идеята за отстъпление от далечните постове не беше новост за един британски войник.

— Защо ме измъчваш така, Елпида? — отслабващият глас на президента се лющеше.

— Защото те обичам, Баба̀. Защото не искам животът ти да свърши в провал. Защото ако пресечем линията, ако се присъединим към тях, не само че ще направиш това, което аз вярвам, че е правилно за нашия остров, но и това, което е най-добро за теб. Може дори да запазиш малко гордост, да, малко правда сред разрухата, която ни оставиха британците. Може дори да спасиш мира.

Сейнт Обин се покашля извинително.

— Господата отвън, сър, настояха, че ще оставят вас и дъщеря ви да преминете линията само ако подадете оставка.

— Президентството вече стана легло от тръни.

— Не можеш да постигнеш мир с турците, татко, ако първо не върнеш мира в нашето общество.

— И както изглежда, в моето собствено семейство.

Николау потъна обратно в твърдата възглавница от одеяла, изтощен, но в пълно съзнание. Кокалестите му пръсти стиснаха ръката на дъщеря му, напрягайки се с всеки удар на сърцето, докато той се мъчеше да намери път през лабиринта от емоции.

— Какво трябва да се направи? Как мога да постигна повече — като остана на този пост или като подам оставка?

— Татко, нищо няма да постигнеш, като умреш.

— Да загубя всичко? Президентството? Мира? Теб, Елпида?

— Баба̀, никога няма да загубиш любовта ми — прошепна тя и той сякаш почерпи сили от думите й.

Той стисна ръката й по-уверено, надигна се неудобно на лакът и успя едва-едва да погледне отвъд локвата от светлина над импровизираното му легло.

— Полковник, ако реша да си тръгна, ще ми позволите ли?

— Вие не сте мой пленник, сър.

— Тогава, ако нямате нищо против, смятам да го направя.

Полковникът кимна и се протегна да помогне на Николау да се изправи. Елпида го спря с жест.

— Не, благодаря ви, полковник. Ако той може, бих искала баща ми да отиде до сънародниците си, без да се държи за британска ръка.

— Наистина се чувствам някак по-силен — призна баща й.

— Защо мислиш те наритах толкова жестоко, Баба̀ — попита тя, целувайки го нежно. — Винаги ставаш много упорит, когато си ядосан.

След като помогна на баща си да слезе от камиона, тя се обърна към Сейнт Обин:

— Наистина мисля това, което казах, полковник. Че винаги ще сте добре дошъл в дома ми. Като приятел.

Беше здрач. Свещите пропукваха, нежната песен на кипърските ученички трептеше във вечерния въздух, докато последните цветове на пурпур и огън се протягаха по хоризонта като пръсти, дърпащи завесата на нощта. Облегнал се на ръката на дъщеря си, президентът на Кипър обърна гръб на британците и извървя петдесетте метра, за да се присъедини към сънародниците си.

* * *

Новите стъкла и предната врата пристигнаха тази сутрин. Както и данъчната призовка, с покана да потвърди среща с инспектор по ДДС. „Вангелис“ беше готов да започне отново работа и вълците вече се навъртаха все по-близо и по-близо.

Той чувстваше, че го преследват от всички страни. По телевизора гледаше кадрите с Мейкпийс, който се радваше пред сградата на съда. Беше вдигнал ръце над главата си все едно още беше окован и получаваше същия жест от преливащата тълпа; те го заливаха с подкрепа и внимание. Победителят. Англичанинът, който — доколкото знаеше Пасолидес — никога не беше стъпвал в Кипър, сега се явяваше спасител на родината му. Чест, изградена на чуждата саможертва. Саможертва, мислеше си Пасолидес, като неговата собствена.

Екранът показваше кадри на радост и от самия остров, където старци, сбръчкани и прегърбени като стари маслинови дървета, танцуваха с млади момичета и размахваха пушки и манерки като в някоя сцена от „Зорба Гъркът“, празнувайки оставката на Николау.

Навсякъде виждаше щастието на другите, но Пасолидес не беше част от тази радост. Това трябваше да са неговите победи, неговите постижения, но отново, както винаги се случваше в живота му, той се оказваше изключен. А пликовете с гербовата корона на официалните институции стояха на масата пред него. Те го преследваха, агентите на британския империализъм, както преди толкова много години, дори в бърлогата му, и не му оставяха убежище.

Отвътре се гърчеше като червей, разсечен от лопата, в очите му беше паднала росата на отчаянието, мозъкът му беше опразнен от горчивината. С вик на отчаяние той замахна и хвърли бутилката, от която пиеше, по сатанинското око на телевизионния екран. Бутилката отскочи и удари новия прозорец. Нещо изпука.

