Майкъл Добс
Последното раздаване (24)

Глава двадесет и втора

Всяка опозиция търси възмездие. Аз предпочитам да получа възмездие предварително.

Френският посланик започваше да чувства все по-силна симпатия към генерал Къстър. След издигането на Артър Болингброук до външен министър този бизнес се беше изродил в кървава война, водена от французина срещу неравни коефициенти и един враг, който бе освободен от дипломатически задръжки и скалпираше на едро. Мосю Жан-Люк де Кармоа не хранеше никакви илюзии относно факта, че дворът на „Сейнт Джеймсис“ се беше превърнал в откровено враждебна територия. Посланикът предпочиташе да продължи кампанията си с ягоди и шампанско, а не с 44-калибров „Уинчестър“ от кавалерията на САЩ, но също като русия американски генерал той беше взел дълбоко лично решение, че ако щеше да се мре, поне щеше да направи така, че да бъде заобиколен от приятели. И сега те се мотаеха около него, докато той ръководеше маневрите от тревата в двора на официалната си резиденция с гледка към градините „Кенсингтън“.

— Наслаждаваш ли се на спокойния живот, Том?

Мейкпийс хвърли поглед към градината, претъпкана с гости.

— Колкото и ти.

— Да, но все пак има разлика между нас — въздъхна Де Кармоа, напразно вдигайки поглед в търсене на слънцето, което блестеше над любимата му Лоара. — Понякога се чувствам като продаден в робство, длъжен да посрещам всяка грубост с усмивка, а всяка обида със смиреност.

Той изчака, докато един сервитьор с пръсти като черни паяци им подаде по една пълна чаша, и хвана Мейкпийс под ръка, за да го дръпне настрана към една беседка, оградена от липи. Явно искаше да обсъдят нещо.

— Завиждам ти, Том.

— Свободата на джунглата. Завиждаш на това?

— Какво ли не бих дал да имам свободата да говоря, каквото мисля, поне от време на време.

— Нещо конкретно ли имаш предвид?

— Вашият г-н Ъркарт — лицето му имаше изражение на пробита картонена кутия с мляко.

— Вече не е моят г-н Ъркарт.

— А на кого е тогава, ако смея да запитам?

Около тях усуканите клони на липите се преплитаха като в конспирация. И двамата бяха наясно, че посланикът преминава границите на дипломатическия етикет, но хванат в кръстосания огън между Болингброук и „Ке д’Орсе“^[1], Де Кармоа не беше в настроение за увъртане.

— Том, отдавна сме приятели, нали, откакто ме повика в офиса си като външен министър, за да извършиш едно формално осакатяване? — французинът изтупа някакво невидимо кончѐ от ръкава на сакото си. — След като онази секретна касета изчезна от британските авиочасти.

— Заедно с двама френски техници по програма за обмен на опит.

— Значи си спомняш?

— Как бих могъл да забравя? Първата ми седмица във Външно.

— Беше страшно суров.

— Все още подозирам, че зад всичко това стои някоя френска агенция, Жан-Люк.

Раменете на посланика се свиха в иронично галско объркване.

— Но като приключи, ме накара да седна и ме наля с алкохол. Шери, нали така му казваш.

— Стандартна процедура във Външно. За употреба само върху порезни рани и африканци.

— Впоследствие пуснах молба в Брюксел да го преквалифицират като химическо оръжие.

— Това не ти попречи да довършиш цялата скапана гарафа.

— Приятелю, аз си мислех, че това ми е наказанието. Помня, че се клатех като тръстика, като се прибирах. Жена ми започна да ме успокоява, защото реши, че съм бил толкова разстроен след срещата с теб, че е трябвало да се напия.

Те се усмихнаха като стари кримки и вдигнаха чаши с тост за отминалите времена и старите битки. Французинът извади табакера, натъпкана с цигари „Голоаз“ от едната страна и с нещо по-силно от другата; с тиха ругатня Мейкпийс взе цигара. Беше започнал да пуши отново заедно с всички други промени в личните си навици. Боже, беше я оставил само преди час, но знаеше, че въпреки одеколона все още мирише на нея. Удоволствие и болка. Толкова много го изпълваше, че от време на време трудно намираше място да диша. Лекото настроение бавно изчезна от очите му.

— Как е жена ти? — попита той.

— Цъфти. А твоята?

