Майкъл Добс
Последното раздаване (45)

Глава четиридесет и трета

Никога не показвай слабост, никога. Единствената причина да присвия коляно е, за да ударя под кръста.

Сержантът не беше кой знае колко впечатлен. Пакетче носни кърпички, полупразна тубичка мехлем за пришки, две химикалки — една обикновена и една писалка „Паркър“, гребенче, часовник, кламер, мобилен телефон и три плика, съдържащи писма на подкрепа, които няколко човека му връчиха по време на похода тази сутрин. Само това можа да извади от джобовете на Мейкпийс като лични вещи. Нямаше пари в брой, нямаше кредитни карти, нямаше други видими средства за препитание.

— Мога да ви арестувам и за скитничество — подхвърли сержантът.

— Тръгнал бях на политически поход, не на пазар — отвърна сухо Мейкпийс.

Сержантът привърши попълването на списъка с личните данни, зачуди се, като стигна до месторабота.

— Тъй като парламентът е разпуснат, технически вече не се водя народен представител — обясни Мейкпийс. — Значи съм безработен.

Сержантът подсмръкна, захапа края на химикалката и написа „изборен кандидат“. После започна да рецитира по кодекс.

— Обвинен сте в провиненията, описани по-долу. Не сте длъжен да казвате нищо, освен ако не желаете…

— Повярвайте ми, сержант, желая. Нямам никакво намерение да си мълча.

— Което във вашия случай е проблем. Доколкото разбирам, г-н Мейкпийс, заявили сте намерението си веднага щом бъдете освободен, да продължите с този ваш поход, който е самата причина да бъдете арестуван.

— Точно така.

— Не можем да правим така, нали, сър?

— Пак ли ще ме арестувате?

— Не. Поне не веднага. Не е нужно. Тъй като вие отказвате да приемете всякакъв вид условия за гаранция, аз предлагам да не бъдете пускан.

— Така трябва да постъпите.

— Мога да ви задържа двадесет и четири часа, сър. Така е по закон. Сигурно вие сте го гласували. Това ще ви даде малко време да помислите, да поохладите страстите. След това ще ви изправим пред следващото заседание на магистратите… — той погледна часовника на стената, който показваше един през нощта в понеделник — което ще бъде във вторник.

— По това време трябва да съм в Бранбъри, на половината път до Лондон.

— Няма да стане този вторник, така ми се струва.

— Направо ме карайте на гилотината.

— Недейте така, сър. Ще видите, че е много приятно, сигурен съм. Макар че в момента нямаме завивки.

— И правда.

— Това го решават магистратите.

— И, слава богу, народът.

* * *

Сребърният диск на луната хвърляше бледа монохромна светлина по просеката, придружена от разпръснати лампи, които, изглежда, се захранваха от автомобилни акумулатори, и тук-там осеяна със заслепяващия блясък на светлините на телевизионните камери. В единия край на пътя, където седяха децата, беше запалена редица от свещи, което придаваше на целия кордон почти празнично усещане. На всеки двадесет минути четиридесетина от ученичките ставаха и на тяхно място идваше нов контингент; изсипваха се нови автобуси и човешката стена се възобновяваше на смени. Но кой ги возеше все още не беше ясно.

Нямаше изстрели, но намерението на тези, които стояха на пост на върха на скалите, беше ясно. Всеки път, когато някой от хората на Сейнт Обин се приближаваше на по-малко от двадесет метра от барикадите с автобусите, срещу него се насочваха пушки и се освобождаваха предпазители. Дори да не бяха с президента и дъщеря му, съпротивата щеше да бъде безсмислена. Нямаха прикритие, нямаха път обратно, освен да минат през децата, и затова стояха и се оглеждаха като патици.

Когато слънцето изтече от небето и мастиленият чадър на нощта ги покри, те откриха колко недостатъчен е кислородът в планинския въздух и колко студено става, когато само звездната светлина ти е завивка. Провизиите бяха мижави; никой не беше планирал подобен престой. А отвъд кордона усещаха мириса на печено агне с чесън и розмарин. Мъчение за гладния език.

После трима мъже се появиха зад редицата свещи и се приближиха напред. Единият държеше стара бензинова лампа, а другият голяма пластмасова бутилка вода.

— Добър вечер, англичанино — мъжът с лампата поздрави Сейтн Обин, когато той отиде да ги пресрещне.

