Майкъл Добс
Последното раздаване (52)

Глава петдесета

В Уестминстър човек умира хиляди пъти; на бойното поле — само веднъж.

Той застана на прага на номер 10, хванал Мортима под ръка. Над него белите облачета висяха като пушечен дим в лятното небе, докато зад него Кордър мелеше нещо в радиостанцията. Ъркарт се обърна и го смъмри:

— Не, Кордър! Без полицейски контингент. Не искам да се крия зад стена от хора, не искам да давам на тълпата повод за конфронтация. Няма да го допусна.

Тонът беше суров, не търпеше спор. Кордър промърмори нещо в станцията и я остави настрана.

— Тогава може ли аз да ви придружа, г-н министър-председател? Като семеен приятел?

Ъркарт се усмихна.

— Като такъв винаги си бил добре дошъл.

Те тръгнаха надолу по улицата. Когато наближиха високите бариери от закалена стомана в края й, единият от униформените полицаи до кабинката на охраната козирува, докато другият се хвърли към телефона. Но вече беше твърде късно. Великата порта се отвори и те излязоха на Уайтхол.

Множество хора все още се опитваха да се натъпчат на площада, преливаха от тротоарите и започваха да задръстват пътищата към площада. Хаузго изпита нужда от допълнителните си отряди и от още такива. А когато семейство Ъркарт приближиха, хората започнаха да ги разпознават и това имаше моментален ефект.

— F. U. too! F. U. too! — развика се един младеж, който сякаш беше излязъл от първата част на реклама за химическо чистене.

Но Мортима се обърна и му хвърли поглед с най-острия укор, на който беше способна една дама, и той се сви, гласът му насече като хлабав ремък. Никой не поде възгласите му; вместо това вълна на внимание мина през тълпата при гледката на най-големия им враг, когото бяха свикнали да виждат през телевизионните екрани, обграден със символите на властта, а сега изглеждаше сякаш е тръгнал на разходка през уикенда, за да се наслади на слънцето със съпругата си. Виковете на внимание семейство Ъркарт приемаха с любезно кимване, хулите посрещаха с един от най-унищожителните погледи на Мортима. Докато минаваха петстотинте метра по Уайтхол, покрай конните гвардейци на Хорсгардс, трепет на интерес, а не омраза, се надигаше пред тях като вълна, предизвестяваща тяхното пристигане. До момента, в който стигнаха претъпканите краища на площада, трепетът се беше превърнал в шок, който започна да преминава през масата от тела напред. Ъркарт идва! Ъркарт идва! И много хора, особено тези, които нямаха много видимост към Мейкпийс, който говореше от далечната страна на колоната на Нелсън, се обърнаха с лице към своя противник.

Пристигането на Ъркарт беше благополучно — или пагубно, в зависимост от гледната точка. Точно когато Мейкпийс стигна до заключителната част от речта си, той усети отявлена загуба на интерес сред значителна част от аудиторията си. Той погледна през морето от вдигнати лица пред себе си, през което сякаш минаваше силно насрещно течение и отвличаше погледите им от него. Завладяна от техния интерес, Мария отиде до края на повдигнатата платформа, за да потърси източника на смущението; изражението на тревога и объркване, което я обзе, беше достатъчно Мейкпийс сам да се разсее, което допълнително отклони интереса в друга посока.

Старши полицейски офицер Хаузго беше там да ги пресрещне. При първия намек за пристигането на семейство Ъркарт, дошъл от информационната зала на Скотланд Ярд, той изрече псувни, които бяха едновременно обилни и изобретателни. После привика тактическия отряд, резервата му от специално обучени офицери, които бяха в готовност в автобусите на близката улица „Спринг Гардънс“. Но нямаше да бъдат достатъчно; щеше му се да разполага с поне още сто.

— Не мога да позволя това, г-н министър-председател.

— Не можете да ме спрете, старши офицер.

— Но нямам достатъчно хора, за да ви пробия път през тълпата.

— Не искам да се използва сила — отвърна остро Ъркарт, после добави тихо: — Моля ви. Кажете на хората си да се отдръпнат.

Хаузго отстъпи слисан.

Ъркарт все още стискаше ръката на Мортима, когато пресече пътя и се изправи лице в лице с тълпата. От този момент нататък той знаеше, че ще загуби всякакъв контрол и ще се превърне в още една малка пешка във великата игра, с която се беше захванал. Лицата пред него бяха безучастни, замръзнали от изненада. Той кимна, усмихна се и направи две крачки към тях.

