Майкъл Добс
Последното раздаване (6)

Глава четвърта

Ако невежеството е блаженство, тогава парламентът трябва да е пълен с щастливи хора.

Като индивиди повечето бяха скромни, принадлежащи на средната класа, и най-често скучни. И се гордееха с това. Но събрани на едно място, те споделяха силна животинска страст, която се изливаше на талази от крясъци и ентусиазъм по корта.

— Как се променят нещата, нали? — промърмори замислено сър Хенри Понсънби, изпитото му лице — скрито под сянката на голяма панамска шапка.

Нямаше нужда да добавя, че според него това е за добро. Като директор на държавната администрация неговата работа беше да убеждава хората, че промяната може да бъде нещо различно от разрушителна.

— Тоест помниш времената, когато ние, англичаните, биехме?

— Уви, това е от онзи тип история на древността, която дори не се изучава в училище — изсумтя той. — Друго имах предвид. Че всеки аспект от живота явно се е превърнал в кървав спорт. Политиката. Журналистиката. Висшето образование. Търговията. Дори „Уимбълдън“.

Долу на корта първият англичанин, който стигаше толкова напред в престижния турнир през последните две десетилетия, се докопа до още една точка в тайбрека; още две и щеше да си извоюва правото да се бори в решаващ сет. Тълпата, унила след пълното унижение на националния им герой през първата част от мача, сега се беше пробудила пред реалния шанс той да се върне в играта. На изтърканата от подметки морава пред тях се раждаше една легенда. Може би. И още по-важното: потенциалната жертва беше французин.

— Може и да съм академик, Хенри. Даже международен юрист. Но дълбоко в мен една част би дала всичко да е там отпред.

Сър Хенри се впечатли от тази неочаквана проява на емоция. От своя скромен произход Клайв Уотлинг беше стигнал до забележителна кариера: бакалавърска и магистърска степен от най-добрите университети във Великобритания, адвокат, работещ в най-висши инстанции и с множество почетни отличия — мъж, чийто авторитет отиваше на широката му йоркширска талия. Приливите на физически ентусиазъм не бяха част от резюмето му. Но все пак всеки имаше право на малко страст и по-добре топки за тенис, отколкото малки момченца.

— Ами, не точно това имахме предвид, стари приятелю — започна отново сър Хенри. — Исках да те преслушам, имайки предвид репутацията ти покрай работата с Международния съд, колко много те уважават и така нататък.

Още една точка бе прибавена към националната чест, а Уотлинг не можа да се въздържи и размаха свит юмрук. Тънките яркочервени устни на сър Хенри заеха изчаквателна позиция. Смесицата от напрежение и жега на корт номер 1 задушаваше всеки опит за друг разговор.

Тенисистите заеха позиции още веднъж. Удар. Размахване на крайници и трескави викове. Движение на топката, толкова бързо, че очите не успяваха да го проследят, но сърцата го следваха. Облаче талк изпод английски крака, галски вик на отчаяние и звуково изригване от трибуните. Сетът бе спечелен и от далечния край на корта се разнесе хор от дрезгави гласове с припева на „Господство на Британия“. Сър Хенри вдигна поглед с неприязън, като не забеляза широката усмивка на събеседника си. Сър Хенри беше традиционалист, не беше свикнал да изразява емоции и не одобряваше изразяването им от други хора. Както щеше да обясни на другите в клуба по-късно тази седмица, това сега далеч не беше неговият тип място. Бяха принудени да изчакат, докато неизбежната мексиканска вълна мине през тях — истина ли е това, Уотлинг даже напъна бедра? — преди да се върнат към мислите си.

— Да, Хенри, благодарен съм на съдбата, получих много признание. Най-вече в чужбина, разбира се. Тук не толкова. Никой не е пророк в собствената си държава, нали знаеш?

Особено ако напредъкът му се дължи на успех в училище, а не на потекло. Не и в елитарна система, все още доминирана от възпитаници на Оксфорд и Кеймбридж. Като Понсънби.

— Напротив, скъпи приятелю, напротив. Ти си на почит, и то от най-висока степен. Просто ние, англичаните, сме малко по-сдържани в това отношение.

Думите на сър Хенри незабавно бяха опровергани от изблик на женска истерия зад тях, докато играчите заемаха местата си за финалния сет. Все по-ясно се усещаше, че проявите на патриотизъм по трибуните се смесваха с такива на явна франкофобия. Такива неприкрити страсти караха Понсънби да се чувства неудобно.

— Позволи ми да премина направо на въпроса, Клайв. Кипърците искат да разрешат домашните си кавги. Не е невъзможно — и гърците, и турците, изглежда, са изпаднали в необичайна фаза на добронамереност и здрав разум. Може би вече виждат, че не останаха гърла за прерязване, а може и да са съблазнени от чуждестранните помощи, които се предлагат. Както и да е, повечето проблеми са решими, дори границите. И двете страни знаят, че трябва да направят някакъв жест, да се откажат от нещо.

