Майкъл Добс
Последното раздаване (46)

Глава четиридесет и четвърта

Никога не се доверявай на гръцките мъже. Гръцките жени не им се доверяват, а те ги познават най-добре.

Снимка на посивял кипърски старец заемаше по-голямата част от първа страница на в. „Индипендънт“. Той беше седнал на кривокрак стол, нахлупил стара военна барета, а на фона на ореховото му лице грееше широка усмивка с липсващ преден зъб. На едното му коляно беше подпрян очукан мускет отпреди 1914 г., а на другото беше седнала стройна шестнадесетгодишна ученичка. Такава армия беше посрамила британците и ги държеше за откуп според „Индипендънт“.

В. „Сън“ не беше толкова тактичен: „F. U., КАЗВА КИПЪР“, гласеше заглавието. В статията по-долу се описваше в детайли карнавалната атмосфера сред гърците; за нарастващия страх и страданията на британците се споменаваше съвсем бегло. Посланието на медиите беше единодушно: Франсис Ъркарт — от победа в подигравка. Два дни бяха много време за Флийт стрийт^[1].

— И какво е военното решение, маршал Рей?

Мирис на препарат за дървени мебели се носеше из залата на правителството; трябваше поне война, за да се наруши графикът на почистване в Уайтхол. През сателитната връзка до КОБРА дойде извинително покашляне.

— Трудно е да се каже, г-н министър-председател.

— Трудно? — извика Ъркарт. — Казвате ми, че не можете да се оправите с това?

През масата лицето на Янгблъд започна да се зачервява. Вън от техния поглед, климатът се променяше и в Кипър. Маршалът беше възпитан в пансиона „Хароу“ и беше развил характера си по бруталните правила на крокета; не беше свикнал да му настъпват опашката. Рей издуха носа си с непукизъм, който през тонколоните прозвуча като пръхтене на бик, който започва да разбира, че плащът на матадора е само измама.

— Трудно е, сър, защото сигурно ще си спомните, че това е една експедиция, за която аз бях против от самото начало.

— Ученички!

— Именно. И аз не мога да си представя военно решение, което да не застрашава живота на тези ученички или на моите хора, или и двете.

— И ми казвате, че не можете да намерите решение?

— Не и военно решение. Политическо решение може би.

— Предлагате да преговарям с група пирати?

— Те не са точно това, г-н министър-председател. И това е част от проблема. Нямат ясен лидер, няма с кого да се преговаря. Просто са обикновени хора от Кипър, които са се обединили в обща цел. Да ни разкарат оттук.

— Ами президентът Николау?

— Явно искат да разкарат и него. Точно сега политиците не са много на почит в тази част на света. Сър.

Ъркарт не обърна внимание на това, което със сигурност разпознаваше като ирония. Той имаше нужда от Рей.

— Аз направих толкова много, за да докарам мир в този остров. Ако изхвърлят Николау, изхвърлят и мирния договор заедно с него.

— Те никога не са имали мир, от хиляда години. Те са от този тип хора, които ползват пръчки динамит дори когато ходят за риба. Ще минат и без мирен договор.

— Тогава, щом искат битка, маршал Рей, аз предлагам да им я дадем.

* * *

— Признава ли се за виновен обвиняемият или не?

Валма от прах и тишина висяха по дървената ламперия на съдебната зала, която беше препълнена. Отвън се бяха събрали хиляди други. Походът нямаше да продължи в този ден, бяха нужни тук. Слънчевата светлина падаше от високите прозорци, обгръщайки повдигнатата платформа отпред с огнен ореол, все едно „Канал 4“ снимаха осъвременена адаптация на Жана д’Арк. Има ли какво да каже обвиняемият, преди да бъде изгорен на кладата?

— Невинен!

И други освен Франсис Ъркарт изглеждаха готови за битка.

* * *

— Ако не можете да стигнете до конвоя, маршал Рей, тогава докарайте конвоя при вас. Минете през блокадата, смажете ги. Покажете им, че знаем, че блъфират.

Под езика на Ъркарт сякаш имаше горещи въглени.

— Готов сте да рискувате толкова човешки животи, защото имате усещането, че блъфират.

— Бомбардирайте скалите. Накарайте ги да не смеят да вдигнат глава. Ако трябва, ги взривете — той плюеше въглени един след друг.

— По последна информация на скалите има и шест телевизионни екипа, г-н министър-председател.

