Майкъл Добс
Последното раздаване (26)

Глава двадесет и четвърта

Да търсиш компромис е като да предложиш на акула само малко да те оближе.

— Напаст в чайната.

— Пак ли мишки? Диърдри почти скочи от прозореца направо в Темза миналата седмица, като видя две малки зверчета да я зяпат. Пъхат се зад ламперията. Време е да върнем котката, не мислиш ли?

— Не мишки. Слухове.

Бууза-Пит се дразнеше на привидното пренебрежение на лидера си.

— Том е замислил нещо, но никой не знае точно какво.

От зоната около басейна се чуваше пищенето на играещите деца. Родителите им, до един министри, се бяха отдали на редките изкушения на лятната неделя в Чекърс. Малко по-далеч, на тучната поляна, министърът на околната среда упражняваше удара си върху няколко голф топки, докато един охранител по синя риза и бронежилетка патрулираше с препасан полуавтоматичен „Хеклер & Кох“. На верандата, в сянката на красивото имение с покрити от мъх червени тухли, един стюард от военновъздушните сили сервираше напитки. Атмосферата беше спокойна, обядът скоро щеше да бъде сервиран и Ъркарт изглеждаше решен да не оставя нищо да го разстрои. Това беше официалната му почивка, щеше да я прекара както намери за добре.

— Дали не крои план да ти отправи предизвикателство за лидерството на партията през есента? — това говедо Бууза-Пит не спираше да го занимава, като толкова много се стараеше да го впечатли, че веждите му бяха сключени угрижено като на някой герой от роман на Достоевски.

— Не. Едва ли. Не би могъл да спечели и той го знае.

Клер се беше отпуснала удобно и пиеше „Минт джулеп“^[1] — барманът наскоро се беше върнал от ваканция в Ню Орлиънс, където беше научил да го прави. Тя нарочно подхлъзваше министъра на вътрешните работи; Ъркарт го виждаше и това го забавляваше, само Джефри беше твърде сляп, за да се усети. За него разговорът вече се беше превърнал в състезание за вниманието на Ъркарт.

— Но какво му пречи да опита. Ей така, от злоба. Да нанесе един последен удар, преди да изчезне в сянка.

— Не. Той има други идеи — тя се отпусна още по-назад в стола.

Сега и Ъркарт беше заинтригуван. Тя говореше толкова уверено, с глас, който рисуваше като блажна боя върху чисто платно, но той още можеше да разпознае картината.

— Други идеи, какви например? — предизвика я Джефри.

Клер погледна Ъркарт; искаше й се да запази това за по-подходящ момент, но в погледа му прочете, че трябва да продължи. Една голф топка отскочи в краката им, последвана от закъснял предупредителен вик откъм поляната; явно министърът на околната среда имаше сериозна нужда от упражнения. Ъркарт се надигна от дървения градински стол и ги поведе към пътеките в градината, далеч от ушите и стиковете на останалите.

— Нова партия — продължи най-после тя. — Ще стартират с голяма медийна кампания с изявени имена, които ги подкрепят. И ще надграждат през следващите седмици. Включително няколко човека от нашата партия. Може би дори един-двама от правителството.

— Лудост! — изсумтя Бууза-Пит.

Но погледът на Ъркарт изведнъж я следеше внимателно, беше се привел към нея и слушаше концентрирано, докато пристъпваше внимателно по тревата, сякаш внимаваше да не пропадне в някаква невидима шахта към личния си ад.

— Ще разчита на частични избори за предсрочно освободени места по райони. Тук-там, каквото може да докопа. Хората са готови на всякакви глупости, стига да е промяна. Ще опита да отхапе от мнозинството ми. Така ще ми стане още по-трудно да управлявам.

— Стъпка по стъпка…

— Иска да ми източи кръвта. Капка по капка.

— Може ли да го направи? Възможно ли е наистина? — Бууза-Пит най-после се усети накъде духа вятърът. — Звучи като партия, която само женските списания ще приемат сериозно.

— Дори и ние жените от време на време спираме да си лакираме ноктите, за да отидем да гласуваме, Джефри.

Крачката на министър-председателя стана отривиста; Бууза-Пит усети, че изостава.

— Но откъде ще вземе пари за всичко това? — запита задъхан той.

За Джефри всичко в този живот се свеждаше до пари. Като беше в училище, намери една пътека напряко и за негова голяма досада го взеха в отбора по ориентиране. Но после намери утеха, като продаваше срещу пари местоположението на пътеката на своите приятели.

