Майкъл Добс
Последното раздаване (27)

Глава двадесет и пета

Играта, наречена политика, често се започва на принципа „да пробваме, пък да видим какво ще стане“.

— Гети и гонгове и тази вечер — въздъхна Ъркарт.

Той беше загубил бройката колко пъти му се беше налагало да облича официален костюм в летните вечери само за да си разменя безпоследствени любезности с някой автократ от Третия свят, който с напредване на бутилките вино щеше да започне да се хвали с многото си жени, многото си титли и многото си сметки в швейцарски банки. Ъркарт си каза, че е по-добре да посвети времето си на нещо, което носи по-голямо удовлетворение. Но какво? С известно безпокойство той осъзна, че не знаеше какво. За него нямаше друго.

— Виждам, че са наслагали колчета по поляната за тази скапана статуя — Мортима гледаше през прозореца на спалнята. — Нали беше казал на Макс Стенбрук да ги спре.

— Той работи по въпроса.

— Безумие — продължи тя. — След малко повече от месец ще задминеш рекорда й. Твоята статуя трябва да сложат.

— Сигурно и тя си е мислела, че няма как да загуби — промърмори замислено той.

Тя се обърна, по лицето й проблесна безпокойство.

— Всички тези глупости с Мейкпийс ли те тревожат, Франсис?

— Малко. Може би.

— Не ти е в характера. Да се признаваш за уязвим.

— Кара ме да бъда припрян, Мортима. Ако му дам време да се организира, да порасне, ще му дам време да успее. Времето не е на моя страна, не и когато достигнеш моята възраст.

С тиха ругатня той дръпна възела на папийонката си и започна да я връзва наново.

— Клер казва, че все ще намеря начин да разоблича блъфа му. Да издигна националния флаг.

— Тя се оказа интересна партньорка.

Той разбираше точно какво казва тя.

— Не, Мортима, няма да има развлечения. В миналото ни донесоха толкова много страдание. А и отвсякъде чувам гласове, които ми казват, че ще имам нужда от пълна концентрация през следващите няколко месеца.

— Хората все още те смятат за велик лидер, Франсис.

— Но все още не е сигурно, че няма да доживея да ме смятат за още по-велик злодей.

— Какво те гризе? — попита разтревожено тя. — Обикновено не си толкова мрачен.

Той се вгледа в отражението си в огледалото. Времето неминуемо беше взело своето; лицето беше набръчкано и увиснало, косата изтъняла, очите неясни и обрамчени от умора. Ъркарт човекът — или поне младият мъж — беше само спомен. И все пак той усещаше, че някои спомени бяха оживели по-дълго, отколкото други. Отказваха да умрат. Особено споменът за един ден преди много години, когато в името на дълг и родина той беше допуснал грешка. Докато вечерното слънце се процеждаше през прозореца и обливаше стаята в богата охра, този спомен се върна много ясно. Ръцете му увиснаха до тялото, папийонката се разплете отново.

— Като бях млад лейтенант в Кипър — гласът звучеше сухо, като че ли беше започнал отново да пуши, — имаше един инцидент. Нещастен сблъсък на съдби. Жертва, ако щеш, в името на мира и на Нейно Величество. Днес ми писа Том Мейкпийс. Той знае за инцидента, но не и за участието ми в него. Ако някога стане публично достояние моето участие в това дело, ще ме унищожат. Бързо ще забравят всичко, което съм постигнал, и ще ме разкъсат като вълци.

Той се обърна към нея.

— Ако дам на Мейкпийс това, което иска, той ще се захване с въпроса. Ако не му го дам, ще се захване с мен. И в двата случая има отличен шанс да бъда унищожен. А времето е на негова страна.

— Тогава се бори с него, Франсис.

— Не знам как.

— Лъкът ти стреля надалеч.

Той отиде при нея на прозореца, взе ръцете й, притисна дланите й, за да успокои лошите й предчувствия, и нежно целуна челото й.

— Лъкът ми. Само дето не съм сигурен дали все още имам силата да го опъна.

Той се засмя, кух звук, към който тя предпочете да не се присъедини.

— Трябва ни още една победа, още едни успешни избори. Името Ъркарт, твоето и моето, да бъде записано в историята. Най-дълго служилият министър-председател през този век.

— И най-великият.

— Дължа го на теб дори повече, отколкото го дължа на себе си. Трябва да намеря начин да го победя, да го унищожа. Какъвто и да е начин! И то бързо. Всичко, което съм постигнал досега, зависи от това.

— А после какво, Франсис?

