Майкъл Добс
Последното раздаване (19)

Глава седемнадесета

Лоялността притежава характеристиките на разтворимото кафе, които я правят евтина и в крайна сметка незадоволителна.

Все още беше по риза, когато отвори входната врата. По острите ръбове тя предположи, че може да я е гладил сам.

— Ще ме намразите, че ви безпокоя вкъщи.

От двете стъпала над нея, Том Мейкпийс я разгледа, докато все още сдъвкваше парче препечена филия. Тя отметна нервно тъмната си коса, сутрешното слънце се плъзна по цветове на лъскав въглен. Устните бяха пълни, свити в притеснение, ръцете прибрани до тялото и стиснати отпред, което сякаш повдигаше гърдите й към него. Нейната въздържаност беше рядкост в Уестминстър, както и дънките.

— Надявам се, че е нещо важно, госпожице…?

Той забеляза, че нямаше пръстен.

— Мария Пасолидес. Въпрос на живот и смърт в някакъв смисъл.

Добре де, но, дявол да го вземе, точно по средата на закуската ли?

— Ако имате проблем, може би ще е най-добре да ми пишете с детайлите.

— Писах. Получих отговор от ваш асистент, който ми благодари, но казва, че сте твърде зает да се занимавате с индивидуални брожения към момента. Не знаеше как се пише „брожение“.

— През последните няколко дни получихме огромен брой писма. Повечето с подкрепа, радвам се да го кажа, но твърде много, за да мога да им отговоря лично. Извинявам се за това. Може би ще се съгласите да се обадите в офиса ми, за да насрочим среща.

Той изтупа трохите от ръцете си.

— И това направих. Пет пъти. Винаги сте зает.

Губеше тази игра на нула, и то при негов сервис.

— Явно ще се наложи да прекарам цялата сутрин в извинения, г-це Пасолидес. Кажете ми накратко с какво мога да ви помогна.

Той не отстъпи от позицията си две стъпала над нея, нито я покани да влезе — имаше толкова много хора с проблеми, толкова малко, което политиците можеха да направят, а той самият вече се чудеше как да се справи с необичайно голямата купчина неотворени пликове, която беше завзела масата в трапезарията му. Но докато говореше, тя докосна нещо вътре в него, предизвика пулсиращ интерес. Минаха няколко минути, преди той да осъзнае, че това беше привличане.

— Трябва да разберете, г-це Пасолидес, че е труден момент за политиците да навлизат във въпроси с липсващи гробове точно когато сме на прага на мир в Кипър.

— Ето тук бъркате неимоверно.

Докато говореше, притеснението й бе изчезнало напълно.

— Не откритият разговор заплашва мира, а продължаващата несигурност и намеците за нещо скрито-покрито. Дори турците отчитат този факт.

Той се замисли над силата на аргумента й, все още му тежеше мисълта за неотворените писма и невърнатите обаждания, които щяха да го преследват със седмици. Животът без министерската машина се оказваше изключително изморителен и му оставяше съвсем малко време за нови кръстоносни походи.

— Това е много далеч от моя избирателен район — каза вяло той.

— Не бъдете толкова сигурен. Има почти триста хиляди гръцки кипърци в тази държава и по една таверна или дюнерджийница на всяка по-голяма улица. За една нощ някой политик може да се окаже с армия до себе си.

— Или на врата си.

— Пазете се от гърци със сметки за уреждане.

Тя се смееше на тротоара. В тази жена имаше необуздана енергия, ентусиазъм, нетърпение, страст, отдаденост, суровият вкус на живота. На него това му харесваше, харесваше му и тя.

— Изглежда, че единственият начин да се отърва от вас и армията на прага ми е да ви поканя за чаша чай. Така може би ще имаме възможност да обсъдим на чия страна ще е армията.

Той се отмести, за да я пусне да мине.

— И на чий врат.

