Майкъл Добс
Последното раздаване (16)

Глава четиринадесета

Внимавай с политик, който ти говори за политическите си принципи. Най-вероятно ти отклонява вниманието, за да може да те преджоби.

Тя потропа на вратата на банята.

— Започва, Франсис.

Отвътре се чу звук от плискане и плацикане, докато Ъркарт се връщаше в настоящето.

— Отвори вратата и увеличи звука, може ли?

Тя направи, както той поиска, и доля уиски в чашата му. Двамата бяха много балансиран екип, помисли си тя, инстинктите им бяха толкова преплетени, изправяха се пред света и несгодите в него като един. Не можеше да си спомни кога последно са си позволявали да имат сериозно разминаване в мненията. Може би за обзавеждането на апартамента им на „Даунинг стрийт“ или пък при уволнението на първия му финансов министър? Той играеше по-традиционно, а тя го поощряваше да бъде по-смел както за интериора, така и за правителството. Бяха правили и много компромиси; тя смени мебелите по свой вкус, а той пощади колегата си по финансите (но само за шест месеца, доколкото си спомняше тя, после го уволни на рождения й ден — той можеше да бъде такъв романтик).

Той не бъркаше често. Не сбърка и тази сутрин, когато на закуска й сподели някои свои предположения за бъдещите няколко дни.

— Ще бъде натоварен уикенд за Том — беше казал той. — Стандартната процедура за загубеняците. В петък тичат в прегръдките на избирателните си райони, за да покажат морална подкрепа. Събота — разходка в градината със съпругата и дечурлигата, за да покажат семейни ценности. Неделя — църква, за да парадират със съвест — една много лична и духовна одисея, която някак си винаги е придружена от камера и грим. Не мога да ги разбера редакторите, сигурно им се обръща стомахът от това, но все пак успяват да го пуснат.

— Жена му е някъде в Щатите обаче?

— Вярно. Може би има някоя скрита приятелка. Знаеш ли, може би трябва да го наглеждаме този младеж. Може да се окаже, че Том крие неподозирани дълбочини.

Сега, когато ранните вечерни новини обявяваха, че бившият и може би бъдещ министър е бил посрещнат с ентусиазъм от членките на неговия „Клуб на женските интереси“, от банята се разнесе подигравателен вик и звук от разплискана вода. Ъркарт изскочи, увит в хавлия.

За привидна изненада на преследващия го новинарски екип Мейкпийс бе показан как си купува торба портокали от местното пазарче.

— Добър ход. От висините на министерския пост право към пазара — ето го нашия човек от народа — изкоментира на глас Ъркарт.

— Обзалагам се, че ще опита да плати с 20-паундова банкнота. Сигурна съм, че няма и най-бегла представа колко струва торба портокали — промърмори по-критично Мортима.

— Г-н Мейкпийс, какви са плановете ви сега? — задъхан репортер бутна микрофон в лицето му, докато Мейкпийс вадеше портфейла си.

— Да се прибера и да си почина. Това ще бъде първият уикенд от почти десет години, в който няма да бъда затрупан от министерски папки; честно казано, го чакам с нетърпение.

— Но сигурно ще ви липсва да бъдете в управлението? Ще искате ли да се върнете в правителството в някакъв момент?

— Аз съм само на петдесет. Надявам се да имам възможност отново да служа на страната си.

— Но не и под ръководството на Франсис Ъркарт. Вчера нарекохте правителството му безпринципно. Смятате ли, че е време министър-председателят да се оттегли? Или да бъде принуден да го направи?

Мейкпийс не отговори веднага. Той остана за момент с протегната ръка, докато чакаше рестото. То дойде под формата на шепа монети, които той не си направи труда да преброи.

— Г-н Мейкпийс, смятате ли, че министър-председателят трябва да бъде принуден да си тръгне? — настоя интервюиращият.

Той се обърна с лице към питащия и към нацията, челото му помръкна, сякаш обмисляше дилема с огромни последствия. Изведнъж на лицето му се появи дяволита усмивка.

— Вие можете да го кажете — започна той. — Но на този етап аз не бих могъл да коментирам…

Ъркарт се пресегна за дистанционното и спря звука на своя мъчител.

— Този път лошо подходих към ситуацията — каза замислено той. — Трябваше да се справя с него по по-добър начин. Никога не съм го искал вън от правителството. Но… политиците с принципи. Те са като дупка по средата на магистралата.

— Сутрешната преса мина добре — каза поощрително тя.

— Беше в най-добрия случай равен мач, Мортима. Един министър-председател не може да си позволи да завършва наравно.

