Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Къща от карти (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Final Cut, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Майкъл Добс

Заглавие: Последното раздаване

Преводач: Георги Иванов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: „Алианс Принт“

Излязла от печат: юни 2017

Отговорен редактор: Христо Блажев

Редактор: Милена Братованова

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Стойчо Иванов

ISBN: 978-954-28-2360-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6523

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и трета

Уестминстър е такова място, че от време на време Чернобил ти се струва като летен курорт.

Натискът „отвсякъде“, за който Мейкпийс се оплака на Де Кармоа, се превръщаше в открита агитация. Телефонни обаждания, уж случайни срещи на улицата, журналистически догадки, които се въртяха около „най-сериозния въпрос“. Сякаш всички бяха част от заговор и го тласкаха в една посока, в която той не изпитваше желание да тръгне.

Но защо не изпитваше такова желание? Не беше заради липса на амбиция, нито от страх, че последствията можеха да се окажат самоубийствени, ако се изправи срещу машината на Ъркарт. Заобиколен от толкова много самопровъзгласили се за негови приятели, той се чувстваше по-изолиран от всякога, почти в безтегловност. За пръв път през последното десетилетие му беше отнета министерската машина, с всички секретарки, съветници, носачи на чай и още десет хиляди чифта ръце и най-важното — ежедневните решения, които го караха да се чувства част от отбора. Дори като човек, прекарал толкова години в политическия живот, той беше покрусен, когато разбра, че въпреки всички нови поддръжници, които, изглежда, спечели, много от тези, които беше смятал за приятели, се обръщаха на другата страна и си намираха някаква по-важна работа веднага щом той се появи. Приятелството в една разделена партия може и да беше „многоуважаемо“ според повелята на парламентарния етикет, но далеч не беше надеждно.

А бракът му? Това беше една празна и куха формалност, но все пак му даваше форма, успокояваща рутина, дори и през повечето време това да се състоеше в един телефонен разговор на седмица. Той не се беше обаждал повече от две, а тя въобще не го беше потърсила да попита защо.

Колкото и вълнуваща да му се струваше новата свобода, тя беше също така объркваща и почти плашеща, когато оставаше сам с мислите си, като катерач, достигнал цепнатина по маршрута за първия си планински връх. А зад него всички натискаха, натискаха и натискаха, най-вече Анита Бърк. Тя седеше до него на задната седалка на автомобила, лобистът Куентин Дигби на предната. Дигби не спираше да обяснява как медиите обожават новите лица и големите събития и как това би било най-новото и най-голямото от години. Анита шаваше неспокойно, а черните й очи изглеждаха като на вещица от отразения блясък на таблото.

— Логиката е безупречна — каза тя. — Подкрепата я има. За теб. Говорила съм с кого ли не през последните дни. Ще те следват докрай, стига да им се даде шанс.

— Шансът да останат анонимни, искаш да кажеш — отвърна язвително Мейкпийс. — Всякаква подкрепа, стига да не включва реални действия, от страх, че Франсис Ъркарт може да разбере какво са намислили.

— Не, не говорим за таен преврат, няма да се опитваме да завземем сладкарницата с хитрост. Това вероятно не би проработило, а и това не е твоят начин.

— Тогава какво?

— Да направим конкурентна сладкарница. Нова партия.

За бога, това звучеше като ехо от разговора му с Жан-Люк. Той си спомни проявата на интерес от страна на Анита по време на партито в градината и започна да се чуди дали тя не беше накарала Де Кармоа да говори с него. Тя беше циник и конспиратор по природа, може би в прекалена степен; колко ли от останалите натискащи, намигващи и побутващи бяха организирани пак от нея? Може би тя умееше да ги ухажва, а може би те склоняваха да споделят предполагаемата си подкрепа само за да я накарат да спре да им досажда?

— Ще сте на първите страници на вестниците в продължение на седмици. Ще наберете инерция — поощряваше го Дигби. — След всички тези години Ъркарт им е втръснал и хората искат промяна. Така че дайте им я.

— Имам дванайсет бивши министри, които казват, че ще те подкрепят, даже един настоящ член на кабинета — продължи Анита.

Значи тя вече организираше нещата.

— Кой?

— Кресуел.

— Аха, представителят на бялата утайка. Човек, чието мнение е твърдо само що се отнася до пудинг и порто.

— Но който ще ни даде една седмица вестникарски заглавия.

— Публично? — поиска да знае Мейкпийс. — Ще излезе ли да го каже публично?

— Всичко с времето си — Дигби се намеси отново, оставяйки въпроса неразрешен. — Веднъж като излязат първите няколко, другите ще ги последват. Инерцията е всичко. Трябва да стане заразно, като шарка.

— Колкото сме повече, толкова сме по-сигурни — промърмори Мейкпийс сякаш на себе си. — Това прави първата стъпка жизненоважна.

— Времето е всичко — чу се гласът на Анита като ехо.