— После ще можем да помислим за оттегляне и може би ще стана досаден старец в пенсия, ако това искаш.

— Това ли е, което ти искаш?

— Не. Но какво друго ми остава? Нищо друго нямам. Затова ще се боря с Том Мейкпийс. И с всички други. Докато дишам.

За Мортима това звучеше твърде много като епитафия; тя го прегърна, както не бяха се прегръщали отдавна, зарови лице в увисналата плът, страхувайки се, че пропада в дълбоката яма на празната му старост.

Изведнъж той се стегна, лицето му осезаемо просветна. Нещо над рамото й беше привлякло погледа му. Работниците бяха приключили с поставянето на колчетата — миниатюрни флагчета със знамето, колко оригинално — и една голяма косачка се носеше тромаво към тях. Тя се приближи колебливо, нямаше откъде да мине, забави ход, спря и тръгна да завива, за да ги избегне. Това се оказваше значителна трудност, косачката надъвка хубавата трева и събори няколко знаменца, докато градинарят се набираше на волана. Ясно беше, че тази машина не е проектирана да коси при такива усложнени обстоятелства. Ъркарт наблюдаваше всичко това с нарастващ интерес.

— Освен това, любов моя, на един велик генерал не му се налага да опъва собствения си лък. Намира други да му свършат тази работа. Трябват му само идеи. А една-две идеи току-що почукаха на вратата ми.

* * *

— Макс — провикна се той.

Министрите заприиждаха в стаята на правителството, където го видяха в далечния край да потропва с ръка по масата, а не в обичайния стол под портрета на Уолпол.

Стенбрук се приближи, провирайки се около останалите, които не бяха сигурни дали е редно да заемат местата си, докато той все още стои прав.

— Макс, скъпо момче — поздрави го Ъркарт. — Нашият малък разговор за статуята. Помниш ли? Не си подписал още решението, нали?

— Забавих нещата, доколкото е възможно, Франсис — Стенбрук се опита да го представи като спартанска битка и после добави смутено: — Но не мога да намеря и една скапана причина да кажа „не“.

Ъркарт го скастри с поглед, после сложи ръка на рамото на колегата си и го дръпна към прозореца.

— Има само една причина да откажеш на един толкова благороден проект, Макс, и то е защото не са събрали достатъчно пари.

— Но те са ги събрали. Осемдесет хиляди паунда.

— Това е само за статуята. Ами поддръжката?

— Какво има да й се поддържа на една статуя, Франсис? От време на време ще я забърсват от гълъбови курешки, но това едва ли ще струва кой знае какво.

— Не става дума само за птици обаче, нали така? Ами терористите?

Стенбрук остана слисан.

— Г-н министър на вътрешните работи — Ъркарт повика Джефри, който веднага изприпка.

И останалите започнаха да се приближават, привлечени от мириса на кръв или пък беше някаква форма на четене на морал на гърба на новия министър на околната среда — и в двата случая никой не искаше да изпусне шоуто.

— Джефри, не смяташ ли, че една статуя на нашата любима бивша лидерка, издигната до градините на „Даунинг стрийт“, ще се окаже очевидна мишена за терористични атаки? Символично възмездие за предишните провали? Техните, не нейните. Да не говорим как ще привлече вниманието на обикновените вандали и онези с графитите.

— Определено, г-н министър-председател.

— Такъв благороден проект заслужава да бъде подсигурена неговата, и нашата, сигурност. Двадесет и четири часа на ден. Може би специална система за видеонаблюдение. Колко би струвало това?

— Колко искате да струва, г-н министър-председател?

— Точно така, Джефри, благодаря ти. Да се инсталира и поддържа — поне десет хиляди паунда на година, там някъде, не мислиш ли?

— Звучи ми доста разумно.

— Обаче нали трябват и хора, които да следят материала от камерите. И то по двадесет и четири часа на ден. Плюс нощна охрана, с огледи на всеки час.

— Такова нещо си отива към едни двайсет хиляди паунда, че и ресто няма да видиш — включи се Джефри.

— Виждаш ли, Макс. Оказва се, че трябва да се намерят отнякъде по още трийсет хиляди на година.

Стенбрук пребледня, сякаш беше получил кръвоизлив.

— Мисля, че фондът ще успее да ги покрие, Франсис.

— Но не си помислил за тревата, нали? Изненадващ пропуск за един министър на околната среда.

— Тревата? Какво общо има тревата, по дяволите? — и мозъкът, и езикът му бяха замрели в объркване.

— Всичко. Както възнамерявам да ти покажа. Ела с мен.