Той беше толкова безмилостно честен със себе си. Но дали можеше да бъде честен и за себе си, зачуди се тя? Завит само в една хавлия, той изглеждаше толкова уязвим, че тя започна да размишлява за пореден път за отминаващите му години, най-славните дни на лятото и избледняващата есен, когато дори един голям дъб започва да губи листата си и да стои гол пред безмилостните ветрове. Той беше дал толкова много, и двамата бяха дали толкова много, но като се сменяха сезоните на живота им, не им оставаше много, което да очакват с нетърпение. Нямаше радост в това да го гледа как остарява.

Приближаваща зима. Мрежа от гънки и цепнатини. Тънки, измършавели пръсти като клонки, кожа като пергамент или кора, когато сокът започва да намалява, а нощите растат и на хоризонта се виждат дървари.

— Защо искаш да продължаваш с това, Франсис?

За момент той я погледна стреснато.

— Защото само това знам да правя. Защо, ти искаш ли да спра?

— Не, но може да ти струва повече от всякога и мисля, че трябва да си наясно защо го правиш.

— Защото искрено вярвам, че съм най-добрият човек за тази работа. Единственият може би. Заради страната ми, заради мен самия трябва да продължа. Не съм готов да прекарам остатъка от дните си, гледайки назад. Има твърде много спомени, твърде много неща, които не трябваше да правим.

— Не можем да продължаваме вечно, Франсис.

— Знам. Но скоро ще стана министър-председателят, задържал се най-дълго на върха в съвремието ни. Мястото на Франсис Ъркарт в историята ще бъде подсигурено. Не е лошо постижение за нас, Мортима. Нещо, което да споделим с теб, когато всичко това остане в миналото.

— За да оправдае миналите жертви.

— Да, за да оправдае миналите жертви. И тези, които тепърва предстоят.

* * *

— Мамо, защо г-н Ъркарт не е вкарал Мистър Тоуд^[1] в затвора?

Клер остави книгата и прегърна развеселена малката си дъщеря, Аби.

— Не мисля, че г-н Ъркарт е бил на власт тогава, миличка.

— Ама той винаги е бил на власт.

Изведнъж Клер я осени идеята, че Франсис Ъркарт беше министър-председател отпреди Аби и Даяна да се родят. Отдавна. Цял един живот.

— Аз мисля, че г-н Ъркарт е жабокът — по-голямата дъщеря се включи от другата страна на дивана.

— Ти не харесваш ли г-н Ъркарт? — попита майка й.

— Не. Не е много мил и не слуша другите хора. Точно като Мистър Тоуд. И е много ста-а-ар.

— Не е чак толкова стар — запротестира Клер. — Само малко по-стар от тати.

— Съвсем малко по-стар от тати — изкоментира Йоханис с престорено кисела физиономия.

Той разглеждаше финансовата секция на вечерния вестник, успявайки същевременно да следи новините и да слуша разговора с децата.

— А твоята майка четеше ли ти „Шумът на върбите“, като беше малка? — запита Даяна.

— Не, миличка. Не ми я четеше.

— Ти нещастно детство ли си имала, мамо? — Даяна започваше да прихваща толкова много от неизказаните мисли на майка си, подобно на самата Клер, когато беше дете.

Нейната майка говореше рядко с нея, не искаше да споделя болката, опитвайки да я предпази от истината. Но болката беше дошла дори когато нямаше побой, защото, когато нямаше малтретиране, имаше тишина. Така беше за Клер, но никога нямаше да бъде така за собствените й деца. Крясъци, истерични спорове, викове и вдигнати юмруци, докато вече й се струваше, че сърцето й ще се пръсне. След това дълги периоди на мълчание. Пълна тишина. Вечери, прекарани в мълчание, дълги дни в мълчание, дори майка й плачеше в мълчание. Мълчание в адския шкаф под стълбите, където в някои случаи я заключваха, но по-често се криеше. Детство, в което се редуваха побоят с тишината. Юмруците нараняваха, но тишината нараняваше повече. Тя беше оцеляла. Тя се спаси.

— Да инвестирам ли в него, как мислиш? — попита Йоханис, обърнал поглед към телевизионните новини. — Или вече е бита карта?

Том Мейкпийс плащаше за торбата с портокали.