Тя се радваше, че размислите на Мейкпийс започваха да се насочват към конкретното и практичното. Мозъкът му работеше. На три четвърти беше вече там, само едно последно побутване…

— Можеш да стигнеш до върха, Том, ако запазим инициативата. Трябва да започнем да се организираме отсега, но, за бога, не разкривай картите си твърде рано, преди всичко да е готово. Проблемът при теб е, че веднъж като си наумиш нещо, ставаш твърде нетърпелив, твърде емоционален. Твърде честен, ако искаш. Това е най-голямата ти слабост.

Вярно беше. Точно както Клер му беше казала. Той можеше да се погрижи за себе си, но имаше и други проблеми.

— За да се борим и да спечелим изборите, ще ни трябва партийна машина, структури по места, агитатори в избирателните райони, а не само клубът по дебати на Уестминстър — каза замислено Мейкпийс.

— Точно затова ни трябва време.

— И да уцелим точния момент.

Колата спря пред „Вангелис“, където ги беше поканил да хапнат. И както вървеше, да продължат да заговорничат. Ресторантът му напомняше за нещо, което Мария беше казала при първата им среща на прага на дома му. Нещо за партиен щаб на всяка по-голяма улица и как един политик може за една нощ да се окаже с армия до себе си.

Една полуусмивка се задържа на устните му. Различните нишки на живота му сякаш се събираха в едно, или поне се оплитаха. Ъркарт. Амбиция. Мария. Страст. Всичко го тикаше в една и съща посока. Изведнъж, изглежда, нямаше вече смисъл за повече съпротива или нежелание, защо просто да не се отпусне и да не се наслаждава на момента. А и както Мария беше казала предишната нощ, той обикновено уцелваше точния момент.

Слязоха от колата.

— Сигурно ще е към единайсет часа, Мики — каза той на шофьора си. — Страхувам се, че едва ли ще е по-рано. Имам усещането, че тази вечеря ще бъде дълга.

Мики докосна козирката на фуражката си. Тази нова работа се оказваше много стимулираща. Заплащането беше по-добро, отколкото като работеше в гаража на корпорацията, Мейкпийс беше мил и внимателен клиент. А клюките бяха много по-интересни, отколкото да слуша бизнесмени, които се оплакват от неблагодарните си клиенти и от мускулестите тенис учители на съпругите си.

* * *

Хората се блъскаха и се ръгаха. Хю Мартин беше на четиридесет и няколко, бивш бързоног ръгби играч, нападател крило, който беше свикнал с лактите и нечистите влизания. Но не беше очаквал да открие същите тези прийоми пред Фолклорния музей на Никозия. Музеят, който лежеше сред лабиринтите зад древните крепостни стени на града, промотираше най-новата си изложба и затова бяха изпратени покани към възвишените и влиятелните, а британският върховен комисар беше сред тях. Той разчиташе на приятна разходка покрай експонатите с г-жа Мартин — да поздрави някои стари приятели и да се запознае с нови, може би дори да намерят нещо, което да вдъхнови съпругата му, която бе започнала една малка колекция от керамика. Вместо това той се озова сред група от почти двадесет души, събрани пред залата и раздаващи листовки. Нямаше възможност да разбере какво пишеше на листовките, защото веднага след като официалният „Роувър“ паркира, групата обърна, изцяло и доста шумно, своето внимание в негова посока.

Бодигардът му, Драже, излезе първи от предната врата.

— Ще проверя какво става, сър.

Но Мартин беше едновременно любопитен и развеселен. Ако демонстрациите в столицата приличаха поне малко на водопроводите, то шумът щеше далеч да надхвърля ефективността. Така де, това беше Никозия — учтива, цивилизована, гостоприемна, не Техеран или Дамаск. Така че той също излезе. Това беше ход, за който скоро щеше да съжалява.

„Британски убийци“, изсъска една старица през лилавите си венци, избутана на преден план от по-млади ръце зад нея. Появи се банер, нещо за гробове и военни престъпления, и докато протестиращите продължаваха да се събират, някой иззад рамото на старицата го заплю. Не уцели, но същото не можеше да се каже и за юмрука. Той дойде от твърде далеч назад, за да нанесе някакви реални щети, но изненадата го накара да зяпне.

Драже вече беше до него, буташе хората и му викаше да отстъпи към колата, но от своя страна и те ги бутаха назад и бяха много повече, и върховният комисар, все още дезориентиран и превит, се препъна. Драже го хвана, вдигна го и се опита да го премести към колата. Мартин помисли, че ударът трябва да е бил по-силен, отколкото беше преценил първоначално, защото му се привиждаха светлини; за свое смайване той откри, че не бяха звездичките на леко мозъчно сътресение, а осветлението на телевизионен екип. Всяка част от демонстрацията — тоест всяка част след юмрука — беше хваната във видеото. Гневът на възрастни майки. Развети банери с искания за край на британските колониални издевателства. Забрана на базите. Отстъплението на препъващия се върховен комисар, понесен като дете в ръцете на своя бодигард, бягащ в нощта от гнева на стариците. Първата искра на кипърското неподчинение. Какво нещастно съвпадение, че новинарският екип се беше оказал на правилното място в грешния момент. Костната треска беше избухнала.