— Ще се изненадате колко бързо могат да бягат журналистите.

— Ами ученичките?

— Сълзотворен газ. Разпръснете ги — Ъркарт ръкомахаше сякаш вече сам вършеше тази работа.

— Децата не могат да надбягат тежките камиони.

— Противоречите ли ми, маршал Рей?

— Съобщавам факт.

— Достатъчно с възраженията. Да изберем простия път.

— Простоватият път.

Задъханият им разговор изведнъж спря пресечен.

— Правилно ли чух, маршал Рей?

— Това не е игра, г-н министър-председател. Става дума за човешки живот.

— Става дума за бъдещето на една цяла държава.

— Простете ми, г-н министър-председател, ако на мен ми е по-трудно да поставя еквивалент между моите лични интереси и тези на нацията.

— Дали засичам дори от толкова голямо разстояние мирис на неподчинение?

— Може и така да се каже.

— Рей, давам ви директна заповед. Извадете този конвой оттам.

Имаше кратка пауза, сякаш дигитализираната сателитна система се запъваше да декодира думите. Но когато думите дойдоха, те проехтяха в залата на кабинета със страхотна яснота.

— Не, сър.

* * *

— Колко други хора бяха арестувани за участието си в мирния поход в неделя, главен инспектор Хардинг?

— Николко, сър.

— А защо аз бях арестуван?

— Защото смятахме, че вие сте организаторът на похода, г-н Мейкпийс.

— Прав сте били, инспекторе. Аз бях. Обвиняемият признава това. Аз бях, съм и ще бъда организаторът на този поход.

От аудиторията една пълна леличка с яркочервени бузи и висок кок на косата щеше да започне да аплодира, но Мария хвана ръката й и направи знак за тишина. Председателят на журито си записа нещо.

— А другият протест, инспекторе, скинарите. Парадът на пъпките, заради който имахте толкова притеснения за публичния ред. Колко от тях бяха арестувани?

Въпреки че полицаят знаеше отговора, той погледна тефтерчето си. Това му придаваше авторитет и му даваше време за мислене.

— Петнадесет, сър.

Председателят си записа пак. Явно това беше сериозно нарушение на обществения ред.

— За какви провинения, инспекторе?

— Провинения, сър?

— Да. Обикновено не арестувате ли някого под претекста, че е извършил някакво провинение?

Сред аудиторията се разнесе смях и председателят се намръщи, докато смехът спря. Хардинг отново погледна тефтера си.

— Най-различни: пиянство, нарушаване на реда, четирима за притежание на наркотици и един за неприлично поведение.

— Явно е била доста проблемна група. Нищо чудно, че сте били разтревожени.

Полицаят не отговори; Мейкпийс беше твърде любезен и на него това никак не му харесваше.

— Разбирам, че полуфиналът на футболната купа се е играл наскоро в Бирмингам. Можете ли да си спомните колко човека са били арестувани тогава?

— Не и по памет, не, сър.

— Аз ще ви кажа — Мейкпийс погледна изрезка от новинарска статия. — Осемдесет и трима. В този ден на смяна е имало няколкостотин полицаи, защото сте знаели, че може да има проблеми.

— Винаги има на важните мачове.

— Тогава защо не отменихте мача? Защо не им наредихте да прекратят? Както с моя поход.

— Не е същото, нали?

— Не, инспекторе. Изобщо не е същото. Нито концертът миналия уикенд в Националния изложбен център. Там сте арестували над сто човека. Значи нарушаването на реда, възникнало от тези, които се опитваха да спрат моя поход, всъщност е слаба работа. Слаба бира, както бихте казали тук.

Хардинг не каза нищо.

— Е, аз мога да го кажа. Но вие сигурно няма как да коментирате.

Дори съдията пусна една малка усмивка.

— Тогава нека се върна на въпросите, които можете да коментирате, инспекторе. Всъщност въпроси, които трябва да коментирате. Тези скинари, неонацисти, хулигани, както искате ги наречете, са били арестувани за алкохол, наркотици, неприлично поведение, нали така казвате?

Хардинг кимна.

— А не за провинения по закона за обществения ред?

— Не разбирам къде е връзката…

— Връзката, инспекторе, е много проста. Можете ли да потвърдите, че аз съм единственият арестуван заради протеста? Всички други са били арестувани за провинения, които изискват вашата намеса, независимо дали има протест, дали сме се събрали да плетем шалове, или да правим челни стойки?

