Майкъл Добс
Последното раздаване (17)

Глава петнадесета

Средиземно море е пълно с останки от корабокрушения.

Евангелос Пасолидес пееше славна песен, докато с дървения чук удряше по късите ивици свинско, превръщайки ги в това, което по-късно вечерта щеше да се превърне в гръцка кухня. Туп-пляс-хрус и още хиляда войници отидоха в подземното царство.

Мария подготвяше масите за вечеря. Беше дошла след поредния дълъг ден в училище само за да го наглежда и да подхранва нарастващото си безпокойство. Настроенията му ставаха все по-капризни, понякога зли, прояви на решителност, последвани от изблици на горчивина, когато изглеждаше, че силите на властта отново бяха застанали на стража пред гроба на неговите братя и го отблъскваха, прикривайки стари следи. С Мария се бяха опитали да разберат повече за неизвестния офицер и точното местоположение на мястото на погребването, но никой орган не показа какъвто и да било интерес към техния случай. Всичко това се беше случило много отдавна и вече нямаше какво да се изкопае, освен проблеми. Така им казваха. Опишете всичко в детайли и ще видим какво може да се направи. Така че Мария започна да пише, но не последва отговор, писмото остана да циркулира през коридорите на властта, докато не падна от изтощение.

През останалото време Пасолидес готвеше, пееше траурните си песни и ставаше все по-кисел.

И вината за това беше нейна. Тя се беше намесила в тихата му скръб, беше му размътила главата и с това бе провокирала надежди, но заедно с тях и мрачни спомени. Тя вече не можеше да се откаже, нито пък той.

Семейство. Привързаност. Окови. Държаха я прикована толкова много години, в разцвета на женствеността й — първо към леглото на умиращата й майка, после към скърбящия й баща. А него един крак почти го беше вкарал в гроба още докато е жив. За доброто и на двама им тя трябваше да намери помощ отнякъде. Помощ от някой, който можеше да пребори изкуствената любезност и оправданията, някой, който можеше да разбере нещо за гробовете на братята му и да разбере дали имаше и още гробове. Но кой?

Докато новините прескачаха по малкия черно-бял екран, кацнал над закачалката, тя видя един авторитетен и отговорен мъж, който говореше за принципи и за непоколебимото си решение да защитава правата на обикновените хора пред арогантното и безчувствено правителство. Дори докато си купуваше портокали…

* * *

Клайв Уотлинг огледа масата за обяд и се зачуди как може да е бил толкова наивен. Налапа въдицата на Понсънби, че задачата ще бъде проста, че въпросът ще бъде лесен, че доказателствата ще бъдат ясни, а заключенията — очевидни. И какво се оказа — че не могат да се споразумеят дори какво да ядат. Двама мюсюлмани, единият с язва, един вегетарианец и един чистокръвен йоркширец, който имаше едни и същи предпочитания и за ястията, и за аргументите си — предостатъчни по количество и недвусмислено честни. Там беше и Роден, разбира се, който настоя за кашер и се мръщеше на всичко в чинията си с якобинско снизхождение. За повечето неща в този свят, изглежда, Роден вече беше сформирал твърдо становище.

Имаше толкова много несигурност в международното право; толкова много беше въпрос на тълкувание, на объркващи прецеденти, толкова много зависеше от здравата преценка и фундаменталните принципи — поне така смяташе Уотлинг. Как можеха да оставят това в ръцете на абориген като Роден — никога нямаше да успее да проумее.

В продължение на седмици учени, геолози, политици, историци, морски експерти и професионални лобисти, облечени като адвокати, се тълпяха преди заседанията им и раздуваха въпроса, който всъщност беше прост. Отвъд целунатите от бриза плажове на Кипър лежаха две оспорвани области на континенталния шелф, източна и западна. Те трябваше да бъдат дадени на гърците или на турците, или да се намери някакъв вариант за поделянето им, който да бъде облечен в наметалото на справедливост и общ интерес. Километри солена вода, актинии и пясък.

И нефт.

Уотлинг вече нямаше съмнение. И беше сигурен, че французинът знае. Какво друго би могло да бъде обяснението за безумното му поведение? Той посрещаше с ожесточение всяко предложение, което включваше вариант турците да получат значителна порция от континенталния шелф, дори идеята просто да теглят една права линия през средата и да го разделят на две равни половини. Дори това стана обект на подигравки и отхвърляне. „Лъвският пай“, както той сам се изрази, трябваше да отиде при гърците. Докато чакаха предястието в отредената специално за тях трапезария, всички натиснаха Роден да даде обяснение за позицията си — какъв международен принцип беше възможно да цитира в подкрепа на толкова едностранното си мнение?

— Всичко е много просто и безспорно — заяви той, въртейки водата в чашата си, сякаш инспектираше вкусовите качества на английското червено вино. — Турците са завладели тази територия чрез инвазия. С цената на много човешки живот и незачитане на Обединените нации. Ще задоволим исканията им по най-лошият възможен начин, ако им предложим награда за кървавите им военни действия.

— Не сме тук, за да съдим за войната — скара му се Осман, египтянинът.

— Точно това правим! — каза през зъби Роден. — Ако покажем пристрастие към турците, легитимираме бъдещи актове на международен тероризъм. Какво казваме на света — завземете някоя територия, изнасилвайте и плячкосвайте, докато местното население избяга, и след двайсет години международният съд ще ви поздрави, като потвърди завоеванието?

— Така са се оформяли границите през цялата история, за какво изобщо говорим — промърмори малайзиецът.

— Надявах се да намерим споразумение, което не идва от Средновековието — отвърна хладно Роден. — Моля да не ми давате за пример Берингово море и канала „Бигъл“, защо трябва да се крием зад древни прецеденти?

— Защото това е законът — отговори тихо Осман.

— Но не е правдата.

Правда, замисли се Уотлинг, той говори за правда. И това беше човекът, който толкова яростно спореше при делото с френските рибари за опита им да се настанят върху риболовните райони на Гърнси, позовавайки се на Наполеоновите договори и националната чест, докато предлагаше непрозрачни компромиси при закрити врати. Сега той осъждаше всеки компромис, който оставяше турците на по-малко от стотина километра от нефтените шисти, с подигравателното спокойствие на френска плетачка, която чува по калдъръма тракането на колата, с която откарват поредните осъдени до гилотината.

Уотлинг изгледа французина. Разбира се, че Роден знаеше! Уотлинг се запита дали Роден действително продаваше мнението си за пари, или му беше достатъчно да подуши и най-мижавия интерес за Франция? Нямаше значение, резултатът пак щеше да бъде същият. Ако Уотлинг го позволеше.

Френска правда. От онзи вид, отсъден за баща му. Докато преглъщаше, Уотлинг се бореше с желанието вътре в себе си да пусне на воля предразсъдъците в собствените си възгледи — но тук нямаше конфликт, реши той, нямаше противоречие, чувството му за принцип беше изцяло в съзвучие с неговия антагонизъм. Френският фанатизъм и личните интереси нямаше да минат за честна игра, не и в съда на Уотлинг. Роден говореше надълго и нашироко за правда, така че щеше да бъде набучен на кола на правдата. Уотлинг щеше да се погрижи за това. В интерес на принципа. И с удоволствие.