Кипърецът, сбръчкан мъж на шестдесетина години, имаше огромен мустак, който се навиваше като рога на овен и напълно закриваше устата му. Той вдигна ръка, за да покаже, че не носи оръжие.

— Надявам се да ви е неудобно.

— Каква е причината за всичко това? — поиска да знае полковникът. — Нали знаете, че до няколко часа могат да пристигнат хиляда британски войници?

— А вие и всеки един от вашия конвой можете да бъдете мъртви до няколко минути. Но нека не си говорим в хипотези, англичанино.

— Какво искате?

— Да се предадете.

— Шегувате се.

— Напълно сериозен съм. Искаме да ви покажем на вас, британците, че не сте добре дошли на този остров. Не и като военни окупатори, които се месят в нашите работи. И като ви държим тук, докато се предадете, искаме да покажем на света, че вашата игра тук приключи.

— Това няма как да стане.

— Не мисля, че можеш да го предотвратиш.

— Моят командир в Епископи вече организира освобождаването ни.

— Точно обратното. Вече говорихме с вашия маршал Рей и му казахме, че ако само си мръдне пръста, ще бъде отговорен за огромни човешки загуби, най-вече британски.

— Вече сте се свързали с него?

— Разбира се. Стори ни се честно да го уведомим, тъй като предположихме, че вашата комуникация няма как да е адекватна.

Прав беше, мамка му. Заседнали в тази просека по средата на планините Тродос и след като бяха изпратили всички свързочници и техниката обратно в Епископи, те все едно викаха през улук към луната. Сейнт Обин се беше надявал да пратят отряд да ги търси, като не се появят в Никозия.

— И…? — попита несигурно той.

— Явно се съветват с Лондон. Страхувам се, че ви предстои много неспокойна нощ.

— Нямаме храна. Имаме съвсем малко вода — обясни Сейнт Обин, гледайки към бутилката.

— Всеки, който иска храна или вода, е добре дошъл като наш гост. Но трябва да дойде невъоръжен и няма да му бъде позволено да се върне.

Мъжът, който държеше бутилката, я остави от другата страна на редицата свещи, примамваща и недостъпна.

— Опасявам се, че при тези условия, ще трябва да откажем кипърското ви гостоприемство — отговори сухо Сейнт Обин.

— Засега сигурно. Ще видим после — той вдигна поглед нагоре към звездния килим, който висеше в ясното небе, където скоро щеше да се появи огънят на слънцето. — Ще видим.

Кипърците се обърнаха и тръгнаха обратно зад линията от свещи.

— А кои сте вие? — поиска да знае Сейнт Обин.

— Просто обикновени кипърци. Аз съм от село Спилия.

— От хората на епископа?

Възрастният мъж се обърна и се усмихна криво, един златен зъб блесна на светлината на лампата.

— Нищо не разбираш, нали, англичанино? От вчера почти всеки на този остров е от хората на епископа.

После изчезна в сенките.

* * *

— Трудно ли откри момчетата, Джим?

— Никак, сър — докладва командирът на ескадрилата.

Беше станал призори, за да изпълни сам разузнавателната мисия.

— Те са на главния път за Никозия, малко под село Спилия.

Той посочи локацията на голямата карта в кабинета на маршала.

— Запушени са в барикада от автобуси и… — той се покашля извинително — това, което изглежда, че са група ученички.

— Шегуваш се — ахна Рей.

— Ученичките танцуваха, или поне така ми се стори, сър.

— Какво е това, някакъв карнавал?

— Има и такива елементи, сър. Дълги колони от коли и автобуси приближават към мястото от всички посоки. Изглежда, че се е превърнало в нещо като туристическа атракция. Каквото и да значи това, няма как да изпратим конвой, без да влезем в задръстването.

— Хеликоптери?

— Ще летим само на метри над просеката и ще сме абсолютно уязвими, като пеперуди. Няма да има нужда дори да стрелят по нас, а само да хвърлят някой камък.

Гласът на маршала потъна.

— Тогава какъв е вариантът, Джим?

— Проклет да съм, ако знам, сър.

Рей се отпусна в стола си до телефона, който знаеше, че скоро ще започне да звъни.

— Ще ти кажа нещо, приятелю. Това няма да им хареса в Лондон. Никак няма да им хареса.

— Така му се пада.