Ъркарт отвори широко вратите към вътрешния двор и като майка гъска поведе всичките двадесет и пет от тях в колона надолу по стълбите към градината, през вратата в старата тухлена стена, и за по-малко от минута се озоваха на въпросното място. Стреснатите им охранители се разтичаха около тях като каубои, които се опитват да приберат избягали говеда.

— Къш! Къш от тревата ми! — викна им той. — Това е от изключителна важност.

Охранителите се отдръпнаха на дистанция, която опъваше нервите им, чудейки се дали този дъртак най-после си беше изгубил ума и дали е редно да повикат подкрепления или по-скоро социалните.

— Обърнете внимание — инструктира Ъркарт с широко разперени ръце. — Тревата. Красиво окосена, метър по метър. До… — той направи театрален жест сякаш обезглавяваше жертва, коленичила в краката му — дотук.

Те се скупчиха около него, за да инспектират опърпания чим, на който стоеше.

— Виждаш ли, Макс, косачката не може да се справи. Твърде е голяма. Ще трябва да се купи друга. И да се транспортира дотук по два пъти в седмицата през цялото лято, само за да коси около статуята.

— Ще трябва и ръчна косачка, без съмнение — Болингброук реши да се присъедини към това, което явно беше един прекрасен нов летен спорт.

— Благодаря ти, Артър. Ще трябва да се наеме и някой, който да коси с ръчен тример, Макс. Иначе цялата стройна организация, която сме създали за поддържането на зелените площи в нашия грациозен град, ще отиде по дяволите. Ще се разбалансира. И ще настане хаос. И то заради твоята статуя.

— Едва ли е моята статуя — промърмори Стенбрук, но вече се включваха и други играчи на терена.

— Г-н министър, какъв би бил разходът за една малка косачка и ръчен тример, за тяхното съхранение и транспорт от и до склада, по петдесет пъти на година, плюс някаква сума за хаоса, който е много вероятно да се създаде в графика по поддръжката? — каза го сякаш нямаше начин целият център на Лондон да не се окаже блокиран.

— Бих казал още десетина хиляди — беше млад мъж с устни като на златна рибка.

— Минимум.

— Значи десет плюс още десет и още двайсет. Стават още четиридесет хиляди паунда, Макс.

— Ще го кажа на инициативния комитет.

— Не просто четиридесет хиляди паунда, Макс. Четиридесет хиляди паунда на година. Трябва да сме уверени, че фондът ще може да генерира такава сума в продължение на поне десет години, иначе ще се окаже, че данъкоплатецът плаща сметката. А това не можем да го допуснем.

— Не и точно когато ми предстои да обявя, че замразявам заплатите на медицинските сестри — каза министърът на здравеопазването с празничен тон.

— А къде е финансовият министър? Министър-председателят го вика. А, Джим, не бъди срамежлив.

Министърът на финансите, който стоеше леко встрани, бе избутан напред от няколко чифта ръце сред хор от смехове.

— Г-н министър. Фонд, достатъчен да генерира по четиридесет хиляди паунда на година, за минимум десет години. За колко говорим?

Джим Барфийлд, закръглена фигура като на член на клуба „Пикуик“, с щръкнал кичур коса, който създаваше впечатление, че мозъкът му е експлодирал, се почеса по корема и прехапа долната си устна.

— Не съм свикнал да мисля в хиляди. Ако сложим няколко нули отзад, няма да имам проблем, но… — той се почеса отново. — Да кажем четвърт милион. Между нас казано, като приятели.

— Г-н Стенбрук, инициативният комитет разполага ли с четвърт милион паунда? Отделно от осемдесетте хиляди за издигане на статуята?

Стенбрук не знаеше дали да се смее с останалите, дали да падне на колене и да целува тревата, или да се сгърчи от унижение и затова просто наведе глава.

— „Не си прави кумир“ и не му се кланяй! — чу се един глас.

Останалите аплодираха.

— В такъв случай с голямо съжаление ви информираме, че…

Нямаше нужда да довършва. Всички членове на кабинета до един, дори Стенбрук, аплодираха, сякаш че на зелената морава на Уестминстър бяха станали свидетели на изпълнение на един от най-великите илюзионисти на десетилетието. А може би беше точно така.

Той се чувстваше добре. Беше показал, че все още е най-великият актьор на епохата; беше му еднакво важно да го припомни на себе си, колкото и на останалите. Гледката от прозореца му беше спасена, демоните от миналото бяха пропъдени. Сега оставаше да пропъди демоните от бъдещето.