Британците са циници, винаги готови да повярват в човешката слабост и да се окъпят в помията на колективен скептицизъм, която се излива всеки ден от пресата. Но на лично ниво са любезни до точката на заблуда, криещи истинските си чувства под наметалото на дървения етикет, точно както крият жълтото списание между страниците на „Съндей Телеграф“. Ако Хитлер беше дошъл в Лондон, вместо да кара Чембърлейн да ходи в Берхтесгартен, сигурно цялата страна щеше да се реди да му стисне ръката. Британците никак не ги бива в личната конфронтация.

Тълпата пред Франсис и Мортима започна да се отдръпва и да им прави път. Много от хората дори се усмихваха по автоматичен рефлекс. И така, семейство Ъркарт бавно, ръка за ръка, като двойка, която излиза на дансинга в бална зала, се придвижваха към трибуната.

Ефектът от тези събития върху Мейкпийс беше опустошителен. Той знаеше, че е загубил вниманието на тълпата и сега я виждаше как се разделя като наложници пред хан. С полушега за пристигането на неочаквани подкрепления той самият се обърна в края на платформата, за да види причината за разцеплението. Видя Ъркарт и съпругата му, Кордър няколко крачки по-назад, те бяха в началото на стъпалата към подиума и точно започваха да се изкачват.

— Том, добър ден — поздрави го Ъркарт.

— Това не го очаквах.

— Прости ми, не съм искал да те прекъсвам. Но вече всичко свърши, ти спечели. Уморих се да се боря, Том.

— Много мило от твоя страна — после добави подозрително: — Защо си тук?

— Сигурно, за да запазя малко гордост и малко уважение в поражението си. По радиото те чух да казваш в началото на речта си, че си направил всичко това с повече горест, отколкото с гняв. В същия дух дойдох и аз да изразя надеждите си за помирение ако не между нас двамата, то поне за страната ни.

— Но защо?

— Защото обичам страната си. Защото съм бил начело на страната си твърде дълго, за да гледам как кариерата ми се топи в горчивина и гняв. Направих грешки, не бях справедлив с теб. Искам да ми дадеш възможност да се извиня публично.

— Какво… тук? Сега?

— С твое позволение.

— Никога! — намеси се Мария. — Не можеш да му позволиш да ти отмъкне митинга просто така.

— Искам само да се извиня.

— Тогава си купи каре в „Таймс“.

— Мария, Мария — скара й се нежно Мейкпийс, — това е нашето събитие, нашите поддръжници. Не неговите. Досега се оплаквах от липсата на свобода на словото и милосърдие в държавата на Франсис Ъркарт; нима Великобритания на Том Мейкпийс ще започне по същия грозен начин? Какво имам да губя, освен публичното му извинение? А и… — пошегува се той, опитвайки да отклони протестите й — ако го отпратя, най-вероятно ще го линчуват.

— Значи мога да говоря?

Мейкпийс се обърна към микрофоните.

— Явно г-н Ъркарт е бил толкова впечатлен от нашето събиране, че е дошъл да ни предложи личните си извинения.

Освободена от примката на срещата лице в лице, тълпата даде израз на истинските си чувства. Изригна хор от освирквания и подигравки.

— Не — Мейкпийс вдигна ръка. — Ние не сме като някои други, ние умеем да прощаваме и да бъдем толерантни. Нека го чуем. Преди да го осъдим.

Виковете все още не бяха заглъхнали, когато Мейкпийс направи място на микрофоните за Ъркарт.

— Все пак не ми харесва — оплака се Мария. — Предпочитам да гледам как го линчуват.

Колко по-подходяща щеше да бъде тя за лидер вместо Мейкпийс, помисли си Ъркарт — само да си беше избрала по-добре креватния партньор. Той мина напред, Мортима беше до него. Освиркванията се издигнаха в кресчендо, понесоха се напред-назад през площада, набирайки скорост и свирепост, морето от ръце и вдигнати лица се бунтуваше и разбиваше гневните си вълни в подножието на великата колона, заплашвайки да го помете.

Изведнъж Ъркарт вдигна ръце във въздуха.

— Маршируващи! Маршируващи в похода за мир! Поздравявам ви.

Сякаш беше хвърлил огромно одеяло върху огън. Спокойствие.

— Издълбаваме грешките на хората на техните надгробни плочи и заравяме постиженията им заедно с костите. Ако това е моята съдба, така да бъде.

Дори тези в тълпата, които бяха продължили да протестират, сега замлъкнаха. Не бяха очаквали това.