* * *

Сутрешната пресконференция приличаше на касапница. Ъркарт излезе на трибуната в щаба на партията под винилов лозунг „Растем заедно“. Носеше със себе си внимателно изготвено прессъобщение и внимателно подготвен министър на земеделието, който трябваше да хвали бъднините на британските фермери. Медиите не ги дочакаха да стигнат и до половината.

Бяха репетирали отговора на въпроси, свързани с Мейкпийс и с военните в Кипър. „Без коментар.“ Едното беше в компетенцията на съдебната власт, а другото въпрос на национална сигурност. „Ще изчакате и ще видите“, само беше казал председателят на партията във въведението си. Но медиите, разбира се, нямаха намерение да чакат. Те атакуваха на вълни.

— Истина ли е, че нашите военни са спрени от няколко ученички?

— Изобщо не е толкова просто…

— Можете ли да потвърдите, че военните са били против това конвоят да тръгва за Никозия?

— Това са конфиденциални разговори и трябва да си останат такива…

— Наистина ли е застрашен човешки живот, или става дума просто за непослушни ученици от „Сейнт Триниънс“^[1]?

— Въпросът е сериозен…

— Ще пратите ли спецчастите?

— По-добре им пратете Майкъл Джексън — обади се друг журналист.

— Дами и господа, нямам какво повече да кажа по темата.

Светлините на телевизионните прожектори грееха прекалено силно тази сутрин. Той усети капчици пот по скалпа си, а един министър-председател не бива да се поти, нито да показва напрежение или нервност под каквато и да било форма. Жестокото око на телевизията позволява само малко развеселен блясък, но на него изобщо не му беше весело.

— А какво ще кажете за Мейкпийс, г-н министър-председател? Имало ли е контакт между „Даунинг стрийт“ и бирмингамската полиция относно ареста му?

Клер го наблюдаваше отстрани, изучаваше го внимателно, а отвътре я присвиваше нещо. Средства, цели, истина, принципи, прагматизъм. Политика. Бурени, задушаващи розата. Тя знаеше, че на него му се налага да лъже, да баламосва, може би и тя би постъпила така на негово място — само че тя не би се поставила на негово място, нали? Беше се оказала твърде доверчива, наивна. Имаше още много да учи, дори за самата себе си. И имаше още много да свърши.

Въпросът увисна във въздуха. Ъркарт само погледна строго часовника си.

— Ще ми простите, дами и господа, но се оказа неочаквано натоварен ден.

* * *

Тя щеше да извърви разстоянието за днешния ден, дори да го направи сама. Двадесет и пет километра до Стратфорд на Ейвън от тази полегата нива до Бентли Хийт, на юг от Бирмингам, където се пресичат пътищата М40 и М42. Искаше да покаже на Том, че не е сам.

Пристигна рано след бъркотията от предишната вечер, седна върху росната трева и зачака. Минутите тежаха в сутрешния въздух и мачкаха духа й. Може би нямаше много смисъл в този жест, но жестовете са затова. Понякога само това може да се направи.

И други бяха на същото мнение.

Като пролетно кокиче движението на Мейкпийс растеше, все още не се беше превърнало в цвете, но непокорно надигаше глава да пробие снега. Те дойдоха, семейства, приятели, някои с автобус, други с влак или пеша, някои със сериозни физиономии, други с песни, понесли плакати и бебета на ръце, капка по капка, докато се превърнаха в прииждаща река срещу неправдата. И тогава, с техния непогрешим инстинкт за тълпата, се появиха и първите мобилни щандове за кебап. Най-после тя се усмихна.

Не можеше да си представи по-мощен символ на успеха, на пролетта. Кукувиците от пресата сигурно също бяха наблизо.

До девет часа бяха станали почти пет хиляди. Не беше зле за понеделник сутрин.

Мария беше израснала с движението, беше изградила самочувствие, преценка и независимост. Никога не беше се изправяла пред нещо по-внушително от тридесетина дечица в клас, но армиите маршируват в ритъма на барабан и някой трябваше да заеме тази функция в отсъствието на Том. Те гледаха към нея.

Тя се покатери на покрива на един миниван „Рено“ и се обърна към тях. Бавно звуците наоколо утихнаха и всички очи се насочиха към нея. Тя нямаше думи за това, което се случваше в сърцето й, но някак усещаше, че всички я разбират и го споделят.