— Не парите са му проблемът, а времето — отвърна Клер. — Трябва му време, за да набере скорост. Да изгради организация преди следващите избори и да оформи платформа, която да е нещо повече от плод на трескавото въображение на медиите. Трябва му време и за да убеди потящите си роби да пуснат греблата и да скочат от нашата галера.

— Нищо няма да излезе от това, само ще си чешат езиците и ще си организират вечеринки — Бууза-Пит почти се изплю презрително, но после изражението му се смени като префасонирано с ковашки чук. — Боже, мили. А какво значи това за моя законопроект? Ще се окаже, че му давам парите наготово.

Ъркарт се закова на място под широката корона на един кедър.

— Не е точно това, което бях замислил — призна тихо той.

— Трябва… трябва да го изтегля. Някак си — гласът на Бууза-Пит помръкна, мантията му на защитник на демокрацията се оказа разкъсана на парчета, преди дори да бъде изтъкана.

— Има и друг начин — намеси се Клер.

— Друг начин, чрез който ще запазя репутацията си?

— Репутацията на правителството, Джефри — поправи го тя. — Ако приемем, че твоят законопроект ще даде шанс на възможно най-голям брой малки групировки, тогава нека бъде така. Какво лошо има? Не трябва да даваме на Том чиста писта.

— Да го оглозгат хиляди малки пирани; и аз така си мислех поначало — възкликна Джефри, чудейки се дали пък не беше време пак да си присвои авторството на плана.

— А междувременно трябва да се уверим, че нашите собствени поддръжници ще има с какво да си точат зъбите. Да развеем националния флаг. Да им напомним зад какво стоим ние и колко много ще загубят, ако нещо се обърка.

— Какво например? — поиска да знае Джефри, почти умолително.

— А пък аз мислех, че ти си човекът с брилянтните идеи за кампания.

Беше Ъркарт; тонът му беше остър.

— Джефри, защо не се разходиш да разгледаш библиотеката преди обяд? Има зашеметяваща колекция от първи издания на Сартр, Хемингуей, Арчър.

— Може би по-късно, Франсис — отговори той, решен да не остава назад от заговора.

— Джефри. Бъди добро момче и се разкарай.

— А, да. Библиотеката. Ще се видим на обяд значи.

Тя се възхити на устойчивостта му към обиди. Дори в този момент, подозираше тя, той се мъчеше да измисли как да се похвали на другите министри с това, че е имал привилегията да бъде поканен лично от министър-председателя да разгледа колекцията му от редки издания.

— Няма да те заобича много след тази реплика — изкоментира тя.

— Джефри е неспособен да заобича когото и да било, освен себе си. Неговото обожание към собствената му неадекватност е толкова пълно, колкото и необяснимо и не оставя място за нищо друго. Подозирам, че някак си ще се справя, както и той.

В далечината се чу гонгът за обяд и квиченето на децата отекна с подновено вълнение, но той не обърна внимание на този зов, а вместо това хвана Клер под ръка и я поведе към френските прозорци, които ги въведоха през терасата вътре в къщата. Озоваха се в кабинета му, където прозорците бяха плътно затворени, изключващи ги от света навън. Изведнъж тя почувства клаустрофобия, правилата се бяха променили. Това вече не беше лятна разходка из градината с цел леки подигравки с Бууза-Пит, а разговор едно на едно, само тя и Ъркарт, в атмосфера на интензивна интимност, която досега не беше чувствала с него.

— Съжалявам, Франсис, обидих ли те с тези приказки, че е възможно да загубиш?

— Не. Ти успя да изразиш нещо, и то много красноречиво, което… — за малко да каже „гласовете в главата ми“ — и моите собствени мисли ми нашепват все по-често.

— Значи смяташ, че е възможно?

— Не съм глупак. Разбира се, че е възможно. Носим се с прилива, но една по-голяма вълна може да ни потопи.

— И ако нас ни потопи, а той спечели, дори само веднъж, няма да има обратен път за нас. Том винаги е бил привърженик на пропорционалната система, сам ще промени изборния кодекс и ще напълни парламента с малките партии, с пираните.

— Които ще се наядат и ще станат големи като щуки и ще разкъсат всяко правителство. Страната ни ще бъде обхваната от хаос. Заради законодателството на Бууза-Пит и Мейкпийс. Унищожители на цивилизацията. Ха!