Но на Вангелис вече не му пукаше.

* * *

Ъркарт гледаше същата новинарска емисия като Пасолидес и неговото отчаяние беше не по-малко. Видя стиснатите юмруци на Мейкпийс да се издигат над главата му, после да падат, да се вдигат отново и пак да падат. За Ъркарт изглеждаше сякаш Мейкпийс е стиснал дръжката на кинжал, която се спуска отново и отново и се забива в собственото му тяло. В триумфа на Мейкпийс се съдържаше неговата гибел.

Беше късно вечерта; повика Кордър.

— Още си тук?

— Помислих си, че може да имаш нужда от компания.

— Много мило. Ти си добър човек, Кордър. Добър човек — пауза. — Имам нещо за теб.

Кордър слушаше внимателно, без да сваля поглед от министър-председателя през цялото време. Скованото изражение на Ъркарт беше за моргата, гласът му беше странно монотонен, рефлексите механични. Променен човек или променящ се, който се мъчеше да скрие отчаянието.

Когато Ъркарт привърши, Кордър успя да намери само една дума.

— Защо?

Досега никога не беше поставял друго нареждане под въпрос.

Гласът на Ъркарт беше не по-силен от дрезгав шепот, сякаш се давеше с всяка дума.

— Току-що дадох заповед на конвоя в Кипър да се предаде; нямам друга възможност. Да приема поражението е обида за всяка костица в тялото ми. Ще ме убие, Кордър, те ще ме одерат жив и ще забият главата ми на кол. Някак си трябва да продължа да се боря, както мога.

— Но защо по този начин?

— Моля те, не ме питай, Кордър; и аз самият не съм сигурен. Може би защото само това ми остана.

* * *

Въздействието беше катастрофално, всепомитащо. Но като бент, който задържаше прииждащите води, докато вече не може да устои, първите видими пукнатини се появиха чак след няколко часа. Новината за крайното унижение, съобщението, че хората на Сейнт Обин предават оръжията си, за да влязат в „безусловни преговори“ с кипърците, дойде твърде късно за сутрешните вестници, а нощните кадри, които се появиха в сутрешните новинарски емисии, бяха прекалено неясни и с прекалено много шум в картината, за да постигнат пълно въздействие. Независимо от това тътенът на вътрешен колапс се чуваше отвсякъде.

Звуците, които издаваше народният представител за Милтън Кейнс[1], не приличаха толкова на тътен, колкото на ритмични удари по барабан, който приканва на оръжие. Той вече не можеше да сдържа под копчетата на жилетката си правдивия гняв, който беше трупал, откакто му отказаха повишение в новото правителство след последните избори.

— Том ми е колега и приятел от много години — изказваше се той от задната седалка на радиоколата, паркирана в алеята пред къщата му. — И двамата с Том сме служили вярно на партията и аз имам огромно уважение към Том.

Той се беше вкопчил в малкото му име като спасителен пояс в бурно море, сякаш ако го повтаря достатъчно често, щеше да убеди хората в това, в което той самият само преди минути се беше убедил.

— Походът ще мине през моя избирателен район по-късно днес и аз много се надявам да марширувам в редиците му.

Битката за благословията на Мейкпийс беше започнала.

— Партията не принадлежи на Франсис Ъркарт, не принадлежи на нито един отделен човек. Смятам, че г-н Ъркарт трябва да обяви намерението си да се оттегли незабавно след тези избори. Моето предложение за негов заместник би бил Том Мейкпийс.

— А ако министър-председателят не направи такова изявление? — попита интервюиращият от студиото в Лондон.

— Честно казано, не мисля, че има някакъв избор.

От централата на партията идваха доклади за приливна вълна с телефонни обаждания от активисти, искащи оставката — не ставаше ясно дали на министър-председателя или на народния представител за Милтън Кейнс. Във всеки случай незабавно излезе прессъобщение, което отричаше това, но когато журналистите се опитаха да проверят историята и да разберат какво точно става, те не успяха да се свържат. Телефонната централа беше блокирала.

А от Кипър дойде новината за официалната оставка на Николау и обявяването на неговия наследник, бившия вицепрезидент Христодоулу, който държеше концесията на БМВ за острова.

— Няма да намерим покой — викаше той на бурната пресконференция пред букет от микрофони, — докато кръвта, пролята от нашите бащи, не получи нужното уважение и цялата земя на острова не бъде върната на Кипър.

Много от журналистите дори започнаха да аплодират.

— И макар да вярвам, че трябва да търсим всяка възможност за мир с нашите турски съседи в Кипър, аз не мога да подпиша предложеното мирно споразумение в сегашния му вид. По-справедливото разделение на офшорните нефтени ресурси е жизненоважно и ще се свържа веднага с президент Нурес, за да продължим дискусиите.