Ветрецът погали лицето й, отметна тъмната й коса и зачерви бузите й с цвета на бунта. После тя бавно, сякаш с мъка, вдигна стиснатите си ръце над главата. Както беше направил Мейкпийс предишния ден с оковите. Пет хиляди чифта ръце се вдигнаха към небето, стиснали непокорно юмруци, и много гласове запяха в хор.

От полицейския ван, паркиран в храстите наблизо, течеше забързан доклад нагоре по веригата на командването, от инспектора на място чак до началника на полицията. Протестиращите тръгнаха по пътя си, преди да е дошло решението отгоре. Нямаше кой знае каква вероятност протестът да предизвика сблъсък с опозиционни сили, поне през следващите няколко часа; скинарите нямаше още да са станали от леглата. Така или иначе походът излизаше от териториите на Бирмингам и юрисдикцията на местната полиция; така че прав им път, скоро щяха да бъдат проблем на Уорикшър и тамошното управление.

А и какво можеха да направят полицаите — да арестуват пет хиляди човека?

— Помахайте им за сбогом, инспекторе.

* * *

В розовата светлина от зората просеката блестеше като челюст на вълк, която чакаше да щракне върху плячката си. Но това не продължи дълго. До средата на сутринта влагата се беше изпарила и скалите, които бяха като възглавници от лава, отразяваха горещината напред-назад в жестока игра на слънчев пинг-понг. Температурата на шосето минаваше 32 градуса и продължаваше да се покачва.

Николау не можа да спи. Напрежението от последните няколко дни си казваше думата върху едно тяло, което дори на младини не беше кой знае колко здраво, а резервите от характер и устойчивост, които беше изчерпал по време на пленничеството им в резиденцията, се бяха оказали невъзможни за възстановяване. Хладният планински въздух се беше просмукал в костите му и той не беше в настроение за закуска, дори да имаше такава. Очите му плуваха, започваше да се усеща трескав.

Но не беше загубил гордостта си.

Опитваха се да му създадат максималния комфорт, който обстоятелствата позволяваха, в каросерията на един от камионите. Той не промълви и едно оплакване, пред дъщеря си поддържаше смела усмивка, но тя не можеше да бъде заблудена и отказваше да прикрива загрижеността си. А до средата на следобеда температурите дори на сянка минаваха 38 градуса.

Сейнт Обин правеше обиколки на всеки час на обсадения конвой, опитвайки се да поддържа духа, обясняваше на всички, че ако кипърците са искали да навредят на някого, са щели досега да го направят.

— Кипърците са хубави хора, сър — потвърди един ефрейтор, бършейки зачервеното си лице с парцал. — Интересно обаче, като бях малък, имахме много бръмбари в нашата ферма. Никой не ми се караше, като ги мачках, но като почнех да ги горя с лупа, моят старец сваляше колана. Мисля, че сега започвам да го разбирам.

Сейнт Обин отмина бързо, не искаше да се оплита в такава чудата логика. Следващият камион беше този на Николау.

— Донеси ми малко вода, Елпида — помоли баща й, когато Сейнт Обин се появи.

Когато тя отиде, той се обърна към войника:

— Полковник, ужасно съжалявам, че трябва да го кажа, но не съм сигурен, че ще мога да издържа още много.

Сейнт Обин коленичи до него.

— Г-н президент — прошепна той, — водата, която дъщеря ви отиде да донесе, сигурно е последната ни. Не съм сигурен колко още ще издържим всички.

* * *

Можеха да поддържат радиовръзка, макар и прекъсваща, с останалия свят, чрез хеликоптерите, които прелитаха на равни интервали над просеката. Така успяха да информират базата, че провизиите им са изчерпани, и да научат, че за момента никой не знае как — или кога — ще бъдат освободени.

По здрач се появи един „Уесекс“ на хоризонта, летеше бързо и ниско, едва ли на повече от 60 метра, вратата на задната кабина беше отворена. Когато прелетя над тях, два бидона изхвръкнаха оттам, разпериха копринени криле и започнаха да се спускат бавно надолу, осветени в червено от светлината на топящото се слънце. Разпръснати възгласи се разнесоха от пресъхнали гърла, докато войниците гледаха бидоните с вода да летят към тях, а хеликоптерът започна да обръща за нова доставка.

