Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Къща от карти (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Final Cut, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Майкъл Добс

Заглавие: Последното раздаване

Преводач: Георги Иванов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: „Алианс Принт“

Излязла от печат: юни 2017

Отговорен редактор: Христо Блажев

Редактор: Милена Братованова

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Стойчо Иванов

ISBN: 978-954-28-2360-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6523

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета

Никъде не се разчита вече на средновековните изпитания и мъчения за проверка на нечия правота; никъде, освен в Уестминстър.

Пред входа на пленарната зала на Камарата на общините стои богато украсена и привидно старинна арка — арката на Чърчил. Нейната древност е преувеличена, опушената й бледност не е причинена от хода на дълги години, а от близостта й до една от избухналите бомби на райхсмаршал Гьоринг, която изравнила камарата със земята на 10 май 1941 г. От двете страни на арката има бронзови статуи на двамата големи военни лидери от съвремието, Дейвид Лойд Джордж и Уинстън Чърчил. Позата, в която е изобразен Лойд Джордж, е по-красноречива, тази на Чърчил е по-агресивна, с ръце на кръста, като че старият воин се засилва да изрита задните части на врага. Малко по-нататък има един цокъл, където няма статуя, но има място, може би оставено като акт на насърчение за всички онези, които минават и се надяват, че с помощта на усилията и големите си постижения ще могат да се присъединят към великите държавници.

Роджър Гарлик не би могъл, при каквото и да било стечение на обстоятелствата, да се нареди сред тях. Разбира се, той имаше високо мнение за себе си, което подхождаше на ролята му на младши „камшик“, един от онези, чиято задача е да събират депутатите на правителството и да ги подкарват през фоайетата за гласуване. Гарлик беше човек с безкрайна талия, но ограничени ораторски способности, затова беше наясно с факта, че шансовете му за постигане на високо обществено признание ще бъдат редки и с удоволствие посрещаше възможността да упражни влиянието си в срещи насаме, по тъмните ъгълчета на политическия живот. Той дебнеше като лешояд, а любимата му храна бяха новобранци и жени.

— Роджър!

Викът дойде от посока на Бууза-Пит, който си проправяше път през лобито, където депутатите се събират, за да получават съобщенията си, да обменят клюки и други материали, необходими за тяхната работа. Той се протегна и стисна ръката на Роджър за поздрав, но не спря при него. Гарлик беше полезен контакт, човек, който беше способен под приглушено осветление и под натиска на втората бутилка бордо да сподели много от личните тайни, които откриваше за колегите си, но по средата на лобито не беше мястото за това. Министърът на транспорта тръгна да търси нещо по-полезно за момента.

Лобито беше претъпкано както винаги половин час преди времето за парламентарен контрол — „Време за въпроси“ към министър-председателя. Всички се събираха за ритуалното кръвопролитие — от време на време кръвта на Ъркарт, но по-често тази на питащия и особено тази на Дик Кларънс, сравнително младия и безполезен лидер на опозицията, който често изглеждаше като ученик, който се държи неоправдано грубо с търпеливия си директор с дълъг стаж. Трябваше да има ред в клас и това беше работа на Гарлик като един от префектите на формата — да го налага.

Затова, когато забеляза, че Клер влиза в лобито, очите му се изцъклиха като стъклени мъниста на главата на плюшено мече.

— Не те видях снощи на гласуването, скъпа моя. Аз се застъпих за теб, разбира се, но шефът много се разсмърдя. Набутах се половин бутилка уиски, докато го успокоя — той й препречи пътя, застанал до фундамента на Лойд Джордж.

— Съжалявам, Роджър. Неотложен ангажимент, нямаше как да се измъкна.

— Не става само с „извинявай“, нали знаеш, моето момиче. Аз си заложих задника за теб, така че сега си ми длъжница. Какво ще кажеш да ми се извиниш на вечеря утре?