— Този митинг е празник на мира и аз съм задължен на вашия лидер Томас Мейкпийс, че ми даде позволение да се обърна към вас. Аз също идвам в духа на мира. На помирението. Защото в края на изборната кампания идва време да приемеш присъдата на народа, независимо колко те боли отвътре. Да превържеш раните. За да можем да продължим напред. Заедно. На това се надявам за страната ни сега не по-малко, отколкото когато за пръв път встъпих в длъжност като ваш министър-председател. Не мога да отрека, че моето желание беше да продължа на „Даунинг стрийт“ и ако това изглежда егоистично от моя страна, приемам обвинението. Ако амбицията е престъпление, признавам се за виновен.

Запазил съм амбицията за моя пост, защото няма по-велика привилегия и по-високо признание в живота на един политик от това да води тази страна и вас, нейния народ. Вие бяхте така добри да ми гласувате това признание в рамките на повече от десетилетие и ако сега изберете да ми отнемете тази чест, аз отново не се оплаквам. Не и срещу Том Мейкпийс, защото той е порядъчен човек.

Запазил съм и амбиция за народа, защото само през народа една държава може да стане велика. И ако неговият комфорт и просперитет са стигнали нива, които допреди години са били само мечта, тогава на мен не ми пука и на йота на кого ще се присъди заслугата за това. За един лидер е достатъчно да види тези мечти осъществени и ако другите решат да припишат този просперитет на влиянието на Европа, на статистическите евфемизми или дори на икономическите случайности, тогава, още веднъж, аз не се оплаквам.

Чу се вик от тълпата.

— Не! Дори не срещу Том Мейкпийс. Защото той беше член на моето правителство през толкова много от тези години. И защото е порядъчен човек.

Но най-вече съм запазил амбиция за страната си, да я върна в ранга на тези нации, смятани за велики. Велика Британия. Не просто още една анонимна земя, която с нищо не се различава от другите, но страна, в която да ходим с гордо вдигнати глави и да казваме „аз съм британец“, и тези дръзки думи да се уважават навсякъде по света. И най-вече в Европа. Аз не съм анти — Европа. Не поставям Европа на последно място, а поставям Британия на първо. Това е била амбицията ми и ако е амбиция, която вие не споделяте, както Том Мейкпийс не я споделя, тогава аз не се оплаквам.

По-рано днес Том Мейкпийс каза, че ви дължа извинение, и аз слушах думите му, думите на един порядъчен човек, слушах ги внимателно. И ако вашето мнение и това на другите порядъчни мъже и жени е, че наистина е нужно извинение, тогава то с лекота ще бъде дадено. С лекотата, с която съм отдал сърцето си и живота си на вас през всичките тези години.

Гласът му сякаш всеки момент щеше да се разтрепери, тишината владееше целия площад. Мария гледаше с настойчив укор към Мейкпийс; той от своя страна гледаше безучастно в обувките си. Ъркарт сякаш търсеше с поглед в тълпата, сякаш се опитваше да стигне до всеки един от тях. Или търсеше някого. По прозорците и тротоарите около площада коментаторите трескаво се мъчеха да променят предварително нахвърляните си бележки.

— Но нека кажа, че съм тук не толкова заради Британия, колкото заради Кипър. Остров, който познавам добре и който обичам. Много от вас сигурно не са съгласни не само с това, което направих, но и с онова, което се опитах да направя в Кипър. Ще кажат, че съм виновен за сблъсъците и кръвопролитието. Но не това се опитах да направя. Моят стремеж, както всички знаете, беше да донеса мир за този остров. Да спра кръвопролитието. Да събера двете общности. Провалих се, но опитите за това се провалят от хиляда години в това нещастно място. И все пак прогнозите за вероятен неуспех не ме спряха да опитам. Да, ако щете, мирът беше моята амбиция. И защо не? И ако аз трябва да загубя поста си заради този провал, то колко по-голяма е загубата на обикновените миролюбиви хора в Кипър?

И тогава Ъркарт го видя да се влачи през тълпата, накуцващ и прегърбен, лицето му почти изцяло скрито под каскета. Да се приближава.

— Има и такива, които не искат мир в Кипър. Зли хора, които обичат насилието. Които никога не са познавали мира и които не знаят как да живеят в мир. Които са се вкопчили в старата смърт и изгубените гробове и не искат да погледнат напред към нов живот. Които търсят разделение между Кипър и нашата страна, докато някои от нас търсят само помирение.

Атаката срещу Мейкпийс беше явна, но предизвика изненадващо малко възгласи от тълпата.

— А костите? А базите? — извика един протестиращ точно под платформата, размахал плакат.

— Не, не ме разбирайте погрешно. Не оспорвам възгледите на Том Мейкпийс, колкото и порядъчни да са те, тук съм само за да покажа, че има и друг, по-естествен начин. И ако има разделение между интересите на Кипър и Британия, тогава аз лично няма да се извинявам, като казвам, че съм британец, глава на британското правителство и съм горд да приема задълженията, които вървят с това. Вероятно обичам страната си твърде много. Ако е така, значи грешката е моя — гибелна грешка. И цената, която се иска да платя, ще бъде гибелна.