За неин ужас той сякаш намираше удоволствие в иронията на перспективата за апокалипсис.

— Ти ще бъдеш история — предупреди го тя.

— И историята ще ме обича още повече!

Тя разбра защо чувстваше тази клаустрофобия. Тя стоеше не просто пред един човек, а пред един политически колос, чиито дела щяха да бъдат увековечени с големи букви. Но тя го знаеше още от самото начало; нали затова се беше съгласила да мине в неговия лагер, заради собственото си егоистично място в неговата сянка, тръпката и опита да стои до голямо парче история? Да стои толкова близо, толкова интимно, че се изпълваше с немалко страхопочитание.

— Има една сериозна пролука в бронята му — Ъркарт продължи, доста оживено. — Неговата най-уязвима точка. Той трябва да запази инерцията си, да изглежда неустоим, преди достатъчно хора да добият куража да тръгнат да маршируват с него. Но за да събере армия, той се нуждае от време. Време, което зависи от нас — можем да му го дадем, можем да му го отнемем. Трябва да държим под око младия Том.

— Вече го правя — отвърна тя малко смутено.

Възнамеряваше да го запази в тайна, а и не знаеше дали той би одобрил, но атмосферата на интимност преодоля предпазливостта й.

— Том има нов шофьор, който… как да се изразя… има изключителното желание да споделя своите наблюдения, особено когато си взима седмичната заплата. Взима я от много близък приятел на съпруга ми.

— Наистина ли? Та това е разкошно. Сам трябваше да се сетя за нещо такова. Губя форма.

— Или може би аз се уча.

Той я загледа любопитно, видя я в нова светлина.

— Наистина, ти се оказа… забележителна находка, Клер, ако ми позволиш да се изразя така.

Той се обърна към нея, стисна ръцете й, гласът му се сниши в по-мек регистър. Вече я беше поканил да споделят толкова много, но сега имаше нова интимност в този момент.

— Има още нещо, което трябва да попитам. Ти си доста сурова с Том Мейкпийс. В политическо отношение. Но от начина, по който разбираш действията му, оставам с впечатлението, или поне с чувството, че вие двамата сте били… близки. В лично отношение.

— Има ли значение?

— Не. Стига да мога да бъда сигурен към кого си лоялна.

Лоялност, гарантирана от близост като тази, която беше споделяла с Мейкпийс.

— Можеш, Франсис. Бъди сигурен в моята лоялност.

Тя се усети под влиянието на огромната му гравитационна сила. Изпадна в паника, осъзнавайки, че губи контрол, устните й се повдигнаха към него. Изведнъж тя се изплаши — и от него, и от собствените си амбиции. Тя пропадаше, но не можеше да намери сили да се съпротивлява, дори и да знаеше, че такава близост с него най-вероятно ще я изпепели и пепелта ще изчезне. Както се беше случвало с други хора. Тя беше в пламъци.

И тогава се появи ледът. Ъркарт се отдръпна, пусна ръцете й и умишлено развали магията, която я привързваше към него. Тя никога нямаше да разбере защо, а Ъркарт никога нямаше да признае, дори пред себе си.

Как бе възможно човек да си признае подобни неща? Вината, която чувстваше към другите, които бе превзел по такъв начин, използвал и захвърлил, тотално унищожил. С течение на времето той усещаше приближаването на деня на собствения си съд и тези неща тежаха все повече на съзнанието му. Някой дори би могъл да сбърка това със съвест. Или просто знаеше, че в миналото такива връзки бяха причинили само скръб и смут, неща, без които можеше да мине сега, в един свят, който благодарение на Томас Мейкпийс внезапно изглеждаше доста усложнен?

Но имаше и нещо друго, което смразяваше кръвта му. Дълбаещият го страх, че Франсис Ъркарт, политикът, беше изграден върху руините на Франсис Ъркарт — човека. Неспособен да има деца, безсмъртието му беше отказано. Една пустиня, безплодното тяло, което беше заразило душата и на свой ред бе засегнало Мортима, единствената жена, която наистина беше обичал. Всички други бяха само преструвка, опит да докаже мъжествеността си, но в крайна сметка безсмислено упражнение, писък в шумоизолирана камера.

И докато тя стоеше пред него, привлекателна и достъпна, той вече дори не беше сигурен дали може да вдигне гласа си. Краят на Франсис Ъркарт — мъжа.