Той облегна дебелата си ръка на статуята зад нея, скъсявайки дистанцията между тях, интимност, която смяташе, че постът му позволява. Смърдеше на евтин одеколон и други по-лоши неща. Тя се огледа в лобито, търсейки някого — който и да е, — за да отклони вниманието си, но той не забеляза, неговият поглед беше фиксиран върху блузата й.

— Извинявай, Роджър, не мога утре. На фризьор съм. И вдругиден не мога. Ще ходя на семинар „Как да отстояваме личното си пространство“. Ако съпругът ми няма други планове — тя се усмихна, надявайки се той да схване намека.

— Тогава следващата седмица — настоя той. — Ще бъде забавно. Говори се за кадрови промени, отварят се нови постове, можем да обсъдим бъдещето ти. Може и да успея да те прикача към списъка ни с изгряващи звезди.

Докато говореше, покрай тях мина един депутат от тяхната партия и правейки му път, Гарлик използва възможността да приближи тялото си още, почти да се отърка в нея. Клер не възрази на глас; в тази тенджера под налягане, пълна с опънати нерви и безкрайни нощи, не беше необичайно за нея да получи подобно предложение от някой колега, особено след обилна вечеря, и ако започнеше да вдига скандал на всеки, който сложи ръка на коляното й или я прегърне през кръста, нямаше да останат много хора, с които да си общува в партията. Такива бяха правилата на този мъжки клуб и тя беше поискала да влезе. Но не беше нужно да търпи тъпотиите на Гарлик.

— Не става и следващата седмица, Роджър. Ще правя ремонт на кухнята.

Тя продължи да се усмихва, но без да трепне, заби пръсти в гърдите му и го отблъсна.

Устата му увисна.

— Скапани жени! Всички сте едни и същи. Безполезни. Как, по дяволите, очаквате да ръководим държавата, като почвате да ревете всеки път, като имате мигрена или децата хванат шарка.

Депутатите наоколо започваха да се заслушват в разговора им; той усети, че събира аудитория и повиши глас:

— Крайно време е да си набиеш нещо в главата. Това не е нито кръжок по плетене, нито детска ясла, това е Камарата на общините и ще правиш това, което се изисква от теб. Легни. Стани. Когато ти се каже. Ще заемаш каквато позиция трябва. Излъчена си да подкрепяш това правителство, а не да се мотаеш по коридорите, сякаш си избираш бельо в „Маркс & Спенсър“. Като ти се каже, ще си там и ще правиш каквото кажем!

Кръвопролитието започваше отрано днес; от колегите, събрани наоколо, се разнесоха шумолене и мърморене, смесица от неудобство и очакване, като звук от слагане на касапска престилка.

— Много съжалявам, че пропуснах гласуването снощи, Роджър. Нямах избор.

Тя положи особени грижи да изцеди и най-малката нотка на емоция, която би могла да се промъкне в гласа й.

— И какво беше толкова важно, че да ни разочароваш всичките? За бога, само не ми казвай, че си имала час при скапания гинеколог.

— Не, не съм лежала по гръб, Роджър. Бях с Франсис. Нали се сещаш, министър-председателя? Той ме помоли да стана негов личен парламентарен секретар.

Аудиторията около тях се раздвижи, докато бузите на Гарлик започнаха да почервеняват. Изглежда, с мъка контролираше долната си челюст.

— Министър-председателят ти е предложил да станеш негова… — той не успя да завърши репликата си.

— Негов личен парламентарен секретар. И нали знаеш каква съм си, Роджър, женичка. Не можах да кажа „не“.

— Но шефът, главният „камшик“, нищо не знае за това — заекна той.

Молеше се това да е номер.

Разбира се, че главният „камшик“ нямаше как да знае. Нямаше защо да бъде обсъждано с него. Той беше един от онези, маркирани за „под ножа“. Заедно с няколко от подчинените му.

— Франсис планираше да му го каже днес на обед. Явно още не е стигнало надолу по веригата. Поне не толкова надолу, че ти да знаеш.

Един стар депутат от насъбралите се зяпачи дръпна Гарлик за ръкава.