* * *

Той сведе глава, когато Ъркарт прекоси прага на номер десет. През годините портиерът бе забелязал, че онова, което започна с кратко кимване за поздрав, се бе развило до нещо по-близко до предпазлив поклон; като добър синдикалист той се бореше с тази тенденция, но не можеше да устои на импулса, изграден върху поколения нагласи на наследствената класа, която инстинктивно признаваше авторитета. Майната им на всички. Атмосферата на „Даунинг стрийт“ се беше променила, особено откакто Мортима Ъркарт беше наоколо, ставаше все по-формална с течение на времето и смяната на парламенти — един кралски двор, облечен в демократичен образ. Един ден, успокояваше жена си портиерът, тълпата щеше да се раздвижи като милион песъчинки под краката на Ъркарт и той щеше да затъне до коленете и да изчезне, заровен под изменчивата съдба. Един ден, някой ден, може би много скоро. Но междувременно портиерът щеше да продължи да се усмихва и да се покланя — колкото по-ниско, толкова по-добре, за да огледа плаващите пясъци.

Вратата се затвори и остави навън гладните викове на пресата. Щеше да им хвърли няколко кокала по-късно. Но преди това трябваше да изяде месото. Ъркарт погледна часовника си. Добре, като по план. Беше държал Макинтош да чака точно двадесет минути.

Джаспър Макинтош стоеше в ъгъла на коридора, потропваше с ръчно изработената си обувка по черно-белите плочки, опитвайки безуспешно да скрие раздразнението си. Като собственик и издател на втората по големина и най-бързо растяща вестникарска империя в страната той беше свикнал по-скоро да го чакат, отколкото да чака, и след като цял живот беше издигал и свалял политици, не изпитваше някакво неуместно страхопочитание от сегашната обстановка. Няколко месеца по-рано той бе стигнал до заключението, че е дошло времето да дръпне шалтера на Франсис Ъркарт — не че министър-председателят беше направил нещо политически вредно или обидно, просто той се беше задържал толкова дълго време, че статиите за него вече не продаваха вестници. Промените и несигурността продаваха вестници и бизнесът диктуваше, че е време за малко смут. Макинтош беше развълнуван и бързаше. Миналата седмица най-накрая беше договорил условията за покупка на веригата вестници на „Трибюн“, тромав и губещ гигант с измъчен персонал от журналисти, работещи в плесенясала печатница за отегчени читатели, но който пък предлагаше добре познати заглавия и голям потенциал. Журналистите можеше да бъдат съкратени, нова печатница можеше да бъде построена, нова публика купена с тежка реклама и промоции, но цената щеше да бъде висока, много десетки милиони, и в света на Макинтош нямаше място за излишно стоене на едно място. Той трябваше да разкара лихварите от гърба си. Това означаваше заглавия, събития, специални ефекти и нови герои. Сантименталността беше грях.

Макинтош вече беше решил, че Ъркарт губи мача от тази сутрин, и то не просто защото го започна двадесет минути по-късно. Той предположи, че премиерът иска да разпали отново страстта между тях, може би да му даде ексклузивен поглед върху правителствените рокади в замяна на съчувствие. Нямаше никакъв шанс. В утрешния свят на Макинтош Франсис Ъркарт не фигурираше. А и къде беше любезността, почитта, която можеше да се очаква от човек, дошъл да се помоли? Ъркарт просто го хвана за лакътя и го дръпна по коридора.

— Радвам се, че успя да дойдеш, Джаспър. Нямам много време, трябва да освободя няколко от живите мъртви от мъките им, така че ще карам направо. Защо си дал задача на хората си да хвърлят тор по „Даунинг стрийт“?

— Тор?

— Редакторите ти.

— Г-н министър-председател, те са независими хора. Имам ясна позиция относно намесата…

— Те са банда разбойници и каквото и да им е в главите, ти си ги хванал за топките. Обикновено мислите им следват това.

Изведнъж Ъркарт спря препускането си надолу по коридора. Той натика Макинтош в една ниша със скулптура от Хенри Мур и го погледна право в очите.

— Защо? Защо пишете, че е време да си ходя? Къде сбърках?

Макинтош се замисли и отхвърли варианта да увърта.

Ъркарт искаше да му го кажат направо.

— Нищо. Не опира до това какво сте направили, а до това, което сте. Вие сте гигант, сянката ви пада над целия политически свят и оставя другите на тъмно. Вие бяхте велик човек, Франсис, но е време за промяна. Нека другите получат шанс да растат.

Той се усмихна деликатно; доста добре го каза, помисли си.

— Това е бизнес, нали разбирате. Бизнесът с политиката и вестниците. Нищо лично.

Ъркарт, изглежда, не се впечатли от този своеобразен некролог.