Мария мърмореше разпалено в ухото на Мейкпийс, кимайки в посока на микрофоните, но Мейкпийс сложи ръка на рамото й и поклати глава. Вече беше късно. Моментът принадлежеше безспорно на Ъркарт. Сякаш за да подчертае това, Мортима застана малко зад рамото на съпруга си; ако някой искаше да му вземе микрофона, първо щеше да се наложи да я отмести физически.

А Пасолидес докуцука пред тълпата. Беше се облегнал на бастуна си точно пред подиума, на по-малко от четири метра от мястото, където стоеше Ъркарт. Гледаше нагоре, чертите му под каскета се бяха изкривили като на животно — обзето от болка, влязло в капан, прегризало собствения си крак само за да се озове отново очи в очи с ловеца. Ъркарт вдигна сопата си и започна да засипва с удари незащитения му череп.

— Има такива, които не искат да забравят, които не могат да забравят. Зли хора, които се въргалят в спомените, в невъобразим егоизъм, с който биха жертвали цяла общност, за да угодят на личната си вендета — той гледаше право в Пасолидес. — Това е злото в амбицията. Не амбицията да се бориш за мир, а амбицията просто да се бориш. Стари битки, всякакви битки. Болни умове, които отказват да забравят.

Ченето на Пасолидес се движеше с голямо вълнение. Очите му се бяха напълнили с кръв. Ъркарт го изгледа с аналитично внимание, като актьор на сцената, който играе представлението на живота си, усещайки зрителя, търсейки емоциите, одирайки го жив. Той вярваше в ролята си безрезервно, нищо друго нямаше значение.

— Нямам друго семейство, освен Мортима — той се обърна към нея с поглед на пълно доверие и благодарност. — Нямам деца. Нямам братя и сестри. Том Мейкпийс ви нарече всичките свои братя и сестри днес…

Една мъгла се беше спуснала над гласа му, той остави думите да увиснат над площада. Нямаше аплаузи, никой вече не бързаше да се асоциира с Мейкпийс. Ъркарт ги беше спечелил, беше ги обърнал. Пиесата наближаваше своя край.

Той се усмихна на Пасолидес. Същата британска усмивка с нотка на арогантност, която беше на лицето му, когато го бяха снимали като млад лейтенант в Кипър. Подигравателен. Надменен. Сякаш го заплюваше с думите си. Треперещите пръсти на стареца ровеха в колана; очите на Ъркарт не се откъсваха от него.

— Може би той има правото да го направи. Но ако той си присвоява живите, тогава нека аз си присвоя мъртвите.

Пасолидес сякаш плачеше, долната му челюст се тресеше. Ъркарт искаше да си присвои мъртвите. Йоргос. Еврипид. Този човек беше самият дявол…

— Децата, братята и сестрите, които имаха мечти като моите, които дадоха живота си в Кипър през годините, които се жертваха за мира, който и аз търсех…

И тогава той спря. Пое въздух. Усети нещо в гърдите си. Погледна надолу и видя едно тъмно петно, което растеше по снежнобялата му риза. После се появи и второ петно и той усети, че коленете му започват да поддават. Но не още. Тялото му сякаш не искаше да се подчинява, но той се обърна към Мортима, видя изражението в очите й, протегна се към нея, за да я прегърне, за да я предпази, когато нещо го удари в гърба и го прати в ръцете й. Той се свлече на дървените дъски и чу две кратки експлозии много близо до него. Очите му се замъглиха, но той виждаше Кордър да стои, вдигнал ръка с пистолет, насочен към тълпата. Виждаше Мортима да се навежда над него, мъчейки се да бъде смела. И виждаше нещо много светло в очите си. Слънцето ли беше? Или горящо дърво? Светеше все по-силно.

— Мортима? Мортима! Къде си?

Тя беше много близо, но той не можеше да фокусира; тя стискаше ръката му, но той вече не усещаше. Нямаше болка. Може би изтощение. И въодушевление. Триумф. Беше ги измамил всичките, дори на самия край. Беше ги измамил за самия си край. Беше ги измамил всичките, освен Мортима.

Устните му се раздвижиха, тя ги целуна, взе главата му в скута си, без да обръща внимание на кръвта и виковете около нея.

Той се усмихна, очите му я намериха още веднъж и прошепна:

— Велика гибел.

Тя го целуна още веднъж, дълго, докато Кордър се наведе, за да я отдели от тялото му.