— Гейм, сет и тестиси, приятелче. Така изглежда — каза той и отмина, кискайки се.

Гарлик спихна като продупчен цепелин, размаха безпомощно ръце, издаде гърлен звук, смали се наполовина, но, както тя знаеше, му предстоеше да се смали още повече. Клер беше стигнала до вътрешни привилегии и достъп до вътрешна информация и осъзнаваше колко много й харесва това. Неспособен да проговори, напълно блокирал, Гарлик се обърна и се затътри към офиса на „камшиците“ и бутилката уиски, която се намираше вътре.

— Толкова се радвам, Клер, винаги съм смятал, че е крайно време да получиш някакво признание. Наскоро пак те препоръчвах на Франсис. Радвам се да видя, че е помогнало — Бууза-Пит се появи до нея от нищото; неговите антени бяха безупречни.

— Не мога да повярвам колко много хора са ме препоръчали напоследък — отговори двусмислено тя.

— Много ми е приятно, че съм един от първите, който те поздравява. Нека го отпразнуваме на вечеря. Скоро.

Поканата. Която щеше да бъде последвана от внимателни поздрави за съпруга й и малък подарък за децата. С един скок тя бе минала от трета в първа дивизия, през главите на около двеста колеги, почти изцяло от мъжки пол. Това изпълваше Джефри с безпокойство. Тя беше дала на късо системата му, системата, проектирана да го защитава и да подкрепя неговата кауза. Тя не се вписваше и той не я разбираше, следователно не знаеше как да я контролира. Да, той имаше властта на министерския пост, но тя имаше влиянието на достъпа — тя на практика щеше да живее на номер 10. Тя беше конкуренция, сурова и гола — това му напомни, че нямаше смисъл да се опитва да я вкара в леглото си, вече беше опитал.

Новината вече беше обиколила лобито и Джефри усети, че много очи ги следят. Той я хвана свойски под ръка.

— Ще ни бъде толкова забавно — каза той и я поведе към пленарната зала.

* * *

Ъркарт, стиснал червената си папка, с препъване стигна до своето място на първия ред в залата, където седяха правителствените ръководители. Би предпочел да се появи с горда крачка в камарата, всеки да го забележи, като мине зад стола на председателя, но тук винаги беше претъпкано, когато ставаше дума за парламентарен контрол, и затова му се наложи да се провира сред тела, лакти, крака и други протегнати пречки от този род от страна на депутатите, които не го бяха видели, че идва. Почти бе стигнал до мястото си с висока стъпка, сякаш беше на упражнение по обяздване, облягайки се на рамото на Том Мейкпийс за подкрепа, когато заместник-министърът на финансите получи спазъм и изрита премиера си в пищяла. Още един доброволец за гледка от задните редици.

Независимо от това Ъркарт се чувстваше добре, изпълнен с позитивизъм. По време на обяда беше информирал главния „камшик“, че услугите му на боцман на борда вече няма да се изискват по време на този курс. Човекът беше разбрал с половин дума. Големият кораб на държавата рядко спираше да прибере падналите зад борда, да не говорим за някой, който е преднамерено пуснат; по-добре беше да опита да се залепи за корпуса като някое ракообразно. И все пак в точката на най-голямото нещастие му беше хвърлен спасителен пояс, обещание за благородническо звание при успех на следващите избори, ако междувременно си държи устата затворена и не създава проблеми. От този момент нататък той бе принуден да седи и да се прави, че се наслаждава на последния си обяд, като между супата и рибата помогна на премиера да завърши окончателния списък с тези, които ще се присъединят към него зад борда. Чувството за дълг и дисциплина бе втълпено достатъчно дълбоко в психиката на повечето „камшици“, така че гледката на кръв, дори на собствената им, изглежда, не влияеше на апетита.

Докато седеше на мястото си до катедрата за отговори, гледайки армията на опозицията, подредена в слоести редици пред него, Ъркарт бе поразен колко много приличаше това на панаирджийско стрелбище. Редици с патици, които една след друга щяха да изпърхат и да се изложат на мерника му, докато арбитрите от пресата на балкона гледаха надолу в безпристрастно очакване да преброят опърлените пера. Той възнамеряваше да им отвори доста работа в този ден. Зрението му може и да отслабваше, но не и ловният инстинкт.

