Майкъл Добс
Последното раздаване (40)

Глава тридесет и осма

Политиката е много по-честна от любовта.

В политиката очакваш предателство.

В задния двор на „Даунинг стрийт“, където стената на градината отива към Хаус Гардс Парейд, има един малък Г-образен път, отстрани на който има една голяма кутия. В тази кутия минават много кабели на „Бритиш Телеком“, а в стената има дупка, през която може да мине свързочен кабел директно към „Даунинг стрийт“. Когато бъде свързан — а това отнема по-малко от няколко часа, — може да се получава телевизионен сигнал от всяка точка на земното кълбо.

От военните действия стават много добри кадри. След това, което направи Си Ен Ен с войната в Персийския залив, всички министерства на отбраната по света решиха, че го искат и за своите войни, макар и не толкова публично. След като пристигнаха в планините, свързочниците на Сейнт Обин разтовариха големите метални кутии от камионите, отвориха контролната техника, нагласиха две камери с дистанционно управление от двете страни на резиденцията, сглобиха двуметровата сателитна чиния и с помощта на компас прихванаха сателита на „Ютел“ в геостационарна орбита над Екватора. Оттам тестовият сигнал бе излъчен към „Телепорт“ на лондонските докове, откъдето бе препратен към кулата на „Бритиш Телеком“ срещу таверната на „Мейпъл стрийт“ и оттам в двата монитора в залата на кабинета.

Франсис Ъркарт беше почти готов да води война.

* * *

Екраните проблеснаха и разкриха гледка на масивната, непретенциозна триетажна резиденция със спуснати капаци на прозорците и оградена от високи дървета. Изглеждаше малко комично с яркозелената си боя.

— Като викторианска къща в някоя бедна енория — промърмори Болингброук.

— Почти си прав — отвърна Ъркарт, който беше изгонил техниците от стаята, преди да вземе червения телефон. — Вашият доклад, моля, подполковник Сейнт Обин. Пуснат сте на високоговорител, чуват ви и другите членове на КОБРА, а имаме и картина от мониторите.

— Районът е отцепен, г-н министър-председател. Има само един-единствен изход и ние сме го блокирали. Теренът около резиденцията е сравнително негостоприемен, склонът на планината е покрит с борови иглички и бодливи храсти. Един или двама човека могат да избягат натам, но няма как да мине цялата група. Не и с жена и епископ, сър. Така че сме ги притиснали.

— Отлично. Каква съпротива очаквате?

— Трудно е да се каже в момента. Както сигурно виждате на екраните си, има най-различни други постройки около самата резиденция. Те могат да ни послужат за прикритие; от друга страна, не знаем дали там няма постове, които ще ни видят много преди да се доберем до тях. Ще трябва да изчакаме падането на нощта, за да направим пълна оценка. Сигурен съм, че инструментите ни за нощно виждане ще ни дадат цялата информация, от която се нуждаем.

— Много добре.

— Проблемът, г-н Ъркарт, е, че самата резиденция е стара масивна каменна постройка, каквито вече не се правят.

— Да, спомням си.

— Отлична защитна позиция — продължи Сейнт Обин. — Покривът е от вълнообразна ламарина, която ще дрънчи като барабан. Отстрани има други постройки, в които може да има пазачи. Земята наоколо е изцяло покрита със сухи борови иглички, които ще издават стъпките ни все едно ходим по корнфлейкс. Освен ако не са заспали дълбоко, ще разберат, че идваме отдалеч.

Янгблъд изсумтя шумно на границата на предизвикателното, но без да я преминава съвсем.

— Вашите комуникационни магьосници могат ли да ме свържат директно с Негово Светейшество епископа? — попита Ъркарт.

— Ще стане, само трябва да извикам редник Хокинс да се качи по далекосъобщителния стълб и да се върже към телефонната му линия. Ще отнеме около пет минути.

— Направете го, моля.

Те изчакаха, докато Хокинс се потеше, за да заслужи Почетен кръст, а през това време Янгблъд отново изказа тезата си. Той спореше, че няма как да имат преимуществото на изненадата, че не разполагат със специално обучени щурмоваци на терен. Че трябва да изчакат, да забавят, да свалят гарда на епископа чрез изтощение. Да се опитат да освободят заложниците със сила щеше да бъде безумие и по-вероятно щеше да предизвика смъртта им.