Хардинг беше на път да кимне потвърдително, но главата отказваше да се помръдне.

— Хайде, инспекторе. Няма да го изстисквам от вас като паста за зъби? Вярно ли е, или не е вярно, че от няколко хиляди присъстващи в неделя аз бях единственият, когото арестувахте заради похода?

— Технически е вярно, сър.

— Отлично. Значи потвърдихме, че походът ми е бил напълно мирен, че дори действията на скинарите не са били нещо необичайно за бирмингамската полиция и че аз бях единственият, когото решихте да… — той спря за малко драматичен акцент — арестувате като заплаха за обществения ред.

Той се усмихна на Хардинг, за да му покаже, че няма лоши чувства.

— Чий обществен ред, инспекторе?

— Моля?

— Чий обществен ред? Някой очевидно е преценил, че моите действия, ако продължат, представляват заплаха. Но това е било преценка, а не факт. Това ваша преценка ли беше? По собствена инициатива ли ме арестувахте?

— Разбира се, че не, сър. Чак след внимателно обсъждане…

— Обсъждане с кого? Кой беше? Кой ви даде заповед?

Хардинг знаеше, че може да дойде този въпрос, трябваше да покажат, че действията на полицията не са били прибързани, а обмислени и минали по веригата, както трябва. Но въпреки това кокалчетата на пръстите му бяха започнали да побеляват, стиснали ръбовете на свидетелската катедра.

— Действах по заповед на началника на полицията.

— Чудя се той откъде е получил заповедите си?

— Какво имате предвид?

Мейкпийс погледна към аудиторията, за да срещне погледа на Мария. Той се усмихна. Тя кимна, разбирайки както винаги. Щеше да използва информацията на Клер; какво можеше да загуби?

— Можете ли да ми кажете дали в някакъв момент преди ареста офисът на началника е бил в контакт с „Даунинг стрийт“?

— Не разбирам въпроса.

— Въпросът не е сложен, инспекторе. Явно имате много, много малка законова база, на която да ме арестувате. Следователно, е по-вероятно да става дума за политическа инициатива. Някой налагаше ли политически натиск?

— Това е чиста спекулация.

— Както и вашето мнение, че моят поход ще доведе до проблеми с реда. Чиста спекулация.

— Но мнение, което ми дава правото по закон да ви дам нареждания, а на вас задължението да спазите тези нареждания.

— Това нямаше да мине в Нюрнберг, нали, инспекторе? — пошегува се Мейкпийс. — Хайде, имаше ли политически натиск?

— Разбира се, че не.

— Можете да потвърдите, че не е имало предварителен контакт между офиса на началника на полицията и който и да било политически офис?

— Аз… не знам — Хардинг искрено протестираше и започваше да се шашардисва.

Този кръстосан огън между министър-председателя, неговия началник и бившия министър на външните работи му идваше твърде много за неговите двадесет и три години опит. Преждевременното пенсиониране го зовеше.

— Значи не можете да го потвърдите.

— Не, разбира се, че не мога. Аз не съм бил…

— Нека бъда напълно ясен. В позиция ли сте да отречете възможността за някакъв вид политически натиск, оказан върху полицията за моя арест?

Хардинг погледна отчаяно към съдиите. Тримата магистрати го гледаха пасивно с приготвени химикалки.

— Как да отговоря на това?

— Едно простичко „да“ или „не“ ще свърши работа. Можете ли да го отречете?

— Не.

— Благодаря ви, главен инспектор Хардинг. Не мисля, че има нужда да отнемам повече от времето ви.

* * *

КОБРА беше сформирана, за да разрешава военни конфликти, а не да ги създава. Днес не й се удаваше.

— Янгблъд, искам Рей да бъде заменен в рамките на един час.

— Ще ми бъде трудно, г-н министър-председател.

— Дявол да го вземе! Възраженията ли заеха мястото на гръбнака в британската армия? Какво толкова сложно има да се смени един офицер с друг?

— В това няма нищо сложно, г-н министър-председател. Просто аз няма да го направя.

— Отказвате ми?

— Точно така.

Министър-председателят използва една къса, неприлична дума.