Първата патица, която изквака и издаде прикритието си, беше един уелсец, чийто глас носеше нежния ритъм на северозападния бряг и остроумието на дървени въглища. Ожесточено и ужасно подробно той изрази загрижеността си, че премиерът не полага достатъчно грижи по европейските въпроси. Ъркарт пое дълбоко дъх, отегчен, извъртя очи, за да разгледа тавана, мислите му минаха през него и стигнаха до терасата на покрива… Той бързо се изтръгна от това състояние и се върна обратно към работата на парламента.

— И ще завърша с това: премиерът твърди, че вярва в единния икономически пазар; аз също. Но ако той наистина вярва, защо тогава, питам защо, обръща гръб на единната валута? Всички тези лири, шилинги и песети са такова разточителство-о-о.

Толкова красиво го каза, помисли си Ъркарт, Болшой театър, само че в уелски вариант. Вятър работа. Той се изправи и облегна лакът на катедрата, за да се прицели по-добре.

— Ако ми позволите, смятам да се намеся в монолога на многоуважаемия джентълмен… — той се усмихна, за да покаже, че няма лоши чувства.

След това с небрежно движение затвори червената папка пред себе си, която съдържаше брифинга на държавните служби. Очевидно отговорът му нямаше да изисква допълнителна информация.

— Бих искал да знае, че съм изцяло съгласен с него.

Залата се раздвижи в недоумение. Откога Ъркарт се съгласяваше с опозицията?

— Е, почти изцяло. По основния въпрос. Който за мен е следният… — ловко и без уелсецът да е наясно с това, Ъркарт местеше вратичките с намерението да заиграе напълно различна игра. — И въпросът е: какво трябва да направим, за да се постигне ефективен единен пазар в Европа? Въпреки че не виждам защо бърза толкова да премахне британския паунд и да свали от монетите ни лика на краля.

Уелсецът пляскаше с крилца; той изобщо не беше искал да каже това. И кой, по дяволите, беше Франсис Ъркарт, че да облича доспехите на защитник на короната?

— Но нека му кажа и още нещо — пръстът на Ъркарт сочеше като оръжие към цел. — Ако искаме да изградим единен пазар и да се отървем от отпадъците и разточителството-о-о, има нещо много по-важно от единната валута. И това е единният език.

Залата замлъкна зашеметена, докато присъстващите храносмилаха този изцяло нов залък. В кошарата, отредена за държавни служители, отстрани на председателския стол, един асистент започна да рови из страниците на своя клипборд, като суфльор, който отчаяно се опитва да върне пиесата към репликите от сценария.

— О, да — продължи Ъркарт, като повиши глас и се подготви за атака с наречия и прилагателни. — Няма нищо по-разточително и скъпо за бизнеса от това да се търгува на множество различни езици. Цената възлиза на милиарди всяка година, пък го смятайте в каквато валута щете. Икономическата логика е безспорна, първият ни приоритет трябва да бъде да заговорим на един и същи език.

Той сви рамене, сякаш нямаше какво да се направи по въпроса.

— Предполагам, че това е просто историческа случайност — че единственият език, подходящ да изпълни тези условия в момента, е английският.

От мястото си на първия ред Болингброук нададе рев на наслада — негов специалитет, както казваше Ъркарт, макар и по-уместен за отбелязване на победа на „Манчестър Юнайтед“ например. Ъркарт все пак беше благодарен и се обърна, за да уважи подкрепата, която се изкачваше и набъбваше по скамейките зад него. Той забеляза, че Том Мейкпийс не гори от желание да се присъедини към забавата.

— Така че, когато европейците дойдат при мен и започнат да ми говорят за единна валута на английски език, тогава ще започна да ги слушам — обяви той.

