Майкъл Добс
Последното раздаване (11)

Глава девета

Ще мога да му се доверя, когато държа праха му в ръката си.

Беше в една малка странична уличка в Излингтън, мястото, където централната част на града започва да дава път на разтегнатия северен Лондон, точно от железопътните арки нататък, които превиваха гръб и пъшкаха под тежестта на претъпканите влакове в началото на пътуването си по протежение на източното крайбрежие. През деня улицата се пръскаше от трафика и шумотевицата на открития пазар, но през нощта, заради лошото улично осветление и особено когато ръмеше, тя спокойно можеше да мине за сцена, излязла от страниците на Дикенс. Дълбоките сенки и тъмните улички караха хората да избягват да минават оттам, освен ако нямаха някаква работа. А ако по това време след здрач имаха някаква работа, то най-вероятно тя щеше да бъде при Евангелос Пасолидес.

Малкият му ресторант, който представляваше една стая с прозорци към улицата, беше скрит зад дебели спуснати завеси и табела на мръсния прозорец, която кратко и сурово гласеше, че мястото е затворено. Нямаше дъска с меню отвън, нямаше приветливо осветление. Изглеждаше сякаш никой не е идвал в продължение на месеци, като изключим протъркания праг, но малцина от тези, които подминаваха бързо, биха забелязали. „Вангелис“, както бе познат, беше ненатрапчив и до голяма степен незабележим ресторант, което беше и целта. Само приятели или приятели на приятели получаваха достъп и сред тях със сигурност нямаше нито един, който би могъл да бъде служител на местната власт или на „Митници и акцизи“. За такива хора „Вангелис“ беше перманентно затворен, както и неговото счетоводство. Това създаваше интимна и почти конспиративна атмосфера около петте малки маси с избелели покривки, рециклирани свещи и хартиени салфетки, останали от някоя минала Коледа.

Мария Пасолидес, начална учителка в местното училище, гледаше как баща й, кипърски грък в средата на шестдесетте си години, куцука към тесния кухненски бокс, където с възлестите си пръсти и либерални количества пресен лимонов сок превръщаше сутрешния пазар в ястия от пресни раци, карамелизирано агнешко, прасенце, артишок и пъдпъдъчи яйца. Малката таверна беше силно казано бизнес, по-скоро хоби и скривалище за Пасолидес, а Мария знаеше, че сега той се крие повече от всякога. Стаичката бе изпълнена до хаос с антикварни спомени — рибарска мрежа, опъната на стената, подписани снимки на гръцки известни личности, повечето от които вече нито бяха известни, нито пък живи; претрупани рафтове, чинии, декорирани със сцени на троянски ловци в схватка, гипсови статуетки на Афродита и батальон от разнообразни чаши; на гърба на вратата имаше очукана британска армейска каска.

Имаше изобилие от военни сувенири: полеви телефон, бинокли, остъргани почти до голия метал, разкъсано и избеляло бледо лазурно парче плат — гръцкото знаме. Дори ирландски републикански трикольор.

Достойно място на стената заемаше грубо нарисуван портрет на Уинстън Чърчил, с предизвикателно висяща пура от устата му и победоносно вдигнати пръсти; под него, върху парче бял картон, бяха надраскани думите, които в гръцките сърца го правеха поет, равен на Байрон: „Смятам за съвсем естествено, че кипърските жители, които са от гръцки произход, трябва да гледат на съединението им с това, което може да се нарече Родината, като на сериозен, благочестив и заветен идеал…“.

Това не беше единственият портрет на стената. До него стоеше снимката на млад мъж с разкопчана риза, втренчен поглед и стиснати устни, на фона на грубата мазилка. Нищо не подсказваше неговата самоличност, не беше и необходимо за Михалис Караолис. Обещаващо селско момче, изучено в Английското училище. Млад чиновник в данъчната служба на колониалната администрация, превърнал се в боец на ЕОКА. Последната му снимка, направена в тъмницата в Никозия в деня, преди британците да го обесят.

— Вангелис.

Откакто погреба съпругата си преди няколко години, Евангелос Пасолидес повече от всякога бе запленен от миналото. След намусените му дни идваха дълги нощи на бродещи спомени, седнал на осветената със свещи маса със стари другари, които знаеха за какво става дума, или с млади мъже, които бяха готови да слушат, въпреки че бройката и на двете групи все повече намаляваше с изминаващите месеци. Той се беше заключил във времето, горчиви спомени извиваха и тялото, и душата му; беше се прегърбил и зверски счупеният крак, който го беше оставил куц за цял живот, сега го болеше значително повече. Сякаш гаснеше пред погледа на Мария, сякаш киселина го разяждаше отвътре.

