Майкъл Добс
Последното раздаване (48)

Глава четиридесет и шеста

Не искам да бързам да остарявам, но има време и място за всичко. Дори за смъртта.

По-късно същата вечер той ги привика един по един. Неговия кабинет. Преторианската гвардия, чиито тела трябваше да лежат безжизнени по Капитолия, преди да позволят врагът да се доближи до Цезар. На теория поне.

Клер го беше посъветвала да не ги вика поотделно, но той беше непреклонен. Те бяха изплашени като овце — ако една се отдели, другите със сигурност щяха да я последват. Трябваше да ги вкара в кошарата, да ги изолира, да не им дава шанс да търсят увереност в бройката си; един по един можеше да ги прикотка в своя подкрепа, преди да станат част от тълпата отвън. Но вътре в себе си той знаеше, че те няма да издържат; че ще го предадат.

Той седеше в залата на кабинета, в стола, запазен за министър-председателя, единствения с облегалки. До него имаше три телефона. Останалата част от масата беше гола, попивателната беше махната заедно с всякакви други символи на министерски ранг; масата беше покрита само с тъжна кафява покривка. Той искаше министрите му да нямат къде да се скрият, да нямат украшенията на службата, да нямат зад какво да застанат. Той трябваше да знае. Навън ръмеше.

Възнамеряваше да започне с Болингброук, но външният министър се връщаше от среща на Съвета на министрите в Брюксел и някъде по пътя имаше забавяне. Вместо това имаше на разположение Уитингтън — а как му се искаше да е съпругата на Уитингтън, тогава поне щеше да получи стабилен отговор.

На вратата се почука и Клер го въведе. Той изглеждаше колеблив.

— Ела, Тери — окуражи го тихо Ъркарт. — На моя ешафод стъпваш, не на твоя собствен.

Министърът седна срещу него, избърса нервно устата си с кърпичка, която после крадешком прокара и по челото, попивайки росата, която беше започнала да се надига.

— Тери, нека премина направо на въпроса. Продължавам ли да имам твоята подкрепа като министър-председател?

— Винаги ще имаш личната ми подкрепа, Франсис — една хленчеща усмивка се появи на влажните му устни и после бързо се изпари. — Но не виждам как можем да спечелим, нали разбираш, със…

— С мен?

— С обстоятелствата такива, каквито са.

Той блееше, дори звучеше като овца.

— Ще направиш ли публично изявление в моя подкрепа?

Росата по слепоочията на Уитингтън се превръщаше във вадички.

— Много е трудно там отвън — промърмори той, махайки с гумена китка. — Много ще ми е неприятно да те видя победен, Франсис. Като стар приятел трябва да ти го кажа. Не мисля, че можеш да спечелиш. Може би, може би… трябва да обмислиш дали да не обявиш оставката си. Нали разбираш, да запазиш рекорда си, да останеш непобеден?

Последното звучеше намислено, втора ръка.

— А жена ти какво мисли?

— Тя мисли точно като мен — добави Уитингтън леко прибързано и се издаде.

Ъркарт се наведе напред.

— Изявленията на подкрепа от страна на моя кабинет ще създадат впечатление, което по-малко ще напомня за потъващ кораб.

Устните на Уитингтън се раздвижиха, но той не каза нищо, само махаше безпомощно с ръце. Вече се учеше да плува.

— Тогава ще ми дадеш ли поне време до уикенда, преди да решиш? Преди да кажеш нещо публично?

Уитингтън кимна, главата му падна напред, скривайки очите. Те щипеха, но той не знаеше дали от потта, или защото беше на път да заплаче.

С помахване на китката Ъркарт го освободи. Клер вече беше отворила вратата. Отвън валеше по-силно.

Максуел Стенбрук беше следващият.

— Е, Макс?

— Първо, Франсис, искам да ти кажа колко съм благодарен за всичко, което си направил. За мен. За партията. За страната. Мисля го най-искрено.

— Значи ще ме подкрепиш? Публично?

Стенбрук поклати глава.

— Играта свърши, стари приятелю. Съжалявам. Не можеш да спечелиш.

— Аз те създадох, Макс.

— Знам. И затова и аз ще потъна с теб. Достатъчно съм честен, за да го призная. И точно затова ти трябва да признаеш, че съм честен за твоята ситуация.

— Няма какво да се направи?

— Излез по най-добрия начин, Франсис. Подай оставка сега, преди изборите. Така ни даваш някакъв шанс на нас, останалите. И запазваш рекорда си, оставаш непобеден. „Непобеден на нито едни избори“, така ще пише за теб в учебниците по история. Не е лоша епитафия.

Да пази рекорда си. Същата формула, използвана от Уитингтън. Интересно съвпадение, ако беше такова.

— Ще направиш ли изявление в моя подкрепа?

— Ако това искаш. Но моето мнение е, че няма да ти свърши никаква работа.

Заболя го. Беше се надявал на Стенбрук. Дълбоко в себе си усети, че нещо се разтриса, основите се рушаха, нови пукнатини се появяваха и под водата.

— Благодаря ти, че поне беше толкова честен. Моля те, дай ми време до уикенда. Не казвай нищо дотогава?

— Имаш думата ми, Франсис.