Той се забавляваше страхотно. Майната му на дипломатическия етикет. Негова ли щеше да бъде вината, ако се окажеше, че Брюксел няма чувство за хумор?

— И ще разчитам на непоколебимата подкрепа на уелското сърце на многоуважаемия джентълмен, който се изказа преди малко.

Ъркарт засия сред врявата, която се вдигна около него, и се върна на мястото си. Още преди да е седнал, лидерът на опозицията беше станал на крака и подлагаше на изпитание шевовете на костюма „Армани“, а лицето му беше зачервено от възмущение. Ъркарт се отпусна удобно в кожения стол. След като си видял как колегата ти се превръща във вихрушка от пера, трябва да си пълна пуйка, за да си толкова нетърпелив да заемеш мястото му. Но Кларънс си беше пълна пуйка, на практика готова за фурната.

— Рядко съм чувал в тази камара някой да се изказва толкова недостойно и толкова антиевропейски. Поведението на министър-председателя днес е национален срам. След няколко дни му предстои полет до Франция и среща с френския президент. Не осъзнава ли как ще го посрещнат? Как ще се отрази на репутацията на тази страна, ако нейният министър-председател бъде освиркан по улиците на Париж?

Парадоксална радост избликна от поддръжниците зад него, която бързо замря в объркване, а Ъркарт я прие благосклонно. Кларънс продължи атаката си.

— Кога ще разбере министър-председателят колко вреда носи на интересите на тази страна със своето твърдоглавие, непрестанното налагане на вето над новите идеи и унизителния отказ да бъде добър европеец?

Смут. Наложи се да мине известно време, а председателят неколкократно да положи усилия да успокои залата, преди Ъркарт да има шанс да бъде чут. Но той нямаше причина да бърза.

— Може би е виновна младостта на многоуважаемия джентълмен, че го прави толкова буен. Може би тя обяснява очевидното му желание да идва всяка седмица в камарата с единственото намерение да получи поредния урок по стария викториански метод — като си изпроси един добър бой. Но младостта сама по себе си не е достатъчно извинение за невежеството — Ъркарт подръпна ръкавите на сакото си като учител, който се подготвя да хване тебешира пред черната дъска. — Изглежда, вече се е изкачил толкова високо по своя европейски вариант на Вавилонската кула, че му се е завило свят и е загубил ориентация. Още веднъж ще ми се наложи да го сваля на земята. Да му напомня за едни други времена, когато светът имаше много причини да бъде благодарен, че ние във Великобритания не се водехме по модата в Европа. Когато пак упражнявахме своето вето. Когато пак казахме „Не, не и не“. Когато показахме, че сме упорити и нямаме никакво намерение да се огънем. Както направихме през 1940 г. Ние се изправихме сами, подкрепени само от Бога и морето, когато всички останали… — той ги отхвърли с широк пренебрежителен жест — бяха капитулирали.

Болингброук обезумя, решен на всичко, за да може подкрепата му да се чува над залповете на безредие, изстреляни от пейките наоколо. Докато правеше пауза сред глъчката, Ъркарт си спомни позата от статуята на Чърчил отвън пред вратите на залата и реши да я изпробва, премести ляв крак напред, отметна назад краищата на сакото си, сложи ръце на кръста и се наведе напред с лице срещу звука от престрелката.

— Нашето твърдоглавие — смятам, че това е думата, която той използва, — нашето твърдоглавие спаси Европа тогава. И британският премиер не беше освиркван по улиците, след като освободихме Париж, а падаха на колене да му благодарят!

Да, това определено щеше да предизвика хаос във Франция, но той щеше да го преживее. Французите нямаха право на нито един глас, който да се брои в изборната нощ. Отгоре, в балкона на пресата, виждаше нетърпеливи лица, наведени напред за по-добра гледка; още по-важното беше, че пейките зад него се бяха превърнали в бурно море, всички бяха вдигнали във въздуха белите листове с дневния ред и сякаш до един се подготвяха да предотвратят друга заплаха от нашествие. Е, почти до един. Мейкпийс седеше сковано, с протегнати крака, с намусен израз, като излят от цимент. Той щеше да бъде проблем, когато се размрази. Но Ъркарт мислеше, че има решение за това.