Бидоните бяха на тридесетина метра над земята, когато се чуха два пушечни изстрела от ръба на скалите. Парашутите се пръснаха в облак от парцалена перушина, а припасите започнаха да падат стремглаво към земята. При сблъсъка се пръснаха на парчета, единият от тях почти отнесе един стреснат войник със себе си в отвъдното.

С наведен нос хеликоптерът изостави мисията си и изчезна във вечерното небе.

* * *

Мортима се събуди от трясъка на лятна гръмотевица. Беше три през нощта, въздухът беше влажен и тежък, зад завесата нощта се разкъсваше от белите светкавици на бурята. Той беше на прозореца; не беше спал.

Тя отиде при него, ръката й се оплете в неговата — като звена на една верига.

— Нещо те тревожи, Франсис.

— Боговете са разтревожени тази нощ. Чувствам… — той сви рамене, не можеше да довърши.

— Франсис, сега не е моментът за тайни между нас.

Той пое дълбоко дъх и започна отново:

— Чувствам се сякаш те водят война над мен, боговете там горе. Карат се кой от тях да се отърве от Франсис Ъркарт.

— Кой ще седи до него в триумфа му — поправи го тя.

Той не оспори, нито беше убеден. В ярките проблясъци през прозореца тя виждаше само сенките над очите му, които ги караха да изглеждат като кухите орбити на череп. Гръмотевица прозвънтя като оковите на подземния свят. Атмосферата я плашеше.

— Какво има? — настоя тя. — Не ме изолирай.

Очите му проблеснаха и се върнаха към живота, той наведе глава извинително.

— Всичко сме си казвали, Мортима. Винаги. Всичко сме споделяли. И триумфите, и раните. Но сега ме е страх.

— Като споделиш страха, го делиш на две.

— Не съм искал да те натоварвам.

— А аз толкова ли съм слаба и празноглава, че да има нужда да ме пазиш?

— На мен ми се иска да те пазя — скара й се нежно той. — Защото те ценя повече от всичко. А страховете ми изглеждат толкова инфантилни и суеверни. И все пак толкова реални.

Тя стисна ръката му по-силно. Въздухът беше задушлив, бурята щеше да се разрази всеки момент.

— Разказвал съм ти за Кипър. За жертвите преди много години — продължи той. — Случи се на по-малко от пет километра от мястото, където сега държат конвоя, близо до село Спилия. И беше маркирано от един символ, един знак. Горящо дърво. Като фенер, който проблясваше в сънищата ми през всичките тези години оттогава.

— Понякога не е много здравословно да живеем в сънищата си.

— Пак видях дървото. Онзи ден, до резиденцията. Пак гореше.

— Като символ на бъдещ триумф — предположи тя.

— Може би като символ на един живот, който е описал пълен кръг.

— Значи завършеност. Цялост. Това символизира сила.

— Живот, който е описал пълен кръг, Мортима, не може да се завърти още веднъж.

Смъртта. Срещу това тя нямаше аргумент. Но думите бяха помогнали, той изглеждаше вече по-спокоен, товарът беше поделен, вътрешните му съмнения бяха извадени наяве и бяха обсъдени. По-добре да ги вижда. На километър от тях тризъбецът на светкавица удари кулата на „Бритиш Телеком“ и последна продължителна гръмотевица разтресе покривите.

— Какво ще правиш, Франсис?

— Каквото винаги съм правил, единственото нещо, което знам. Ще се боря. И ще се надявам моят бог да победи.

Той се обърна да я прегърне и дъждът дойде. Битката на боговете беше приключила. Бяха готови да се отърват от него.

* * *

Наближаваше два през нощта, когато Мария чу потропване по хотелската си врата. Не беше успяла да заспи, все още възбудена от днешния успех и измъчвана от тревоги какво щеше да се случи с Том на следващата сутрин. Потропването се повтори, този път настоятелно. Тя отметна завивките и вече беше по средата на стаята, когато се поколеба. Кой можеше да е? Какво можеше да е толкова спешно и защо, по дяволите, не бяха се обадили по телефона? А и беше облечена само с една от ризите на Том.

— Кой е? — попита предпазливо тя.

От коридора отговори женски глас; не звучеше заплашително. Мария отвори вратата, но остави веригата.

— Имам съобщение за Том — обяви жената, прибирайки свободния кичур, който се появи в пролуката на вратата.

