Майкъл Добс
Последното раздаване (36)

Глава тридесет и четвърта

Честността не е политика. Тя е просто оправдание, когато моралът ти е вързал ръцете.

Очуканото рено и все по-дезориентираният му шофьор ги докараха до един паркинг на „Херц“. Там Панайотис се сдоби с друго превозно средство. То нямаше ключ за стартера, но пък беше с пълен резервоар, което беше по-важното, защото монетите, които Панайотис беше приготвил в джоба си за машината за цигари, се оказаха единствените пари, с които тримата разполагаха. Николау малко се поуспокои от факта, че Панайотис все пак не беше помислил за всичко; някак си това го караше да се чувства по-малко глупак.

Веднага щом излязоха от Никозия и тръгнаха по пътя към Тродос, Николау заспа дълбоко. Напрежението и — да, признаваше си го — страхът бяха изцедили силите му и той беше напълно изтощен. Нямаха представа на кого могат да се доверят — дали това беше просто един бунт, или ставаше дума за цялостен опит за преврат? И ако беше преврат, дали беше успял? На тези въпроси можеше да се потърси отговор от президентската резиденция в планините, откъдето за няколко седмици през лятото, или както сега се налагаше за няколко дни, страната можеше да бъде управлявана.

Той се събуди чак когато бяха на по-малко от петнадесет километра от крайната си цел, а пътят започваше да се вие по склоновете на планината. Минаваха през гъсти борови гори, тежките дънери изпъкваха в светлините на фаровете като редици надвиснали данъчни инспектори. Свиха от главния път и наближиха комплекса по тясното и стръмно пътче, а духът им започна да се възвръща, когато фаровете заиграха успокояващо по познатата дървена ограда на алеята пред къщата.

— От дома у дома — прошепна Елпида, за която планините винаги бяха убежище и място за приключения.

— А и оттук можем да отидем направо в Акротири. Ако се наложи — добави Панайотис, практичен, както винаги.

Николау остана мълчалив, свали прозореца, за да пусне сладкия дъх на смола да съживи подутия му мозък. От гумите се чу хрущене на шишарки. Не се вееше националният флаг и във вишката на охраната нямаше никого, не светна фенерче за поздрав и не излая куче, но никой не беше предупреден, че идват. Познатият зелен покрив — изцяло покрит с вълнообразна ламарина, както беше традицията в Тородос, за да се свлича снегът — проблесна като в стар филм, а зад ниската ограда на зеленчуковата градина доматите бяха вързали и се поклащаха по лекия ветрец, сякаш им махаха за добре дошли. Колата описа полукръг през алеята и приближи предната част на резиденцията. Луната, толкова гневна над небето на Никозия, тук в планината беше с цвят на узрял пъпеш и заобиколена от милиони срамежливи звезди. И тя ги посрещна, окъпала в светлина фасадата на къщата и осветявайки пътеката им до зелената двойна врата.

Всичко беше както трябва.

— Отворено е — промърмори с облекчение Елпида, когато натисна дръжката.

— Нека аз, госпожице — настоя Панайотис и тръгна отпред през тъмния коридор.

Търсеше ключа за лампата, когато забеляза една светла чертичка под една от вратите. Сигурно някой глупав работник от поддръжката — оставил беше отключено, забравил беше и лампата…

Влязоха във всекидневната и се огледаха вцепенени. Беше пълна с въоръжени мъже, всичките прави и насочили пистолети в тяхна посока. Само двама души бяха седнали.

В единия ъгъл, завързан за стола и със запушена уста под изцъкления, изтощен поглед, седеше британският върховен комисар.

А пред камината, точно срещу тях, небрежно дърпайки от пурата си, с устни, изкривени в усмивка, седеше Теофилос.

— Копиасте^[1]. Седнете при нас.

* * *

— Нищо чудно, че не можахме да ти открием бърлогата.

Теофилос вдигна чаша „Реми“ с наздравица за комплимента.

— Не ви хрумна да погледнете в задния си двор, камо ли в спалнята си. И на останалите няма да им хрумне. Тук имам всичко, комуникации, сигурност, храна. А сега, с Божията помощ, имам и теб.

Николау беше вързан за стола също като върховния комисар и другите заложници. Напрегна се, за да провери колко здраво беше вързан. Това се оказа, както той знаеше, безсмислен жест.

— Как знаеше, че ще дойда тук?

— Неведоми са пътищата Господни — гласът му беше напевен, сякаш пееше Евхаристия^[2]. После се разсмя дрезгаво. — И Той ти даде само три възможности.

Започна да ги изброява на пръсти.

— Смърт в останките от двореца. Политическо погребение с нашите британски врагове в една от техните бази, което аз бих предпочел — споменът за теб щеше да бъде изритан като краставо куче от всяка кръчма в страната. Или, трето, да ми се самодоставиш. И затова се подготвих; явно не си видял съгледвача ми при оградата.

— Явно много неща не съм видял — отбеляза Николау, който беше видимо разстроен.

Погледна през стаята към завързаната си дъщеря.

— Възнамеряваш ли да ни нараниш?

— Ако се наложи.

— За бога, какво се надяваш да постигнеш?

— За бога, всичко. Първо, ще блокираме базите, докато британците бъдат принудени да си стегнат багажа и да се махнат. Междувременно страхувам се, че ти ще бъдеш твърде зает, за да отидеш до Лондон за церемонията по подписването с турците. Тук те чакат твърде неотложни ангажименти. Например да подпишеш декрет за национализация на всички британски активи в Кипър. После, предполагам, е много вероятно да се почувстваш твърде изморен, за да продължиш с тази тежка отговорност. Ще отстъпиш президентския пост.

— На теб? Никога.

— Не, скъпи ми, Николау. Аз съм само един скромен Божи слуга. Може с времето да стана архиепископ на Кипър, но нямам никакво желание да заемам твоята длъжност. Толкова е напрегната и несигурна, не мислиш ли? — той се облегна в простичкия плетен стол; Николау забеляза, че под расото носеше жълти чорапи. — Така или иначе имам предостатъчно бизнес… да, бизнес, с който да се занимавам.

— Тогава кой?

— Как кой, брат ми, Димитри.

Димитри се усмихна — отвратителна изкривена гримаса.

— Тогава по-добре да си оправи зъбите, освен ако не иска децата да сънуват кошмари — отговори през зъби Елпида.

Усмивката изчезна.

— Не е възможно да мислиш, че ще ти се размине — предизвика го Николау.

— Разбира се, че ще ми се размине — отвърна Теофилос. — Имам всички преимущества. Компанията на британския върховен комисар. Ухото на кипърския президент…

— Няма да си мръдна пръста да ти помогна.

— И не само ухото му — продължи невъзмутимо Теофилос, — а и задника му. И още по-важното — задника на дъщеря му.

Димитри беше отишъл до Елпида с очевидното намерение да избие дързостта от главата й, но смени тактиката и сега галеше косата й, прокарвайки пръст по врата и рамото й.

Отново се усмихваше.

Един сподавен звук на протест раздра гърлото на Николау.

— Мисля, че всички аса са в мен — каза Теофилос без следа от съчувствие.