— Голяма ли е разликата в гледните им точки?

— Не прекомерна. Всички искат да се отърват от бодливата тел, а повечето предложени гранични линии минават през планини, които не трябват на никого, освен на пастирите и на отшелниците.

— Но остава въпросът с бреговата ивица и континенталния шелф.

— Съобразителен човек си ти! Това е потенциалният препъникамък. Честно казано, нито едните, нито другите имат много опит с териториални води и затова искат международен трибунал, който да свърши тази работа вместо тях. Нали разбираш, да се придаде легитимност на споразумението, без да се налага лидерите да правят публични компромиси, от които да ги е срам. Всичко, което им трябва, е малко лейкопласт за националната гордост, за да може всяка страна да продаде сделката на масите, които чакат и от двете страни. Вече проучват водите и са се съгласили на арбитражен панел от петима международни съдии, който да се председателства от Великобритания.

— Защо Великобритания, за бога?

Понсънби се усмихна.

— Кой познава този остров по-добре? Старият колонизатор, държавата, на която и гърци, и турци имат еднакво малко доверие. Едните и другите ще изберат по двама от съдиите, а ние ще сме безпристрастният пети. И искаме ти да си петият.

Уотлинг пое дълбоко дъх, наслаждавайки се на честта.

— Но искаме да се подпише и подпечата възможно най-скоро — продължи Понсънби. — За предпочитане в рамките на следващите няколко месеца. Преди да са си променили скапаното мнение.

— Тогава има малък проблем.

— Да, знам. Планираш да прекараш лятото в сериозен лукс, докато лекторстваш в Калифорния. Но ние искаме да си тук. В служба на мира и на обществения интерес. Освен това, стари приятелю, правителството на Нейно Величество ще ти бъде много благодарно.

— Звучи като подкуп.

Двоен фал, тълпата изстена. Понсънби се наведе по-близо:

— Отдавна ти е време да получиш признание, Клайв. Има само едно подходящо място за човек с твоя опит — той спря, за да раздразни интереса му. — Ти би бил изключително полезен в Камарата на лордовете.

Понсънби се усмихна лукаво; доставяше му удоволствие да раздава привилегии. За разлика от него Уотлинг се опитваше да прикрие нервния тик, който се бе появил в ъгълчето на устата му. Като дете беше мечтал да е звездата на отбора по крикет в Йоркшир; случващото се сега заемаше достойно второ място.

— Кой друг ще е в панела?

— Турците са номинирали някакъв от Малайзия и един египетски професор от Кайро…

— Трябва да е Осман. Той е добър.

— Да. Мюсюлманска мафия.

— Той е добър — настоя Уотлинг.

— Разбира се, всички са добри. А колкото до гърците, те са избрали Роспович от Сърбия — и бързам да добавя, че това няма нищо общо с факта, че е православен християнин. Едва ли им е хрумнало даже на гърците.

— А четвъртият?

— Идва от най-силния съюзник на Гърция в Европа — Франция. Твоят стар познайник от Международния съд, Роден.

— Той! — Уотлинг не успя да скрие разочарованието си. — Сблъсквал съм се с този човек повече, отколкото ми е приятно да си спомням. Подбира възгледите си, колкото някоя курва подбира клиентите си. Не мога да го понасям.

Той поклати глава.

— Мисълта да съм в една кошара с него не ме радва никак.

— Но, Клайв, помисли. Панелът ще е разцепен точно по средата, две на две, още поначало. Ти ще имаш решаващия глас. Няма никакво значение какво ще прави Роден или някой от другите, ти можеш да се включиш и да свършиш това, което смяташ за редно.

— Не знам, Хенри. Това започва да ми звучи като политическа игра на покер. Ще бъде ли сериозна работа? Без извиване на ръце? Няма да участвам в задкулисни сделки — предупреди адвокатът с цялата си северняшка упоритост, изпънал врат така, че няколко гънки от двойната му гуша се поскриха. — Ако аз ще се занимавам с този процес, отсъждането ще трябва да бъде по същество.

— Ето затова трябва ти да се захванеш, точно защото си толкова досадно безпристрастен. Нека ти кажа честно как стоят нещата. Искаме те заради репутацията ти. Ако ти си там, ще се знае, че има справедливост. Затрупай ги с цитати от Хагската конвенция и прецедентно право, проповядвай мир, каквото искаш. Честно казано, от политическа гледна точка ни дреме на стафидите какво ще решиш, на практика става дума за прокарване на линия през камънаците. Това е горе-долу. Километър насам или натам, какво значение има? Там и торба боб не можеш да намериш. Но това е начинът за кипърските политици да закърпят една сделка, от която много се нуждаят. Така че решавай каквото искаш, Клайв, избери която страна искаш, от нас няма да има натиск. Всичко, което ни вълнува, е да се стигне до споразумение.