Франсис Ъркарт, остарелият политик, се отдръпна от изкушението и мъчението.

— Най-добре е да те запазим като мой талисман, а?

* * *

В кипърската столица тълпите се блъскаха през входните врати за една вечер с Алекос, млад певец от Гърция, който бе изградил забележително количество последователи сред гърците от всички възрасти. Младите момичета се поклащаха в ритъма на бедрата му, старите жени харесваха гласа му, който капеше като мед, мъжете бяха спечелени от начина, по който той вграждаше образите и емоциите на елинизма в музиката по-мощно от хеттрик на „Омония“ в първото полувреме. Беше долетял от Атина за специален концерт в подкрепа на Кипърския фонд по отбраната. Малцина от няколкото хиляди ентусиасти пред откритата сцена си задаваха въпроса как един концерт можеше да събере пари за фонда, при условие че всички билети бяха раздадени безплатно, както и голям брой банери, размахвани над главите на обхванатата от емоции тълпа. „Няма да забравим“ — рефренът в памет на жертвите на турското нашествие — се издигаше високо заедно с други трогателни лозунги, като „Позволете ни да погребем с почести нашите мъртви“, „Британци — върнете ни базите“ и дори „Равенство с орхидеите“.

Епископът заемаше централно място, облечен в черно и седнал на почетен стол, заобиколен от трудолюбивия си отбор студенти по богословие. Теофилос беше много доволен. Дори случайните прояви на пиянска агресия, предизвикани от жегата и предоставеното количество безплатна бира, посрещаше с бащинска усмивка. В продължение на три часа Алекос и неговите музиканти изливаха своята страст, викаха, шепнеха, блъскаха и галеха; когато нощта спусна по-плътна пелерина, те посегнаха към припева на „Акритас Дигенис“, разказ за героично неподчинение срещу чуждия враг, за скъпи спомени от мъглите на времето и преди всичко за победа. Всички пяха и се поклащаха с него, запалили кибрит или свещ, лицата им, осветени от надежда в тъмнината, а сълзите се стичаха свободно по бузите и на мъже, и на жени. Алекос ги държеше в дланта си.

— Забравихте ли? — каза през дъх той в микрофона, гласът му се протягаше да докосне всеки един от тях.

— Не — изхлипаха те.

— Искате ли да забравите тези, които загинаха?

— Не…

— Тези, които дадоха живота си за свободен Кипър? Много от които лежат в незнайни гробове? — сега гласът му беше по-суров, предизвикваше ги.

(По-късно, когато гледаше репортажите, Хю Мартин щеше да се удиви как с една емоционална реплика Алекос оплете темата за британските гробове с тази за турската инвазия.)

— Не, не — отговориха те също толкова сурово.

— Искате ли родната земя да се дава на британците, да си строят военните бази?

Той мътеше водата на старата омраза като опашка на акула. В мрака хората започваха да губят своята индивидуалност и да се превръщат в едно. Гърци. Пълни с възмущение.

— А ще дадете ли родната земя на турските копелдаци?

— Не! Никога!

— Искате ли да дадете сестрите и дъщерите си в ръцете на турските копелдаци, както стана с майките ви, когато копелдаците завзеха страната ви?

Стиснатият му юмрук блъскаше по нощния въздух, горчивината в гласа му се предаваше на другите.

— Не!

— Искате ли президентът ви да подпише споразумение, че всичко това е допустимо? Че всичко е забравено? Че всичко е приключило? Че могат да задържат това, което са откраднали?

— Не — те започнаха да викат. — Не! Не! Не!

— Какво искате да кажете на президента?

— Н-е-е-е-е! — виковете се издигнаха в нощта и се разляха из столицата.

— Тогава отидете и му го кажете!

Вратите се отвориха и хилядното гъмжило се изля навън, където се озова пред наредени автобуси, чакащи да ги откарат през двата километра до президентския дворец, с чиято охрана щяха да се подиграват, чиито порти щяха да разтърсят и чиито огради от ковано желязо щяха да украсят с банерите си. Под светлината на огромната розова луна се проведе най-голямата демонстрация в Никозия от изборите насам, а двадесет и трите неразумни ареста гарантираха, че тропотът на гневни крака ще продължи да заема място във вестникарските заглавия в продължение на дни след това.

Както всеки друг детайл от концерта, дори бисът беше минал по план.