* * *

Ъркарт закрачи чевръсто по коридора към кабинета си в Камарата на общините, докато вече съчиняваше заглавия.

— Как ти се струва: „Ъркарт блокира брюкселските брътвежи“, „Франсис 6 — 0 Франция“? А какво ще кажеш за: „Да бъдеш или да не бъдеш — това е езикът“? Да, харесва ми.

Клер се мъчеше да не изостава. Той напусна пленарната зала с жарта на сопрано, стимулирано от десет биса, и й направи знак да го последва. Обикновено той щеше да бъде заобиколен от глутница държавни служители, но този път те бяха решили да се скупчат отстрани и да изчакат, докато броят мъртвите си събратя. Той влетя в стаята си, задържа тежката дъбова врата за нея, след което я затръшна със звук като от артилерийски залп. Той застана мирно срещу нея, като за проверка.

— Как се справих?

— Ти беше просто…

Тя потърси думата. Какво трябваше да каже? Майсторството, с което владееше камарата, я възхити и вдъхнови точно толкова, колкото бесният шовинизъм на думите му обиждаше всичко, което й беше скъпо. Но нейните възгледи за момента нямаха значение — тя беше тук, за да се учи.

— Франсис, ти беше просто невъзможен.

— Да, бях, нали? Перушина навсякъде. Толкова хубаво меле не беше ставало от години.

Той се повдигна на пръсти, беше се подмладил с четиридесет години, не можеше да сдържа ентусиазма си.

— Франсис, ти сериозно ли говореше? За единния език?

— Разбира се, че не. Това никога не може да стане. Но ще блокира всички тези глупости за единна валута, поне за известно време, и нашите избиратели ще бъдат страшно доволни. Ще ни се вдигне рейтингът с три процента до края на месеца, ще видиш.

Той беше извънредно жизнен, все още под влияние на адреналина. Времето за въпроси и отговори беше метод за себедоказване чрез изтърпяване на мъчения, моментът, когато най-силния човек в страната го влачат до ръба на една скала и го карат да погледне надолу, за да види какво го чака един ден. Тя беше чувала, че за да се справят с напрежението, някои премиери са пиели, други са повръщали преди това, но в пленарната зала Ъркарт винаги изглеждаше сякаш държи нещата под контрол, сякаш нищо не може да го разклати. Но тук, зад затворената врата на кабинета си, тя усещаше напрежението, което струеше от порите му. Кръвта му кипеше, страстта гореше, като любовник пред оргазъм. Тя беше допусната да сподели с него един много интимен момент.

— Ти си моят талисман, Клер. Усещам го.

Той протегна ръце и сграбчи раменете й, обявявайки я за своя, и в същото време търсейки опора, защото огънят в него бавно започваше да затихва. Тя се опита да се престори, че няма нищо сексуално в този момент, но напразно — тук имаше власт, най-потентният от забранените плодове, а също и авторитет, страст, уязвимост, събрани в едно, всичко, за което беше мечтала в политиката и от което вече тя самата беше част. Тя го погледна в очите, възхитена от привилегията на този момент, знаейки, че политическият й живот вече никога няма да бъде толкова прост.

Моментът беше прекъснат от звуците на протест, идващи от външната страна на вратата, и неочакваното появяване на една фигура в състояние на значителна възбуда. Беше Том Мейкпийс. Раздразнението му, изглежда, само нарасна, когато хвана началото на интимния момент между неговия лидер и бившата му любовница. Първоначално възнамеряваше да предложи кратко извинение за нахлуването си, но реши да се откаже от всякакви изтъркани формалности, като първоначално се облещи срещу Клер, преди да премести поглед върху министър-председателя.

— Франсис, твоето малко представление беше на ръба на позора. Обида за европейските ни партньори. За един следобед ти успя да заличиш всичко, което съм постигнал през целия си мандат като външен министър. И всичко това само в името на една безсмислена парламентарна кавга.