Двамата млъкнаха за малко. Тълпата отново кипеше, докато течеше решаващият сет. Уотлинг още се колебаеше, време беше за последното побутване.

— Смятам, че ще е редно и ние да забързаме нещата откъм нашия край. Няма нужда да се чака на опашка, мисля, че ще можем да направим нужното твоето име да се появи в Листата с почести^[1] още за тази Нова година. Не бихме искали да имаш каквито и да било безпокойства, докато заседавате — Понсънби се смееше. — Извинявай, че толкова даваме зор. И че ще изпуснеш Калифорния. Но ситуацията е напрегната. Кипърците са във война един с други от четвърт век насам; време е да спуснем завесата над тази малка трагедия.

— Нямаш съмнение, че ще кажа „да“, нали? В интерес на благородническото звание?

— Скъпи приятелю, в интерес на британския феърплей.

По-нататъшният разговор се оказа невъзможен, потънал под тежестта на шума. Френският тенисист беше скочил напред в отчаян опит да спаси важна точка, но се беше препънал и оплел в мрежата. Брейк пойнт. Най-после шанс за обрат и повеждане в резултата. Всички в тълпата скочиха на крака като един и започнаха да реват от удоволствие.

* * *

Капитанът на сеизмологичния кораб „Щастливата долина“ изстреля с пръсти фаса на цигарата високо над главата си и го загледа как увисна в тежкия въздух, преди да падне с неохота някъде зад корпуса на траулера извън погледа му. Дробовете му горяха; опита да сподави кашлицата си, но не успя, разтресе се и се изплю. Беше обещал на жена си да откаже този скапан навик и наистина беше опитал, но тук, ден след ден, прекаран под сивите мазоли на небето, кръстосвайки безличните води на Източното Средиземноморие, той стигаше дотам, че да се моли за бури, за бунт, за нещичко, което да разсее еднообразието. Но нямаше такова нещо. Вероятно щеше да умре от скука много преди тютюнът да го убие.

Жадуваше до мозъка на костите си за старите дни, когато прекарваше резервни части за танкове в Чили или откраднати авточасти в Нигерия, с фалшиви или непълни документи, когато се промушваше между краката на властите с контрабандния товар като дете, което бяга от трудноподвижния си дядо. Но сега работата му беше напълно законна; често си мислеше, че точно тази скука ще му смаже топките.

Явно тези дърти византийски копелета в Кипър се бяха съгласили да пропъдят духовете и да стигнат до компромис. Мир на всички хора, независимо дали са гърци или турци и без значение кой на кого е изнасилил дъщерята и кой на кого е откраднал козата. Или беше обратното? По дяволите, той беше френски канадец и ненавиждаше всички, но те искаха проверка на офшорните им води, за да могат да се споразумеят да си ги разделят приятелски. А бизнесът с нарушаването на санкции вече не беше като едно време, не и откакто мирът започна да избухва навсякъде. От сеизмологията поне се припечелваше нещо. До следващата война.

От морето зад него се чу тътенът на сгъстен въздух като взрив. Едно време, спомни си той, бяха куршуми и мини. Никога не си беше представял, че ще умре от скука. Той присви очи към залязващото слънце, където линиите от шамандури и хидрофони^[2] се точеха в далечината в продължение на три километра зад кораба, подредени в точна решетка, контролирана от спътник, докато пускаха шокови вълни към калта и шистите под морското дъно и тъпчеха с информация гърлата на компютрите. Скапаните компютри заемаха единственото климатизирано помещение на кораба, докато хората от екипажа му можеха да си изпържат яйце в гащите. Но — както шефовете от „Сеизмик Интернешънъл“ не спираха да му напомнят — тази операция струваше тридесет хиляди долара на ден, а капитанът и екипажът му бяха най-евтината част от нея, а също и най-леснозаменимата.

Пак се изплю, опитвайки да уцели чайката, която бе кацнала върху перилата до него. Птицата литна лениво в небето зад кораба, потърси риба в кремообразната водна диря и като не намери, издаде вик на презрение, преди да се впусне в търсене на някой истински траулер. Боже, дори тъпите птици не се задържаха на кораба. А и какъв беше смисълът? Всички знаеха, че долу няма нищо, освен желязо за скрап и парчета от стари глинени съдове; даже риба нямаше, не и откакто започнаха да гърмят някога процъфтяващия морски свят със стари гранати или пък други форми на безразборен риболов.

Не можеше да търпи повече разразилия се мир. Искаше нова война. И нова цигара. Закашля се и се разрови в джобовете.