Ъркарт не отвърна на нито един от тези аргументи.

А после го свързаха.

— Епископ Теофилос? Говори министър-председател Франсис Ъркарт.

— Най-после. Къде се бавихте досега. Очаквах вашето обаждане.

— Това, което ни бавеше, скъпи ми епископе, беше нуждата да поставим военен кордон около резиденцията, където държите заложниците. Кордонът е на място. Сега вие сте мой пленник.

Коремен смях се разнесе в телефонната слушалка.

— Простете ми, г-н министър-председател, забравил бях с какво чудесно чувство за хумор разполагате вие, британците, в моменти на затруднение.

— Но времето е на моя страна. Тези войници могат да стоят там със седмици, месеци, ако се наложи.

— Ако вярвате на това, г-н Ъркарт, значи сте глупак. Осъзнавате ли какво направихте, пращайки войниците си тук? Вие нахлухте в Кипър, моята страна. Още докато водим този разговор, приливът на съпротивата ще се разнесе из острова. Няма да намерите приятели тук и колкото по-дълго висите пред прага ми като някакъв империалистичен побойник от едно отминало време, толкова по-голяма ще става силата ми и толкова по-лесно ще ми бъде да ви измета от острова завинаги. Време е. Време е да довършим работата след толкова години. Защо, за бога, мислите, че седях тук и ви чаках? Не видяхте ли капана, който ви подготвях?

Над Кипър се спускаше нощта и дългите сенки изведнъж придаваха на кадрите с резиденцията зловещ оттенък. Гласът на Ъркарт слезе в по-предпазлив регистър.

— Не го бях поглеждал в тази светлина.

Министърът на отбраната изохка и бързо покри очите си с ръка, преструвайки се, че е изпаднал в дълбок размисъл. Янгблъд се надигна в стола, както своя праотец Йезекиил, който се намествал в седлото преди атаката на Севастопол, очите му горяха в правдив гняв. Металическият, но отчетлив глас на епископа продължи да изпълва стаята.

— Имам достатъчно вино да изкарам няколко седмици, а храна да изкарам с месеци, г-н министър-председател. Не бързам заникъде. А, да, за малко да забравя. Имам и четирима заложници. Аз искрено вярвам в живота след смъртта. Няма да имам никакви угризения да ги пратя натам по бързата процедура само щом помириша британски чорап по поляната пред резиденцията.

— Това християнско ли е? — запротестира Ъркарт.

— В Кипър имаме една поговорка: синът на епископа е внук на дявола. Ние сме нация на попове и пирати и понякога не се знае къде е разликата — засмя се той.

Гласът на Ъркарт бе загубил своята увереност, звучеше глухо.

— Не е нужно да се стига до насилие, епископ Теофилос. Не искам невинни жертви.

— За съжаление, подозирам, че ще трябва да има поне една жертва, г-н Ъркарт.

— Кой?

— Вие, скъпи ми г-н министър-председател. Остават ви… колко… тринайсет дни до изборите? Не мога да си представя как британският народ ще преизбере министър-председател, който, за съжаление, е унижен от един кипърски епископ. Защото моето искане е да обявите преди деня на изборите, че вашето намерение е да се оттеглите от базите.

— Как е възможно да се съглася на това?

— Защото ако не го направите, ще започна да пращам на вашите вестници резенчета от ушите на г-н Мартин.

— Разбирам.

— Надявам се да е така.

Ъркарт млъкна за момент.

— Епископ Теофилос, нещо от всичко това подлежи ли на преговори?

Пауза.

— Периодът може би. Да се оттеглите в рамките на пет години, а не веднага. В замяна на значителна финансова помощ, разбира се. Нали виждате, г-н Ъркарт, аз не съм неразумен човек.

— Трябва да го обмисля. Дайте ми време.

— Имате цялото време на света — той се изсмя отново и затвори телефона.

Щръкнал в другия край на масата, Янгблъд беше въплъщение на презрението.

— Казах ви да изчакате — изсъска той.

— А аз ви казах, че времето е на страната на епископа, а не на моя.

— Но вие сам признахте току-що, че имате нужда от време, за да помислите…

— Нямам нужда да мисля, вече знам какво ще направя.

— И то е?

Ъркарт хвърли един последен поглед на сцената в телевизионния монитор.

— Ще накарам това копеле да изпълзи от дупката си с огън.