Новината, че ще има мир на неговия остров, само влоши нещата. „Не е моят мир“, мърмореше той с тежкия си акцент. Той се беше борил за съединение, „Еносис“, присъединяването на всички гърци към Родината — един език, една религия, едно правителство, без значение колко некомпетентно и корумпирано, стига да е нашето правителство. Беше заложил живота си за това до деня, когато падна надолу в планинската клисура с тридесеткилограмова минохвъргачка на гърба си и костите на крака му изскочиха през пищяла, а коленната става остана замръзнала завинаги. Името му беше в списъка за издирване на британците и затова нямаше шанс за болнично лечение; беше извадил късмет, че изобщо запази крака си при тези условия. Падането скърши и духа му, остави му живот, облян в съжаление, в самообвинение, че той и усуканият крак са разочаровали народа му, че не е направил достатъчно. Сега бяха на път да разделят любимия му остров завинаги, да подарят половината на турците и по някакъв начин вината за това беше негова.

Тя трябваше да намери как да отвлече вниманието му от това разкаяние, да пренасочи всичките тези емоции или да седи и да гледа как баща й бавно изчезва в нищото.

— Кога ще се ожениш? — изръмжа за пореден път той, залитайки покрай нея с походката на моряк с чиния мариновани риби в ръка. — Семейството нищо ли не значи за теб?

Семейството, вечният му рефрен, гордият кипърски баща, концентрирал цялото си внимание върху единственото си дете. От майчиното мляко тя бе захранена с историите за планината и за селото, за мистичния си произход и шепнещите гори, за страстите и безумията, за смелите си предци — едва ли беше толкова чудно, че тя така и не намери мъж, който можеше да се сравнява с това. Тя беше родена в живот, осветен от легендите, а нямаше много легенди, които да се разхождат по улиците на северен Лондон, дори и за жена с нейните красиви мургави черти.

Семейството. Тя захапа едно хладно парче сурова ряпа и наслаждавайки се на стипчивия вкус, поръсен със сол, една идея започна да се оформя в главата й.

— Баба̀ — тя се протегна и сграбчи жилавата му ръка, — седни за минутка. Говори с мен.

Той изръмжа, но избърса ръце в престилката си и направи както тя иска.

— Знаеш колко много обичам твоите истории за старите дни, как е било в селото, разказите на майка ти край огъня през зимата, когато снегът е толкова гъст и кладенецът замръзва. Защо да не ги запишеш, спомените си. За семейството ти. За моето семейство, когато създам такова — усмихна се тя.

— Аз, да пиша? — изсумтя той с отвращение.

— Не, да разказваш. И да си спомняш. Аз ще свърша останалото. Представи си какво би било, ако можеш да прочетеш историята на Папу, дядо ти, дори и на неговия дядо. Стария начин на живот в планините вече го няма, може би моите собствени деца никога няма да могат да се докоснат до него — но аз искам поне да знаят, че го е имало. Как е било. Заради теб.

Той се намръщи, но не възрази веднага.

— Би било забавно, Баба̀. Ти и аз. През лятото, когато училището е във ваканция. Ще имаме повод да отидем още веднъж. Минаха толкова години. Чудя се дали старата плевня на баща ти още си е там, в задната част на къщата, или пък лозите на майка ти. И дали някога са оправили този прозорец на църквата, който сте счупили с братята ти.

Сега тя се смееше, както преди да умре майка й. Далечна светлина се беше промъкнала в очите му и в тях, сред пепелта, тя пак видя проблясък на съживяваща се жар.

— Може да минем да видим гробовете на семейството — прошепна той. — Да проверим дали се поддържат, както трябва.

И да опитаме да пропъдим духовете. Поне част от тях, помисли си тя. Да излеем всичко на страниците, да изгоним вината, да пуснем светлината и да освободим демоните, които той таеше в себе си.

Той пое въздух, сякаш вече можеше да подуши миризмата на боровете.

— Поне няма да навреди.

Това беше първата му проява, наподобяваща ентусиазъм, за последните няколко месеца.