Майкъл Добс
Последното раздаване (39)

Глава тридесет и седма

Ако искаш да накараш камилата да мръдне, взимаш една пръчка и колкото по-дебела е пръчката, толкова по-бързо ще се подчини камилата. Аз имам много дебели пръчки.

Беше четвъртък. Точно две седмици преди изборите.

— Тревожа се, г-н министър-председател, да не прибързаме. Човешки живот е в опасност и, честно казано, никога не сме напълно подготвени за загуби от този тип. А и става дума за военна инвазия в Кипър, ако щете.

— Не се тревожете, генерале, аз съм помислил за това.

Първи заместник-началник на Генералния щаб на националната отбрана, генерал-лейтенант сър Куентин Янгблъд прочисти гърлото си. Не беше свикнал някой да поставя под съмнение преценката му по военните въпроси, нито да предлага подобрения.

— Но с най-голямото ми уважение, г-н министър-председател, още не сме намерили някой, който може да ни докладва за местоположението и терена. Просто нямаме представа как изглежда тази планинска резиденция и какъв тип мишена ще се окаже.

— Няма нужда и да търсите повече, генерале. Няколко пъти съм посещавал резиденцията, когато служих в Кипър. Тогава се ползваше от британския губернатор през лятото. Едва ли се е променила много; кипърците са големи традиционалисти. А и са твърде мързеливи за промяна.

— Дори и така да е, ще има твърде много политически усложнения. Налага се да поискам още малко време за подготовка.

Той огледа лицата на другите членове на военния кабинет, търсейки подкрепа. Министърът на отбраната ровеше в листовете пред себе си, подготвяйки се да се включи.

— Не! — Ъркарт удари по масата на кабинета. — Все едно искате да дадем повече време на този скапан епископ. Време, в което той ще заздрави позициите си и ще вдигне цената към нас…

Да не говорим, че щеше да вдигне и шансовете писмото на Мортима да попадне в грешните ръце.

— Има и логистични проблеми. Не можем да си позволим да се втурнем на сляпо — запротестира Янгблъд.

Ъркарт огледа другите около масата, специалната комисия към кабинета — КОБРА, свикана за операция „Сваляне на расото“, както Ъркарт я беше нарекъл. Освен Янгблъд там бяха Болингброук като министър на външните работи, министърът на отбраната, министърът на правосъдието за мнение по юридически въпроси, както и председателят на партията, за да помага с представянето на фактите към обществото и впоследствие да може да продаде цялата кампания като голяма победа. Военните бяха промърморили някакви възражения относно присъствието на председателя, страхувайки се, че това ще обвърже действията твърде тясно с политиката и по-специално партията, особено две седмици преди изборите. Сами не знаеха колко са прави.

Бууза-Пит бе поискал също да бъде включен, на практика беше се примолил. Колкото и дълго да продължаваше това упражнение, то щеше да е сред топ новините и той искаше да бъде там. Беше оставил трогателна молба в офиса на Ъркарт, настоявайки, че като глава на едно от трите най-важни министерства в държавата неговото присъствие и участие са от решаващо значение. Но денят беше препълнен със събития и Ъркарт дори не си направи труда да отговори. „На това момче му е писано да претърпи много разочарования“, беше казал той на личната си секретарка. Но поне Бууза-Пит не беше човек, който приема нещата много тежко, както някои други. Ъркарт погледна генерала право в очите.

— Тези логистични проблеми под каква форма са?

Янгблъд си пое дълбоко дъх.

— След като бяха публикувани доста цветисти репортажи от изказванията на външния министър в Европа — Янгблъд хвърли обвинителен поглед през масата, опитвайки се да прехвърли вината върху политическата сцена, — елементи от кипърското общество приемат нашите подготвителни действия като равносилни на обявяване на война. Командирът на място в Кипър ми казва, че има значително завишаване на обществената нагласа в посока враждебност. И това прави всяка инициатива от наша страна значително по-усложнена.

— И ще става все по-сложно, колкото повече чакаме.

— Но на този етап има твърде много неизвестни. Аз не мога да гарантирам успех.

— Не можете да гарантирате, че британската армия може да напляска един смешен епископ — Ъркарт едва сдържаше презрението си.