— Осъзнавам, че за този ми отказ ще поискате главата ми — продължи Янгблъд, — но нека ви уверя, че речта ми от ешафода ще бъде наистина запомняща се. И конкретна. Ще обясня например как на всяка стъпка игнорирахте и отхвърляхте съветите на компетентните военни и как сам си навлякохте това бедствие. Ще посоча как естеството и моментът на военните ни действия в Кипър са изкривени, за да съвпаднат с нещо, което аз приемам, че е графикът на избирателната кампания. Може и да не съм прав за вашите мотиви, разбира се, може да е глупост, а не чиста политическа измама, това, което ви кара да се държите по този начин, но аз нямам против да оставя другите сами да преценят това — той прочисти гърло, усмихна се служебно, кипеше от презрение. — Изненадвам се; всичко това ми е много приятно. Няма да ми е толкова приятно обаче, когато ви обвинявам публично за всеки загубен човешки живот, британски или кипърски, което може да последва от вашето безумие.

— Няма да посмееш — ахна Ъркарт; изведнъж му беше трудно да диша.

— Г-н министър-председател, това там са смели момчета, моите момчета. И невинни деца. Ако, който и да било от тях пострада, давам ви думата си на офицер, че ще ви изтипосам пред всяка избирателна секция в страната.

Кафявата филцова облицовка на масата на кабинета се беше надиплила под свитите пръсти на Ъркарт. Пелената на объркване беше замъглила блясъка в очите му. Той гледаше пред себе си, но вече не виждаше, беше като сляп. Или пък нямаше какво да види, освен мрак? Струваше му се, че пада по гръб в нищото.

Генералът прочисти гърлото си още веднъж и събра листовете хартия пред себе си в прилежен сноп.

— Да обсъждаме нещо, което може да се превърне в клане на деца пред телевизионните камери, докато цял свят гледа, е своеобразна лудост. Няма да участвам в нея.

Той стана, оправи униформата си, зае позата на викинг пред погребалната клада.

— И така, сър. Имам ли позволението ви да напусна?

* * *

— Изправен съм пред този съд с едно-единствено обвинение и то е политиката ми. Възгледите ми не са изгодни за някои хора. На улицата хулигани се опитаха да спрат моя поход; има и други, които се крият в сенките. Такива, които няма да приемат правото на един англичанин да проявява несъгласие, да прокарва собствения си път, да решава сам за себе си. Водили сме две световни войни, за да имаме тези права, срещу врагове отвън. Сега трябва да се изправим пред врага отвътре. Обвиняват ме, че не съм патриот, но никой не обича тази страна повече от мен. Обвиняват ме, че подклаждам насилие, но моят поход беше за мир. Изправен съм пред този съд, обвинен в престъпление, но никой не държи на правдата повече от мен. И в какво съм обвинен? Ако не е оправдание един човек да действа неправилно само защото друг му е заповядал, тогава виновен ли съм, че не съм спазил неправилните заповеди. Упоритостта е качество, на което много се възхищаваме при английския дъб. Аз се опълчих на полицията не защото ми липсва уважение към органите на закона, а защото имам по-голямо уважение към рожденото право на един англичанин да каже: искам да го направя по моя начин. Ако е престъпление да си англичанин, тогава се признавам за виновен. Ако е провинение да обичаш свободата и справедливостта, тогава пак съм виновен. Ако е отклонение да искаш мир, тогава съм тройно виновен. Ако е грях да вярваш, че тази държава заслужава по-добра форма на политика, тогава ме затворете и изхвърлете ключа. И го направете още сега. Защото няма да крия възгледите си, нито ще правя компромис с тях, за да взема властта, нито ще говоря зад кулисите за неща, които не мога да направя на светло. Аз нямам собствена партия, имам само собствена политика. И в тази политика има уважение — към закона. Любов — към родината. Саможертва — за мира. И борба с тези, които се опитват да тъпчат правата на обикновените мъже и жени. Те, а не аз, се опитват да превърнат този съд в инструмент за политическа манипулация и ако те започнат и успеят тук, в Бирмингам, в сърцето на Англия, къде ще спрат? И има ли нужда да си задаваме въпроса кои са „те“?

* * *

— Седнете, седнете — каза му Ъркарт, отчаяно опитвайки се да прецени ситуацията.

Но Янгблъд остана прав.