— Трябва да се научиш, Том, че в Европа не всичко е по правилата на Куинсбъри[1]. Понякога трябва да сложиш малко пипер на ръкавиците.

— Не можеш да се гавриш с международната политика, без да си направиш труда да се консултираш първо с мен. Няма да го допусна. Как очакваш да работя с министрите на други държави след това? — той отметна един кичур, който беше паднал над челото му, опитвайки се да възстанови самообладанието си.

— А, добър въпрос. Не очаквам.

Клер отстъпи крачка назад. Тя знаеше какво следва и се чувстваше сякаш се натрапва. Усети и силен пристъп на срам. Дали защото Мейкпийс допреди няколко дни беше неин любовник, или защото все още не беше свикнала с ритуалите на унижение? Погледът му я проследи със съмнение.

— Том, ти си един от моите най-способни и благочестиви министри и си една от силните страни на това правителство. Потенциално. Също така си и най-страстният евроентусиаст в правителството, който е източник на голямо объркване. Потенциално. Така че… местя те в Министерството на околната среда, където твоята благочестивост може да намери своята награда, а ентусиазмът ти да предизвика по-малко вреди.

Ударът бе нанесен, но ефектът не беше мигновен. Кичурът отново падна напред и изражението му премина в объркване. Сковано започна да клати глава, като че ли опитваше да се отърси от внезапния шок.

— Помисли си, Том. Ти си човек с големи административни способности и със социално съзнание в едно правителство, което мнозина смятат за напълно безсърдечно. Това сигурно ти причинява точно толкова страдание, каквото и на мен. Е, какво по-добро място да покажеш своите лични ценности и добрите намерения на правителството от областта на околната среда? Добре ще е за теб, добре ще е за всички нас.

Главата му все още се клатеше.

— Няма да приема.

— Не подлежи на обсъждане.

— Или околната среда, или изхвърчам?

— Ако така искаш да поставиш въпроса.

Мейкпийс пое дълбоко дъх, търсейки самообладанието си, и след няколко секунди го намери.

— Тогава подавам оставка.

Клер го погледна с нови очи — за бога, той наистина щеше да го направи. Нямаше да направи компромис. Тя знаеше, че той прави грешка, но откри, че повече от всякога оценява тази жилка на инат, както благородна, така и наивна, която беше същевременно най-привлекателната и най-дразнещата черта на Том Мейкпийс. Ъркарт обаче не изглеждаше толкова впечатлен. Неговата еуфория си беше отишла, за да бъде заменена с чист гняв.

— Том, не може да подадеш оставка! За бога, спри да бъдеш толкова капризен и виж реално нещата. Не след дълго ще реша да се пенсионирам и партията ще започне да търси нов лидер. Моето предположение е, че ще търсят и промяна в стила. Някой по-благ от мен. Някой с различни пристрастия в политиката просто заради радостта от промяната. Звучи като доста добро описание на Том Мейкпийс. Околната среда е чудесна възможност за теб — грабни я с две ръце! — за миг остави тази мисъл да пусне корени. Това, което партията няма да направи, Том, е да предаде съдбата си в ръцете на някой, който е прекарал последните няколко години в това да седи сърдито на задните скамейки.

Мейкпийс беше опънат като струна на пиано, краката леко разкрачени за стабилност, ръцете скръстени, за да не издадат вътрешните емоции, чертите на лицето му — нетрепващи, докато се бореше да се контролира. Бавно, в самите краища на устата му, Клер забеляза появата на една тъжна усмивка — картина на мъж, който казва сбогом на нещо много ценно за него. Но на кое? На поста? Или на принципите си?

— Франсис, логиката ти е почти безупречна. С едно изключение.

— И какво е то?

— Подценяваш колко много те намразих с времето.

И с това той си отиде.

Тишината, която остави след себе си, беше потискаща.

— Май това означаваше „не“ — промърмори Ъркарт накрая.