— Моята дефиниция за успех е да постигнем целите без ненужна загуба на живот.

— И точно забавянето заплашва нещата да се объркат. Точният момент, генерале, всичко зависи от точния момент. За бога, президентската резиденция е на не повече от тридесетина километра нагоре по пътя от базата в Акротири. Можем да сме там, преди да ни е изстинал чаят.

— Но…

— Има ли въоръжени мъже пред портала на Акротири, които причакват нашия конвой? От това ли се страхувате?

— Има блокада…

— Не, генерале. Без повече оправдания. Времето изтече.

Без да сваля очи от военния, Ъркарт се пресегна към червения телефон, който стоеше пред него на масата в кабинета и вдигна слушалката към ухото си.

— Свържете ме с маршал Рей.

— Г-н министър-председател — извика Янгблъд, леко зачервен. — Военната йерархия и комуникацията минават през мен. Не може политиците да се месят във военни операции и…

— Генерале, вие сам настоявахте, че това е политически въпрос, а не само военен. Нима се опитвате да отнемете правото на министър-председателя да се съветва с командира на място?

Янгблъд продължи да го гледа втренчено, но замълча, несигурен в правомощията си. Маршал Рей беше не само командир на британските сили в Кипър, но и администратор на суверенната територия на базите, което на практика го правеше и губернатор. Две шапки. Коя носеше в момента…? Докато Янгблъд се луташе в няколко века конституционен етикет и прецеденти, комуникационната система, която минаваше през оперативния щаб в Нортууд и после по сателит над Сахара, работеше безотказно; само след няколко секунди Ъркарт беше свързан с командира администратор в Епископи, което беше в сърцето на базата Акротири.

— Маршал Рей, обажда се министър-председателят. Говоря от залата на кабинета. Доколкото разбирам, базата ви е под някаква форма на блокада.

Той изчака отговора.

— Разбирам. Около двеста жени са блокирали портала с бебешки колички — погледът, който стрелна към Янгблъд, беше като език на пепелянка. — По ваша преценка преминаването на тази блокада представлява ли заплаха за живота на британски военнослужещи?

Пауза.

— И аз така си помислих. Щом случаят е такъв, маршал Рей, моите заповеди са да отцепите района на президентската резиденция. Епископът и неговите заложници да не могат да се измъкнат, никой друг да не влиза. Искам периметърът да бъде запечатан. Това трябва да се случи незабавно. След това чакайте последващи инструкции. Ясен ли съм?

Ъркарт насочи вниманието си към останалите в залата на кабинета.

— Господа, имаме ли съгласие?

Всички погледи се обърнаха към Янгблъд. След като заповедта вече беше дадена, оспорването й би било професионално самоубийство. Нямаше да има избор, освен да подаде оставка. А както Ъркарт правилно беше преценил, той не беше човек на прибързаните действия. Генералът изведнъж откри нещо много интересно в корицата на папката пред себе си.

* * *

Новинарският оператор знаеше, че му се предлага изгоден момент само от повишеното ниво на шума, виковете с най-различни команди, тропота на крака и форсирането на двигателите, което идваше отвъд бодливата тел и оградите на Епископи през цялата нощ. По-скоро усещаше, отколкото виждаше, промяната в настроението покрай портала, забързаните крачки, изострените рефлекси, сякаш базата се беше превърнала в огромен сумо боец, който се готви да се хвърли върху опонента си. И жените усетиха промяната, започнаха да привикват децата си, да ги притискат по-близо до себе си и да се окуражават една друга, макар очите им да говореха за страх. Дръжте се заедно, шепнеха си те. Солидарност за победа. Бяха овързали бебешките колички една за друга по такъв начин, че да отнеме поне час да се развържат. Но Рей Жилото не разполагаше с цял час.