Ъркарт се чувстваше изцеден, пресегна се за чашата си с вода. Всеки забеляза, че тя трепери. Той я пресуши на една свирепа глътка, но тя остави вадички в ъгълчетата на устата му и капчици по горната му устна. Очите му святкаха нервно и гледаха Янгблъд.

— Седни, човече. Става дума за човешки живот. Нека поне го обсъдим.

Сковано и с очевидна неохота генералът зае мястото си на стола.

Никой не продума, зъбите на Ъркарт се забиха в кокалчетата на ръката му, той се опитваше да си върне присъствието на духа, дори да чувстваше само болка. За момент той сякаш се носеше, освободен от тялото си, наблюдаваше групата отдалеч и гледаше надолу към един човек, седнал неподвижно в стола, запазен за министър-председателя, човек, който беше в капан, като муха в кехлибар. Една от жертвите на историята.

— Извинявам се, генерале, ако съм ви се сторил припрян. Не беше това целта ми.

Той не чувстваше езика, който оформяше думите. Гласът му беше необичайно изопнат, сякаш беше изял лъжица с горчица.

Янгблъд му хвърли вкиснат поглед, но не каза нищо.

— Ако вашият съвет е, че няма очевидни военни решения — продължи Ъркарт все още сковано, — тогава какви предложения имате?

Янгблъд тръсна глава.

— Някой друг? — предложи Ъркарт, оглеждайки се през масата.

За пръв път осъзна, че през последните няколко дни не беше поискал нито веднъж от останалите членове на КОБРА да се включат, но можеше те да имат някаква идея. Никой нямаше какво да каже. Тогава генералът се прокашля.

— Рей е човекът на място. Аз ще се доверя изцяло на неговите думи.

Ъркарт кимна.

— Рей — изджавка генералът, — твоето мнение, моля.

— Моето мнение, господа — гласът дойде от хиляди километри, — е, че тази политическа ситуация може да има само политическо решение.

— Кажете свободно, маршал Рей — изграчи Ъркарт.

— С неохота стигам до заключението, че щом кипърците си искат базите обратно, няма много какво да направим, за да ги спрем. Сега, догодина, в скоро време. Все някога ще спечелят. Тези неща имат неоспорима инерция.

— Но тези бази са най-важната ни точка към Близкия изток. Ако се откажем от тях, това ще бъде военна и разузнавателна катастрофа — възрази Ъркарт.

— Зависи, сър. Хората в Кипър нямат нищо против присъствието ни тук, напротив, посрещат ни с гостоприемство. Като изключим това сега, те са отворени към нас. А базите ни им носят работа и доходи. Това, срещу което роптаят, е, че се разпореждаме безплатно в тяхната държава.

— Какво намеквате, Рей? — подкани го Янгблъд.

— Ако аз бях политик, сър — в тона му се усещаше щастието, че не е, — щях да мисля за сделка. Да останем приятели. Да им покажем, че нямаме нищо против да им върнем правото на собственост върху базите и после веднага да ги наемем от тях. Ние ще запазим базите си, а кипърците ще запазят доходите си. Всички ще са щастливи.

— Интригуващо — промърмори Янгблъд.

Изражението на Ъркарт беше каменно, съзнанието му беше като замръзнало поле, което бавно се пропукваше. Докато седеше мълчаливо, чужди мисли започнаха да се въртят около него.

Председателят на партията поклати глава.

— Това ще бъде политическа катастрофа.

— Не е задължително. Не и ако го представим като наша инициатива — възрази министърът на отбраната. — Това е решение, което може да запази репутацията ни като миротворци на острова. А и в крайна сметка кой би се противопоставил? Дик Кларънс вече публично ни подкрепи за Кипър, няма да смее да изблее.

— Единственият друг потенциален източник на звук е Том Мейкпийс. А той е в ареста — министърът на правосъдието определено звучеше доволен.

Ентусиазмът се разля из стаята и постепенно започна да топи замръзналите мисли на Ъркарт. Може би мухата не беше заседнала в кехлибара, може би само се беше блъснала в мрежата и все още имаше шанс да се освободи.

Тихо почукване прекъсна разсъжденията им. Една глава плахо се показа на вратата, последвана от остатъка от тялото на секретаря, който се приближи до стола на министър-председателя. Той остави парче хартия на масата, после се оттегли.

Очите на Ъркарт бавно фокусираха и го прочетоха.

Колкото и да се мъчеше мухата, не можеше да избяга.

Томас Мейкпийс беше оправдан.