Том. Паролата за новия живот на Мария. Тя решително махна веригата и бавно отвори вратата. Беше Клер. Мария не я разпозна напълно, но Клер вече беше разпознала ризата — значи беше вярно, бяха любовници. Краката бяха страхотни, дълги и стегнати. Том винаги си е падал по хубави крака.

— Мисля, че е по-добре да вляза. И на двете ще ни е малко неудобно в коридора.

Ризата, краката и привлекателното лице с дългата, тъмна, разрошена коса й направиха път да мине.

— Здравейте, аз съм Клер Карлсен — каза тя и протегна ръка. — Парламентарен секретар на Франсис Ъркарт.

Мария веднага отстъпи крачка назад и съненото й изражение се замени от остра неприязън.

— Махай се. Нямам какво да ти кажа.

— Но аз имам нещо да ти кажа — Клер не помръдна. — Нещо за Том.

— Франсис Ъркарт не би си мръднал пръста, за да помогне на Том.

— Напълно си права. Но аз бих.

— Ти? — тя не се опита да скрие лошото си предчувствие. — Защо?

Как можеше да обясни, и то точно на Мария?

— Може би защото помагайки му, се надявам да помогна и на себе си.

Мария погледна изпитателно другата жена. Светлите й черти бяха толкова различни от нейните. Правената в салон прическа, италианската маркова чантичка, премереният, дискретно скъп стил. Всичко, което Мария не беше. Тя имаше много причини да не вярва на тази жена, но ги имаше и зачервените очи, които подсказваха, че Клер не беше спала — не и откакто беше чула за ареста на Том и разбрала защо Кордър се беше обадил да се увери, че шофьорът няма да пострада. Кордър знаеше предварително, че ще има проблеми. Проблеми, които той беше организирал. А Кордър имаше само един господар.

— Не съм сигурна, че искам да помагам на някой, свързан с Франсис Ъркарт — каза твърдо Мария.

— Всички сме свързани с Франсис Ъркарт, независимо дали ни харесва или не. Том най-вече.

Мария стоеше в средата на стаята, скръстила ръце върху ризата, агресията й отстъпваше на загрижеността за Том — и може би женската интуиция за тази жена.

— Ти би предала Ъркарт?

— Предпочитам да го приемам като да бъда вярна на себе си. Не мисля, че бях през последните няколко седмици. Искам да наваксам.

— Как?

— Като предупредя Том. Арестът му не беше случаен. Зад него стои политиката. Политиката на „Даунинг стрийт“.

— Къде са ти доказателствата?

— Нямам такива. Това е по-скоро подозрение.

— Не е кой знае какво.

— Но беше достатъчно, за да поема значителен риск, като дойдох тук през нощта.

— Риск?

— Ако Франсис разбере, няма да има много смисъл да се връщам.

— Това може да е уловка, поредният трик за отвличане на вниманието.

— Моля те. Остави Том да прецени дали е така. Кажи му, че аз смятам, че Ъркарт стои зад всичко това.

Мария не отговори.

— И още нещо — продължи Клер. — Ъркарт знае, че сте любовници. Със сигурност ще го използва срещу вас, ако се наложи.

— Не се опитвай да ме заплашваш — сега вече се появи гневът.

— Опитвам се да ви предпазя.

— Той нищо не може да докаже!

— Моят съвет е да стоиш извън леглото му, докато минат изборите. И да не се разкарваш наляво-надясно с ризите му.

Мария отвори уста, погледна „пижамата“ си, после пак Клер, интуицията й изведнъж се събуди.

— Той каза, че е бил близък с някой, който го е наранил. Някой в политиката. Много различна от мен.

Тя огледа изморените очи, опитвайки да намери жената зад тях.

— Някой, който би познавал ризите му.

— Някой, който все още много държи на него.

— Имаме много повече общи неща, отколкото предполагах — потвърди мрачно Мария. — Той все още мисли за теб.

— И аз все още мисля за него, както виждаш.

— Но повече за себе си — тонът на Мария носеше обвинение.

— Може би. И най-вече за семейството си.

Клер не беше дошла с намерението да се разкрива толкова и да споделя тайни и сега не знаеше дали това помага.

— Какво смяташ да направиш сега? — попита Клер.

— Ти какво смяташ да правиш сега?

— Не съм сигурна.

— Странното е — отвърна Мария, показвайки й вратата, — че и аз не съм.