— Да го догоня ли?

— Не. Няма да се моля.

Нито пък щеше да прости.

— А за момент се бях притеснил, че денят ще се окаже приятен.

* * *

Може би всичко щеше да се развие по различен начин, ако Мейкпийс беше имал лукса да си позволи няколко тихи момента на размисъл, възможност да остави прагматизма да се настани редом до чувството му за накърнена гордост и да прецени кое от двете има по-големи шансове да стигне до успешен край на деня. Но вятърът на съдбата в Уестминстър е доста капризен и явно не беше писано да стане така. Коридорът, идващ от кабинета на министър-председателя в Камарата на общините, минаваше непосредствено до стълбището за балкона на пресата. Обзет от гняв, в невниманието си Мейкпийс връхлетя Дики Уидърс, докато журналистът минаваше по стълбите.

— Арестувайте този грубиян, сержант! — извика шеговито Уидърс към полицая, който охраняваше тази чувствителна част на коридора.

— Няма как, Дики. Току-що заложих пет лири на него, че ще стане следващият ми работодател.

— Жалко, прибързал си — отговори Мейкпийс, докато извинително оправяше костюма на журналиста. — Щеше да имаш по-добри коефициенти на сутринта.

Уидърс се загледа в министъра, отбелязвайки необичайно смутеното му изражение.

— Явно доста си се разбързал, Том. Кажи ми: атакуваш или абдикираш?

— Има ли значение?

— Разбира се, че има. Когато един външен министър фучи по коридорите така, значи става дума или за жена, или за война. Кажи ми! Знаеш, че можеш да ми се довериш. Ще кажа само на около един милион човека.

Мейкпийс оправи карамфила на ревера му. Вече всичко си беше на мястото.

— Събери агитката от мое име, Дики. В главното лоби след петнайсет минути. Тогава може да кажем на целия скапан свят. Не мога да ти го дам ексклузивно, но ще имаш първото интервю след това.

— Значи война?

— Да.

* * *

МЕЙКПИЙС ОБЯВЯВА ВОЙНА НА ЪРКАРТ
ВЪНШНИЯТ МИНИСТЪР НАПУСКА „ОТВРАТЕН“

От Ричард Уидърс, редактор „Политика“

Министърът на външните работи Томас Мейкпийс напусна вчера правителството след размяна на остри обвинения с „Даунинг стрийт“ относно политическата посока. Не стана ясно дали е подал оставка, или е бил уволнен.

„Тръгнах си отвратен“, каза Мейкпийс по време на импровизираната пресконференция в Уестминстър. По-късно източници от „Даунинг стрийт“ положиха значителни усилия да отрекат това с твърдението, че той е бил „в постоянен асинхрон“ с правителствената политика към Европа и че министър-председателят е нямал друг избор, освен да го освободи.

Лоялните към правителството описаха Мейкпийс като „евро ексцентрик“.

Вчера беше ден на необичайно вълнение в Уестминстър. Сензационното уволнение/оставка дойде малко след сцени на смут в Камарата на общините, провокирани от изказването на министър-председателя Франсис Ъркарт.

Късно вчера Мейкпийс обяви сформирането на нова проевропейска група в партията на правителството, наречена „Клуб Конкорд“.

„Ще бъде модерна, прогресивна и напълно адекватна на съвремието ни. И ще бъде в опозиция на политическата неандерталщина“, каза той.

Наблюдатели споделиха, че без съмнение политическият неандерталец, когото визира, е Франсис Ъркарт.

Не е ясно колко подкрепа ще събере „Клуб Конкорд“, но ако дълбоко уважаваният Мейкпийс успее да привлече достатъчно последователи, това ще представлява най-сериозната заплаха за момента за министър-председателя и неговите шансове да продължи да управлява.

Високопоставен източник в партията коментира, че това „реално представлява обявяване на война“.

Бележки

[1] По името на Джон Дъглас, маркиз на Куинсбъри, въвел съвременните правила в бокса през 70-те години на ХІХ век. — Б.пр.