Първото раздвижване дойде малко след зазоряване от двата масленозелени камиона, които се приближиха към бариерите с бърза скорост и набиха спирачки само на сантиметри от тях. Няколко жени от предните редици на протеста се изправиха, за да огледат по-добре — те бяха първите, които бяха ударени от мощните водни струи на пожарните коли, които ги проснаха обратно на земята. Машините не бяха проектирани специално за борба с безредиците и маркучите им не бяха настроени за максимална сила, но все пак ефектът от тази „мека форма на убеждение“, както пресаташето на Рей щеше да ги нарече по-късно, беше поразителен. За по-малко от минута демонстрантите пред портала бяха отмити сред потоп от детски плач. И още докато хлипаха в наводнените канавки, екипите от военнослужещи се задействаха. Първият отметна бодливата тел на една страна, вторият екип от медици тръгна сред жените и техните невръстни деца, за да се погрижи за малките ранички, охлузвания и натъртвания и истериите, причинени от тях. Раздадоха горещо кафе и мляко. Трети отряд от военни полицайки претърси преобърнатите и подгизнали колички, за да се увери, че всички са празни. Едно спящо бебе беше извадено от количката и върнато на зашеметената му майка, която беше седнала на тревата до пътя. После се чу сигналът, че вече е чисто.

С тътена на дизелови двигатели се появи дългата змия от военни машини, водена от фаланга с четири лекотоварни камиона. Те удариха плетеницата от бебешки колички с поне четиридесет километра в час и я оставиха пресована под гумите си. След тях дойдоха линейките, ленд роувърите, камионите на свързочниците и още лекотоварни камиони. Всичко това мина през барикадата като шейна през прясно натрупал сняг. След себе си оставиха сълзите на децата и гледката на хлипащи жени, които преравят смачканите колички за всеки случай. Оставиха и един много доволен новинарски оператор.

Тръгнаха по главния път през хълмовете, покрай язовира, докато скоростта им постепенно се забави от серпентината на черния асфалт, който се виеше нагоре през иглолистните гори. Въздухът стана осезаемо по-студен, шофьорите помирисваха боровата смола дори в кабините, докато връщаха предавки. Не срещнаха опозиция. Петдесет и трима общо, водени от подполковник Руфъс Сейнт Обин, включително войскова част, четирима свързочници, специален отряд диверсанти и медици. За всеки случай.

След два часа бяха там. Свиха от главния път под погледа на огромните радарни чинии, които стърчаха на върха на планината, и се спуснаха по тесния път, ограден от високи като мачти на кораби борови стъбла. В началото на пътя оставиха двама души и ролка бодлива тел, което беше повече от достатъчно, за да се затвори тясната отбивка. В долната част, където пътят се вливаше в магистралата, направиха същото. А помежду, по килима от борови иглички, но отвъд полето на видимост от страна на зеления ламаринен покрив на резиденцията, останалите войници се разпръснаха, за да огледат терена и да подсигурят комуникациите си.

В рамките на четири часа бяха готови.

* * *

Същата вечер Мейкпийс с Мария до себе си провеждаше митинг на юг от Стоук-он-Трент, един от центровете на керамичната индустрия. Бяха минали пет дни от старта на Дългия поход и сега той беше навлязъл в решаващата фаза. Вече не беше новост, нямаше ги зяпачите, нямаше ги и навлеците, особено онези, които идваха, за да пречат. Нямаше я тълпата от онзи тип хора, които се събират, за да гледат дали някой, застанал на ръба, ще скочи. В случая на Мейкпийс той беше скочил и те се интересуваха само кога ще се размаже. Но той ги беше разочаровал. Беше тупнал и отскочил.

Повечето, които продължаваха да вървят с Мейкпийс, вече имаха същите цели на протест. Само една шепа от тях го следваха от началото, но много хора идваха да повървят с него един ден, по-често за час или за километър, тикащи бебешки колички, носещи плакати, като с радост приемаха почерпката от подвижните щандове за кебап и местните гръцки магазини. Но ден след ден бройката им видимо намаляваше. Усилията на всички, които разнасяха брошури в градовете напред, бяха неуморни, решимостта им нескончаема, но все пак имаше граници за медийното внимание към един безкраен, монотонен марш и промоционалният тласък по телевизията беше започнал да отслабва. До този ден.

В модерната война най-голямата пречка за успеха често се оказва не дулото на оръжието на противника, а обективът на камерата. Кадрите с жените, стиснали бебета в ръцете си, които британската армия покосява с водни струи като огнехвъргачки, не слизаха от обедните новини. Това беше отличен екшън, който озадачи и разстрои много от зрителите; големите приключения в далечни земи, които влизаха в графата национални победи, трябваше да бъдат срещу мургави, къдрави мъже в бронирани превозни средства, а не срещу беззащитни деца. Военните машини минаваха през детските колички като вълци през сибирски селца, оставяйки разруха, сълзи и много гняв след себе си.