Мелодраматично Стенбрук заобиколи масата към страната на Ъркарт и протегна ръка. Отблизо Ъркарт видя подутите му очи. Не беше спал, поне на него не му беше лесно.

Кечпол, следващият, вече ронеше сълзи и едва се справяше да стои изправен по време на разговора.

— Какво според теб трябва да направя, Колин?

— Пази… — сълзи — пази… — кашляне.

— Мисля, че се опитваш да кажеш, че трябва да подам оставка сега, за да мога да запазя рекорда си, да остана непобеден и така да вляза в учебниците по история. Прав ли съм?

Кечпол кимна. Не беше никакво съвпадение. Бяха се наговорили, бяха го репетирали, цялата им сган.

С изключение на Ридингтън. Министърът на отбраната влезе с маршова крачка, отказа да седне и застана мирно в края на масата близо до вратата. Двуредното му сако беше закопчано като на парад.

— Твърде дълго седях на вашата маса, г-н министър-председател. През последните дни, по време на срещите на КОБРА, ви гледах как злоупотребявате с позицията си и с доверието към вас в името на изцяло политически цели, излагайки на риск живота на британски войници заради вашата лична слава и спасение.

— Не си споменавал за това преди.

— Не сте ме питали преди. Никога не се консултирате с никого. Само мачкате хората.

Вярно. А и Ъркарт не очакваше нещо различно от Ридингтън, който отказа да го подкрепи и на последната среща на КОБРА, настоявайки с останалите, че хората на Сейнт Обин трябва да бъдат извадени от тези мъки.

— Предполагам няма смисъл да те питам дали мога да разчитам на публично изявление в моя подкрепа?

В тона на Ъркарт имаше насмешлива нотка, сякаш намираше хумор в тази ситуация. Ридингтън продължаваше да стои с кисела физиономия и не отговори.

— Имам една последна молба — продължи министър-председателят. — Повече от осем години седиш на масата на моето правителство. В замяна искам от теб два дни. До събота ще съм обявил намеренията си. Междувременно, ако не можеш да ме подкрепиш, ще ти бъда благодарен, ако можеш поне да се въздържаш от публични атаки. Да ми оставиш малко достойнство. И да оставим на партията малко трохи за този, който може да дойде после.

Ридингтън беше заел най-непоколебимата поза, на която беше способен, но все пак прие. Кимна лекичко, обърна се на пета и излезе.

За момент пълна тишина обгърна стаята. Ъркарт не помръдваше, изглеждаше сякаш не диша. Клер, която досега седеше дискретно в ъгъла до вратата, започна да се чуди дали не беше изпаднал в транс, толкова дълбоко се беше оттеглил вътре в себе си. Една леко пулсираща вена на слепоочието беше единственият знак за живот, отброявайки секундите, докато… Докато. Нямаше начин да се избегне. Дори той го знаеше.

После той се върна, откъдето и да беше, и погледна към нея.

— Като да се мъчиш да разпалиш пещ с умрели зайци, а? — промърмори мрачно той.

Тя се възхищаваше на хладнокръвието му, на жилавия му хумор.

— Чудя се той какво би направил — попита тихо тя, сочейки портрета на Робърт Уолпол, първия и най-дълго задържал се на поста министър-председател.

Ъркарт стана, за да разгледа масления портрет над камината, стискайки бялата мраморна полица.

— И аз си задавах този въпрос много пъти през последните дни — каза тихо той. — Обвинили го в корупция, осъдили го, дори го затворили в кулата. Наричали го подстрекател към война още много преди г-н Макинтош да докопа медиите.

Очите му сякаш се топяха като детски бонбони.

— Принуждавали го да подаде оставка. Но той все успявал да намери начин да избегне бедствието. Винаги.

— Блестящ пример.

— Историята има дяволски странен ефект върху фактите. Чудя се дали ще бъде толкова мила и с мен.

— Това важно ли е за теб?

Той се обърна рязко, очите му горяха.

— Само това имам.

Горчивината, оплетена в хаплив хумор, щеше да избликне, ако в този момент не се беше чуло някакво стълкновение от другата страна на вратата. Тя се отвори с трясък и в стаята се търкулна Болингброук, задъхан.

— И ти ли, Бруте?

— Моля?

Ъркарт затвори очи, отърси от тях злобата и самосъжалението и се усмихна.

— Една моя шега, Артър. Какви новини от Брюксел?

— Пълно е със скапани чужденци. Извинявай, че не дойдох по-рано, Франсис.

— Ти си с мен?

— До последен дъх. Издиктувах изявление в твоя подкрепа към пресасоциацията от телефона в колата по път насам.

— Тогава си двойно добре дошъл.

— Гадното е, Франсис, че това няма да свърши никаква работа и на двама ни.

— Защо не?

— Защото и двамата с теб ще излетим, няма как да се отрече. Тоя боклук Мейкпийс е хванал тези избори за топките.

* * *

А Мейкпийс продължаваше да марширува. Към Лутън. Всеки час носеше на Мейкпийс още подкрепа и го приближаваше към Лондон. С всяка стъпка числеността на похода растеше, забавяше темпото му и създаваше на комисаря на столичната полиция причини за притеснение. Но след фиаското в Бирмингам той не смееше да спре похода към столицата на нацията.

И те маршируваха напред, към „Трафалгар Скуеър“. Към погребалната клада на Франсис Ъркарт.