— Преподава. В Америка — беше негов ред да свие рамене, но с недостатъчно ентусиазъм, за да го направи убедително.

— Звучиш угрижен. Да попитам ли…

— Като посланик? Или като стар приятел?

— Ще те питам за политика. Нямам право да си вра носа в личния ти живот.

Не се и налагаше. Само при споменаването на жена му лицето на Мейкпийс издаваше всичко. Никога не би станало дипломат от него, толкова страстен и принципен.

— Чувам, че ерата на Франсис Ъркарт отива към своя край и че е само въпрос на време. Чувам и най-различни предположения относно кой и как идва на негово място. Много хора смятат, че трябва да си ти.

— Кои хора?

— Верни на страната си англичани и англичанки. Твои приятели. Много от хората тук сега.

Мейкпийс се огледа. Сред тълпата имаше сериозен контингент политически кореспонденти и редактори, политици и други общественици, но само един-двама от тях бяха известни като поддръжници на Ъркарт. На известно разстояние и над ръба на високата си чаша, Анита Бърк гледаше право към тях, без да се опитва да скрие интереса си.

— Започнаха вече да те натискат, нали — каза Де Кармоа, знаейки, че това е точно така.

— Отвсякъде. Сигурно трябва да съм поласкан от толкова много внимание. Сега е моментът, всички така казват, трябва да се предприеме следващата стъпка. Но, честно казано, не знам дали стоя на прага на историята или на ръба на скапана скала.

— Те са ти приятели, уважават те. Добродетелта е рядка стока в политиката, често говори тихо, но това я прави още по-убедителна. Това те откроява сред останалите.

— Като Франсис Ъркарт.

— Като дипломат няма как да коментирам.

Мейкпийс беше в друго настроение и не хвана иронията.

— Мислих го, Жан-Люк. Все още го мисля, ако трябва да бъдем точни. А, да те питам, някой от тези мои приятели каза ли как точно вижда осъществяването на… своите амбиции за мен? Или става дума просто за приказки на чаша шампанско?

— По моя преценка не са просто празни приказки. Има отчаяна нужда от промяна на върха и тя се усеща. Не го чувам само вътре във вашата партия, а отвсякъде, от всяка част на политическия спектър.

— Без съмнение го чуваш и от Париж.

— Тушѐ. Но не можеш да отречеш, че има морален вакуум на британската политическа сцена. Ти можеш да го запълниш. Много хора ще те последват.

Мейкпийс колебливо започна да описва кръгове с показалец около ръба на кристалната си чаша, сякаш проследяваше циклите на живота.

— За това ми трябва двигател, превозно средство, партия. Може да успея да сграбча волана, да изкарам Ъркарт от пътя, но това ще причини толкова щети, че ще трябват години, за да я подкараме отново. А и партията едва ли ще даде ключовете за колата на този, който е причинил катастрофата.

— Тогава си направи собствено превозно средство. По-бърза и по-модерна кола от тази на Ъркарт.

— Не, това е невъзможно — започна да отговаря Мейкпийс, но бяха прекъснати от друг гост.

Министърът на здравеопазването беше дошъл да каже довиждане на домакина. Размениха си любезности и формалности, преди министърът да се обърне към Мейкпийс.

— На теб, Том, мога да кажа само едно — той направи пауза, преценявайки думите и компанията. — Само така!

И си тръгна.

— Виждаш ли, че имаш повече приятели, отколкото предполагаш — окуражи го посланикът.

— В неговия случай не става дума за приятел, а за корабен плъх, който се презастрахова.

— Може и така да е. Но са настръхнали и са готови да скочат. И плъховете виждат, че корабът потъва.

Вниманието на Мейкпийс отново се беше върнало към ръба на чашата, която вибрираше.

— Толкова често изглежда сякаш се въртим в безсмислени кръгове, Жан-Люк. Трябва ни нещо повече от това да вдигнем много шум, трябва да разбием статуквото.

— Действие.

Посланикът посегна към изящния кристал, взе чашата от ръката на госта си и я вдигна високо за столчето, а тя улови лъчите на следобедното слънце и ги превърна в хиляди малки огньове. Изведнъж пръстите му се разтвориха и преди Мейкпийс да успее да извика или да помръдне, за да я хване, чашата падна на тревата. Тя отскочи грациозно и се търкулна, без да се счупи.