И така, до петък вечерта Мейкпийс намери много нови последователи на каузата си. Кипърски гърци, които се събираха в много по-голям брой и много по-решителни от преди. Тези, които вярваха в европейския политически идеал и бяха обидени от Болингброук. Имаше и много пацифисти, размахващи плакати с „Мейк пийс“, заедно с онези, които не се смятаха за политически обвързани, но чието чувство за умереност и приличие също бе подразнено от кадрите в новините. Имаше плакати, речи, бебета в ръцете, импровизиран концерт с фолклорни песни и спектакъл с кипърски танци, които носеха усещане за подновен заряд в каузата на Дългия поход.

По здрач в парка те запяха, хванати за ръце, и споделиха момента; запалиха хиляда трептящи свещи, чиято светлина превърна парка в диамантено поле, скъпоценни камъни на надеждата, които озаряваха лицата и душите им. Пред тях на импровизирана сцена под клоните на стар английски дъб Мейкпийс се обърна към последователите си и без да го осъзнава напълно, към цялата нация.

— Ние тръгнахме, както е тръгнал и един конвой на едно място, далечно като разстояние, но толкова близо до сърцата ми днес, наречено Кипър. Но нашите намерения няма как да бъдат по-различни. Докато те заплашват с война, ние говорим за мир. Докато те искат да разкарат от пътя си жени с бебета в ръце, ние отваряме ръцете си за всички. Докато те вярват, че отговорът се крие във военната сила, ние вярваме, че отговорът се крие в нашите съюзени сили за мирни цели. И ако те се водят по свирката на Франсис Ъркарт, ние казваме „Не!“. Не днес, не утре и никога повече!

И много от хората, които гледаха по телевизията или слушаха думите му по радиото, се зарекоха да се присъединят към него.

* * *

Пасолидес гледаше събитията на телевизионния екран и се чувстваше по-изоставен от всякога. Душата му кипеше при гледката на жени и деца под ударите на британските копелета. Точно както го помнеше по негово време. Мъглите на миналото се сгъстяваха от героични приказки, докато изцяло покриваха истината. Спомените и емоциите играят лоши шеги на възрастните хора.

Той седеше сам в празния си и потрошен ресторант, пистолетът „Уебли“ беше пред него, в случай че хулиганите се върнат, и гледаше Мейкпийс. За много кипърци този англичанин се превръщаше в герой, но Пасолидес не споделяше тази гледна точка. Този мъж беше отвел единствената му дъщеря. И тялом, и духом я беше отнел от него. Не беше попитал, както се прави при гърците, просто я беше взел. Както англичаните винаги идваха и взимаха. А и кой, по дяволите, беше този англичанин, че да слага мантията на честта, която се полагаше на Йоргос и Еврипид и на стотици други. Мантия, която можеше да бъде и на Евангелос, ако зла съдба не беше решила друго.

Затова той пиеше и плюеше всеки път, когато се спомене името на Мейкпийс, без това да му пречи да мрази Франсис Ъркарт още повече.

И тогава ги чу отвън, дращещи по шперплата, сложен временно да покрие прозорците. Ритаха останалите стъкла и се хилеха. Бяха се върнали! С рев старецът се хвърли към вратата, дръпна я рязко и изскочи на улицата. Там откри не мъже с ковашки чукове, а три момчета, очевидно пияни, които пръскаха графити.

— Ще ви убия за това — закани се той, пристъпвайки към тях.

— Така ли? Къде ти е армията, дъртак схлупен?

Тримата се обърнаха към него, обзети от бирена смелост.

— Един на трима. Не е лошо — предизвика го единият.

— Тъпите кипроси нямат място тук и без това. Това да не е вашата държава — добави друг.

Те щяха да му се нахвърлят, ако в слабата светлина на уличната лампа не бяха видели револвера и шантавия му поглед. Не си направиха труда да изчакат да видят дали оръжието или лудостта на собственика са истински.