— Задължен съм ти, Джаспър, че беше толкова директен. Винаги съм смятал, че имаме силна и честна връзка, която ще устои на ударите на времето.

— Това е много щедро от ваша страна… — започна Макинтош, но Ъркарт продължи да говори, сякаш не го чува.

— И като говорим за ударите на времето, прецених, че ще бъде най-честно и аз да ти кажа нещо поверително, да споделя някои планове, които Министерството на финансите предлага за гласуване. Аз самият не разбирам много от финанси, оставям това на експерти като теб. Невероятно е как нацията поверява съдбата и националното си богатство на политици като мен, които почти не могат да смятат.

Той сви рамене, сякаш се опитваше да се отърве от някакъв нежелан товар.

— Но, доколкото разбирам, си решил да купиш „Трибюн“ и смяташ да платиш за това, като пуснеш голям брой облигации на своите приятели в ситито.

Вестникарският магнат кимна. Това беше обществено достояние, праволинеен план да събере пари от големи заеми, като лихвата се приспада от наличните печалби на компанията. Като цяло печалбата му щеше да изчезне, но това се отнасяше и за данъците му, като по този начин хазната щеше да плати за разширяването на империята на Макинтош, която за няколко години той щеше да превърне в най-голямата перачница за пари в страната. Дългове днес, платени от данъкоплатеца, в замяна за огромни печалби утре, платими директно на Макинтош. Счетоводство с въображение и напълно легално. Лихварите го обожаваха.

— Става дума за следното — продължи министър-председателят, — и това трябва да остане само между нас двамата, като стари приятели…

При споменаването на думата „приятелство“ някъде в стомаха на Макинтош изяденото мюсли помръдна.

— … министерството планира няколко промени. От следващата седмица. Нещо, че загубите на една компания вече не могат да се прихващат от печалбите на друга. Не претендирам, че го разбирам, а ти?

Макинтош разбираше. Разбираше го толкова добре, че се подпря на стената. Това беше законопроект, който щеше да разбие на пух и прах целия му план. С тези нови правила данъците му щяха да скочат и дори най-глупавият поръчител щеше да осъзнае, че той няма как да си плати заема. Вече беше сключил сделката за закупуването на „Трибюн“, нямаше как да даде заден ход, но при най-малкия намек за промяна в правилата кредиторите му щяха да вдигнат ръце от целия план, щяха да се качат на своите поршета и да отпрашат към ексклузивните си барове, оставяйки го…

— Съсипан. Ще ме съсипете. Ще загубя всичко.

— Така ли? Това би било толкова жалко. Но тези сметкаджии от Министерството на финансите много искат да прокарат тази идея, а кой съм аз, че да споря с тях?

— Ти си скапаният министър-председател!

— Да, така е. Но очевидно не задълго. Бита карта.

— О, Господи!

Раменете на Макинтош потънаха, костюмът, шит по поръчка, увисна като чувал. Той сякаш се стопи. Вдигна очи в търсене на спасение, но всичко, което успя да намери, бяха дългите завеси, които стояха на пост пред високите прозорци на коридора, оцветени в бордо, или в кръв. Неговата кръв. Време беше да преглътне гордостта, думите, самоуважението. Той прочисти гърлото си с мъка.

— Изглежда, редакторите ми са ви преценили погрешно, г-н премиер. Очевидно не сте загубили нито своята проницателност, нито ентусиазма си. Аз ще ги информирам за грешката им веднага. И мисля, че мога да ви уверя, че само редактори, които ценят високо вашите много и разнообразни таланти, ще работят за който и да било от моите вестници.

Сякаш цяла вечност Ъркарт не проговори, докато Макинтош стоеше със затаен дъх. Устните на премиера бяха затворени, изтънели като сбръчканата човка на костенурка, а очите му бяха озарени от злобата на влечуго, като че искаше физически да го нарани, и Макинтош усещаше това. Беше като в детски кошмар; вкусваше собствения си страх.

— Хубаво — най-после устните помръднаха. — Вярвам, че ще намериш изхода.

Ъркарт вече беше обърнал гръб и беше на няколко стъпки от унилия Макинтош, когато се обърна за една последна реплика и сега чертите му се разтеглиха в отработена усмивка.

— Между другото, Джаспър. Разбираш, нали? Всичко това. Просто бизнес. Нищо лично.

И се обърна.