До него стоеше Елпида, напрегната, но с ангелско излъчване, която кимаше окуражително, преди да прочете изявление на подкрепа, идващо от болничното легло на баща й.

През целия ден пропукванията ставаха все по-големи, подкрепата изтичаше, течовете се превръщаха в огромни гейзери и те помитаха Франсис Ъркарт в забвение.

До следващата сутрин настроението напомняше истерия. Капакът на една от джантите на бусчето, което доставяше сутрешните вестници на „Даунинг стрийт“, се беше разхлабил; звукът проехтя в стените на тясната улица като тропота на количка по калдъръма на път за гилотината. Тъй като и двете основни партии и всякакъв вид лобистки организации вече присвояваха Мейкпийс за свой духовен водач, изходът от изборите беше напълно неясен; партийните линии се рушаха в хаос от война на граждански позиции, а сред разпръснатите военни единици се скитаха глутници от репортери, които се опитваха да намерят поредния болезнен пример за отстъпничество от редиците на Франсис Ъркарт. Една телефонна анкета показваше, че по-малко от десет процента от избирателите искат Ъркарт да остане министър-председател; придружаващият редакционен коментар гласеше, че който иска Ъркарт да остане, трябва да е таен привърженик на опозицията. Опитите да се потърси мнението на големите изборни кандидати по места с въпрос кой според тях трябва да бъде следващият им лидер доведоха до поразително единодушен отговор. Мейкпийс — стига да го поиска. Но Мейкпийс оставаше равнодушен, без да казва нищо, походът му се виеше към покрайнините на Милтън Кейнс и растеше с хиляди на всеки изминал час.

Изглеждаше, че с всяка изминала минута тълпата пред портата нараства по размер. Думи, зад които до сутринта стояха само анонимни високопоставени източници в правителствената партия, до следобед бяха окичени с имена; редови членове на партията под натиска на малките мнозинства в избирателните си райони и дребнавите си съпруги вкъщи се втурваха да се присъединят към отряда за изпълнение на екзекуцията, преди самите те да бъдат изправени пред стената. Говореше се, че министрите са в постоянен контакт и заговор, с цел да излязат в открит бунт. Беше съобщено, че най-малко две сборища на министри ще седнат заедно около масите тази вечер в Лондон, за да обсъдят премахването на премиера — не дали, а кога и как. Репортажите бяха толкова многобройни, че мястото на срещите трябваше да се промени в последния момент.

А от първа страница на новия журнал на Джаспър Макинтош — „Трибюн“ — гърмеше най-невероятното твърдение от всички. Над снимките на британски войници, които изглеждаха болни и изтощени, някои от тях на носилки, възстановяващи се от дехидратацията и жегата, стоеше заглавието: „ФРАНСИС ЪРКАРТ ПЛАНИРАЛ ХИМИЧЕСКА ВОЙНА“. „Предната нощ мина в страхове, че министър-председателят планира да използва химически и биологически оръжия срещу Кипър, преди да бъде принуден да се предаде. Тревожното състояние на британските войници, участвали във фиаското, доведе до твърдения, че са били заразени със собственото им биологическо оръжие, което Франсис Ъркарт лично им е заповядал да пренасят тайно с конвоя. Тези негови заповеди правят Ъркарт военнопрестъпник, отговорен за най-сериозните нарушения на Конвенцията за правата на човека според изказванията на активисти за мир…“

Макинтош беше на яхтата си на док Сейнт Катрин, модния гьол, сгушен до колоните на Тауър Бридж, когато телефонът му звънна.

— Защо си го публикувал, като знаеш, че не е истина? — гласът беше дрезгав, с лек шотландски акцент, който се появяваше само когато е много изтощен.

— Истина, Франсис? Ти откога се интересуваш от истината.

— Защо си го публикувал? — поиска да знае още веднъж Ъркарт.

— Защото ще ти навреди. И защото ще те заболи. Ето защо.

Някъде до Макинтош се чу звук от тапа на шампанско и звън на женски смях.

— Мислех, че имаме договорка.

— Разбира се, че имаме. Ти ще ми бъркаш в очите, докогато можеш. После ще бъде мой ред. Е, твоят ред вече мина, Франсис. Вече нямаш нищо, с което да ме заплашиш, нито данъци, нито антимонополни поправки. Защото след една седмица ще те обесят пред всяка избирателна секция в страната. А аз ще съм домакин на празненството.

— Не можем ли нещо…

Но връзката вече бе прекъсната.

Бележки

[1] Град в Централна Англия, на 72 километра северозападно от Лондон. — Б.пр.