Майкъл Добс
Последното раздаване (5)

Глава трета

Великите мъже обикновено са лоши хора.

А аз смятам да стана много велик мъж.

Цивилна зона, военна база Декелия,

Британска суверенна територия, Кипър

— Здравей, гръцки приятелю. Добре Дошъл в скромната ми дърводелница. Коя част от изобилието на Аллах искаш да сподели с теб Неговият слуга?

— Овце. Седем на брой. За другия петък. И да не са жилави като жена ти.

— Седем? — замисли се турчинът. — Една за всеки ден от седмицата, Глафкос. За теб ще се помъча да намеря най-хубавите овце в цялата турска част на Кипър.

— Великден е, сине на Саладин — изплю се в отговор Глафкос, водопроводчикът. — И дъщеря ми се жени. Голям пир ще е.

— Хиляди пъти благословена да е дъщерята на Глафкос.

Гъркът, дребен човек с увиснали рамене и лице като преварен лозов лист, не се впечатли.

— Да се задавиш дано с тия благословии, Улуч. Защо ми липсваха пет ризи в доставката миналата седмица?

Дърводелецът остави рендето, с което работеше по една счупена врата, и избърса ръце в престилката над изпъкналото си шкембе. Спортните ризи и тениски, с умела имитация на логата на „Лакост“ и „Адидас“, се произвеждаха в турската част на острова от втория братовчед на майка му, който явно ги „скубеше“ и двамата. Но гъркът слагаше огромна надценка върху контрабандните имитации, които се продаваха в спортния магазин на племенника му в градчето Пила. Нямаше да го съборят пет бройки. А и не искаше скапаният грък да разбира, че ги прецаква човек от собственото му семейство.

— Свили са се — възкликна той накрая.

— Или ти пак взе да дърпаш чаршафа към твоя край.

— Ама, гръцки приятелю, нали според нашите лидери скоро ще бъдем братя. Едно семейство.

Грамадната му длан отново обви рендето и той пак започна нехайно да стърже вратата.

— А да не би дъщеря ти да се жени за турчин?

— Предпочитам да оправям водопровода на ада. С голи ръце.

Турчинът се засмя, оголвайки черни зъби. Двамата не спираха да се заяждат, работеха в британската военна база и по буферната зона, където военни разделяха гръцката от турската част. Двамата се разбираха, оцеляваха заедно и изкарваха добри пари от контрабанда, но това не значеше, че трябва да се харесват, независимо какво им натякваха политиците.

— Виж, грък. Подарък за жена ти — дърводелецът бръкна в един шкаф и извади малко шишенце с надпис „Шанел“. — Дано ти излезе късметът някоя нощ.

Глафкос отви капачката и подуши съдържанието, отливайки малко в дланта си.

— Мирише на камилска пикня.

— Ама е от камила „Шанел“. Шанел-камел. И е много, много евтин — отвърна Улуч и извъртя очи.

Гъркът отри длан в ризата си и разгледа внимателно шишенцето.

— Ще взема осемдесет бройки. Пробно. И да няма свиване.

Турчинът кимна.

— Или изпарения.

Улуч пак избухна в сърдечен смях, но той бързо заглъхна и на негово място един сив облак надвисна над челото му. Поглади мустаците си методично с върховете на мазолестия си пръст три пъти от всяка страна, като че ли се опитваше да изглади един безпорядък, внезапно влязъл в живота му.

— Замириса ти на гозбите на жената ти ли? — подразни го Глафкос.

Улуч не обърна внимание на обидата.

— Не, приятелю, една друга мисъл ми тежи. Щом ни се казва, че трябва да се обичаме, турците и гърците, да си стиснем ръцете, вместо да си стискаме гърлата — тогава какво, в името на Аллах, ще правим ти и аз?