Тя се зачуди какво знаеше съпругът й, или поне за какво се досещаше. Преди да се оженят, бяха обсъждали открито страховете му, че мъж с двадесет и три години по-стар от нея неизбежно ще покаже дефицит в някои важни аспекти, че един ден той ще бъде пенсионер, докато тя все още е в разцвета на силите си, и че в почти всички подобни взаимоотношения няма как да не се появи една пропаст, която може да бъде преодоляна само с доверие и огромно разбиране. „Не може да се запази топъл бракът, ако и двете страни на леглото са студени“, беше казал той. Колко предвидлив се беше оказал. Но това беше преди много време; дали през годините тази мисъл беше прескочила в съзнанието му от абстрактна теория към реален факт? Ако беше така, а тя подозираше, че е, той не беше направил никакъв намек. Отдаден рицар, съпруг, ментор, баща изповедник, но никога инквизитор. Това я караше да го уважава и обича още по-силно.

— Не — отговори тя на въпроса на съпруга си. — Поне засега не е.

— Но Том Мейкпийс може да се окаже опасност?

— Така ли мислиш?

— Аз съм бизнесмен, любов моя, не съм политик. Но да направим един анализ на пазара. Колко се задържат повечето министър-председатели — три, четири, пет години? Той вече изкара повече от десет. Никой не може да пребори статистиката завинаги, шансовете твоят Франсис все още да е на власт след две години са много малки. Старост, износени стави, лошо здраве, загуба на популярност. Времето притежава много неприятни съюзници.

— Но той все още се държи сякаш е на върха.

— Така е било и с Александър Македонски, преди да падне от коня.

— Какво казваш, Йох?

— По-скоро да бъдеш внимателна. По всяка вероятност Франсис Ъркарт ще падне под колесницата, докато ти си негов личен секретар — поправка, няма да падне, а по-скоро ще бъде вкаран под колелата от ревящата тълпа. Заедно с цялото си обкръжение. Не се обвързвай с него твърде много.

— И смяташ, че Том Мейкпийс ще го вкара? — терминологията й се стори доста некомфортна.

— Мейкпийс или някой като Мейкпийс. Трябва да го държиш под око.

Логиката му, както винаги, беше безупречна; побиха я нервни тръпки.

— Как да стане това, Йох? Как да го държа под око?

Той сякаш не я чу, остави вестника настрана, за да прегърне дъщерите си, преди да ги прати по леглата под акомпанимента на обичайния хор от протести. Чак когато Аби и Даяна излязоха от стаята заедно със своите кукли и гальовни думи, той се обърна отново към съпругата си:

— Как? Зависи колко е важно.

— Според това, което казваш — много.

Той разтри ръцете си, като наблюдател как ги беше топлил над лагерния огън в някоя влажна, беззвездна нощ, устните му се движеха сякаш смучеха лулата, която той обичаше толкова много, преди да срещне Клер и да я заобича повече.

— Общителен приятел. Близък колега може би. Нищо електронно или незаконно. Сещаш ли се нещо?

Тя се загледа в него, страхувайки се да признае дори пред себе си за какво се сеща.

— Шофьор. Шофьорите знаят всички тайни. Спокойно можеха да заменят цялото ЦРУ за един шофьор в Кремъл. Ще намеря някой приятелски настроен бизнесмен, който да му предложи шофьор с големи уши и голяма уста.

— Не е незаконно?

— По-скоро случайност.

Тя прехапа долната си устна и направи физиономия сякаш бе опитала лимон.

— Представи си, Йох, само си представи, ей така, теоретично, ако някой бизнесмен, впечатлен от „Клуб Конкорд“, би искал да предложи на Том някакъв жест на подкрепа — малко дарение, организационна услуга, един шофьор и кола, която да замести министерския „Ягуар“, който е загубил…

— Шофьор, който не умее да си държи езика зад зъбите и който е слуга на двама господари.

— Какво би казал, Йох?

— Бих казал, че това значително ще подобри шансовете в полза на г-н Ъркарт. Поне за известно време.

— Как може да се случи това? — попита тихо тя.

Той се вгледа внимателно в нея, опипвайки почвата, хипотезата се превръщаше в решение. Трябваше да бъде сигурен.

— Всъщност доста лесно, бих казал. Но съм сигурен, че заето момиче като теб не би искало да се натоварва с подобни детайли.

— Струва ми се, че си прав.

Той замълча, размишлявайки за новата врата, която се отваряше в живота им.

— Явно не си сменила само работата си.

— Какво имаш предвид?

— Мислех, че харесваш Том Мейкпийс.

Той знаеше, тя вече нямаше съмнение. В някои моменти й се струваше, че той има огледало към съзнанието й и че няма къде да се скрие от него, дори вътре в себе си.

— Харесвах го. Мисля, че все още е така.

— Но?

— Но… — тя сви рамене, изведнъж се почувства страшно изморена. — Но така е в политиката.

Това сякаш обясняваше всичко. И все пак не оправдаваше нищо.