Мейкпийс сви коляно, за да я вземе, протягайки се успокоен.

— Това се казва…

Той дръпна пръстите си точно навреме, преди петата на елегантната ръчно изработена обувка на французина да се стовари върху чашата и да я разбие на парчета.

* * *

Хеликоптерът мина ниско над сивия пясък на залива Хрисоху в северозападната част на острова, покрай малките рибарски селища, където бяха израснали като момчета. Тогава дните бяха дълги, октоподът в изобилие, момичетата нетърпеливи да научат нещо за живота, а ветроходните лодки се поклащаха от нежните вълни до крайбрежните диги. До не много отдавна пътят през планината беше само един изровен коловоз; вече се беше превърнал в лъскава асфалтова магистрала, която носеше на гърба си хиляди туристи и шумотевицата покрай тях. Рибарските селца сега пулсираха от ритъма на среднощните дискотеки, цената на рибата скочи, същото се отнасяше за цената и на най-обикновена усмивка. Прогрес. И все пак лодките още бяха завързани по паянтови пристани, които събираха повече плавей, отколкото джетове. Неизползван потенциал. Но Марина Теофилос на близкия нос щеше да промени всичко това. След като успееше да се отърве от британците.

Хеликоптерът се наклони. „Дворецът на епископа до пет минути“, уведоми ги металическият глас на пилота в слушалките. Димитри се хвана здраво; той мразеше да лети, приемаше го като нарушение на Божия закон и склоняваше на подобна глупост само докато личният пратеник на Бога седеше от другата му страна. Проблемът беше, че брат му пътуваше навсякъде с хеликоптер, често сам управляваше машината, което водеше до допълнителни усложнения във вродената нервност на Димитри. Той би дал живота си за брат си, но се молеше да не се окаже необходимо точно в този момент. Седеше залепен в седалката, с облекчение, че шумът от двигателя поне пречеше да има разговор.

Теофилос, за разлика от него беше в изключително добро настроение. Прелистваше вестник, като многократно забиваше пръст в него и го пъхаше в лицето на Димитри. Брат му беше сигурен, че го прави нарочно, знаейки, че всяка дейност, различна от абсолютната концентрация върху хоризонта, може да предизвика в него непосредствен и унизителен пристъп на прилошаване. В много отношения те все още бяха деца, както когато играеха на скалите на плажа, планираха нови и по-големи приключения, тестваха куража един на друг, огъвайки правилата. Димитри помнеше първия ден, когато брат му се върна в семейната къща в расо на свещеник, стиснал разпятие и Библия — едно тъмно привидение в рамката на вратата, окичено с реквизитите на Светата църква. Димитри, в своята несигурност и страхопочитание, веднага падна на колене, с наведена глава в очакване на благословия; вместо това Теофилос повдигна крак, сложи ботуш на рамото на брат си и го изпрати по гръб на земята. Същата нощ двамата се напиха до спукване на мехура с домашно вино, точно както в старите времена. Нищо не се беше променило. Теофилос винаги беше умният и амбициозен брат, наточен след една година, прекарана в учене на бизнес в „Харвард“, който щеше да поведе семейната „фирма“. Димитри беше праволинеен човек, склонен по-скоро да го следва. Дори и в хеликоптери.

Кацнаха на хеликоптерната площадка зад двореца, а Димитри, избегнал смъртта още веднъж, започна да се съвзема. Брат му все още бе погълнат от вестника, „Народен глас“, един от водещите кипърски вестници в Лондон. Това само по себе си не беше необичайно, тъй като фирмата добре напояваше бизнес контактите си сред диаспората в страната и Теофилос полагаше значителни усилия да пишат възхвали за него, но тази статия се отнасяше за нещо друго. Беше обширен репортаж за липсващи гробове, заемащ доста колонки, които епископът следеше с върха на пръста си, но думите му бяха заглушени от шума на роторите. Като изскочиха от кабината, инстинктивно се наведоха ниско, Димитри беше готов да целуне земята от облекчение, докато епископът продължаваше да стиска вестника.

— Какво? Какво казваш? — изрева Димитри в ухото на брат си, когато шумът зад тях започна да намалява.

Теофилос се изправи в цял ръст, черното расо му придаваше още няколко сантиметра авторитет. Усмихваше се широко, златната коронка на зъба му блестеше.

— Казах да се стягаш, братчето ми. Задава се костна треска.