Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Къща от карти (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Final Cut, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Майкъл Добс

Заглавие: Последното раздаване

Преводач: Георги Иванов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: „Алианс Принт“

Излязла от печат: юни 2017

Отговорен редактор: Христо Блажев

Редактор: Милена Братованова

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Стойчо Иванов

ISBN: 978-954-28-2360-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6523

История

  1. — Добавяне

Глава дванадесета

Никога не влизай в леглото на политик. Като ти обърне гръб, издърпва целия юрган.

— Мамка им! Да не са сменили редактора, какво е това, Мортима?

Тя вдигна поглед от препечените филийки и писмата пред нея.

— Кръстословицата на „Таймс“ е станала толкова… — той потърси думата — объркваща. Неразгадаема. Сигурно са сменили редактора.

Не, помисли си тя, не кръстословицата се е променила, Франсис. А ти. Имаше време, когато щеше да е решил всички анаграми и загадки, преди да си е довършил овесените ядки.

Раздразнен, той захвърли вестника настрана. Първа страница беше достатъчно отчайваща, а сега и последната страница. Разрови се по претрупаната маса за закуска и извади друг лист от вестник.

— Този е по-добре — промърмори той със значително повече ентусиазъм и започна да отбелязва разликите между двете картинки, както много пъти преди.

Спря, за да потърси вдъхновение.

— Четири или пет, как мислиш?

— Подскажи ми за какво говориш, Франсис.

— Разликите в картинката. Разстрел на няколко адмирали пред погледите на цялата флотилия — за мотивация на останалите. Така мисля. Точно както ти ме посъветва — да им върна страха?

— Разбирам. Промени в кабинета.

— Четирима или петима. Това се чудя. Да са достатъчно, че да се вдигне шум, но не твърде много, че да изглежда като панически ход.

— Кои доброволци смяташ да излъчиш?

— Твърдоглавците и евроемарионетките. Картър. Йорк. Пенторп — толкова е грапав, че всеки път като си отвори устата, само точи ножа под собственото си гърло. А, и Уилкинсън. Можеш ли да си представиш, че реално прекарва повече време във Франция, отколкото в собствения си избирателен район? Преценката му е промита от евтино вино и нови приятелства.

С решителен размах той надраска още едно име с химикала си.

— Ами Тери Уитингтън? Всеки път се чудя дали е пиян, или просто така си говори.

— Да, проблем е, когато министърът, отговорен за Гражданската харта, не може дори да произнесе думите, без да оплюе интервюиращия от глава до пети. Тъпо човече е той, ох, обаче жена му е толкова симпатична и с такива добри връзки. Не съм ли ти казвал?

Той погледна театрално над рамките на очилата си.

— Оказва се, че тя лично се е грижила за доброто изкарване на комисаря по индустрията в Брюксел, докато миличкият Тери по цяла нощ е вързан в заседателната зала със своите европейски колеги.

— Какъв финес. Ще бъде жалко да загубим подобно влияние в Европейската комисия.

— Особено като се има предвид, че се очакват доста сурови квоти в автомобилостроенето.

Тя захапа препечената филийка, която се разпадна в скута й, и в следващите няколко секунди тя се разсейваше с това да подрежда парченцата.

— Кой друг?

— Анита, разбира се. Знам, че е единствената жена, но тя постоянно седи в края на масата на кабинета и все каканиже нещо, обаче аз и думичка не мога да чуя — той поклати глава, изнервен. — Нали не е проблемът в мен, Мортима?

— Франсис, способността да чуваш избирателно е не само привилегия на министър-председателя, а също и едно от най-силните му оръжия. С годините ти превърна тази способност в изкуство.

Не беше само това, помисли си тя, но той, изглежда, си върна увереността. Тя взе ножа и с умело движение на китката, което изглеждаше неестествено за една дама, отряза „главата“ на едно рохко яйце.

— А какво ще правиш с Том Мейкпийс?

Жълтъкът се разтече.

— Опасно е да го разкарам, Мортима. Предпочитам да го имам на борда и оръдието му да сочи към врага, отколкото на вражески кораб с мерник върху мен. Но може да има известно… — той направи движение във въздуха с ръка като диригент, който подава знак на вторите цигулки — разместване на палубата. Да му измисля нова цел. Околната среда например.

— Ще го изриташ от Външно? Харесва ми.

— Нека се помъчи малко с ветровете и водите на зелените ни земи. Да пречисти хората, такива работи. Какво по-добро предизвикателство за един отговорен човек?

Той на практика репетираше прессъобщението.

— И същевременно да напомним на онези копеленца в Брюксел, че не си играем, като дадем външно министерство на този таралеж Болингброук. Той страда от газове и не може дълго да седи мирен. Дългите нощи в прегръдките на европейските ни събратя ще са му точно по мярка.

— Отлично! — тя прободе сърцето на яйцето с твърдата коричка на филийката.

— И ще сложа Бууза-Пит в Министерството на вътрешните работи.

— Този мазен манипулатор? — изведнъж на лицето й се появи разтревожено изражение.

— Такъв е, спор няма. Но е и достатъчно кух и вулгарен, че да знае какво искат верните на партията и да им го дава. Да ги чеше там, където сърби.

— Това май важи най-вече за съпругите на министрите.

— Но и аз знам къде да пипам. Държа го в дланта на ръката си и само трябва да стисна, ако се наложи. С Джефри няма да имаме проблем.

Изведнъж той изправи рязко гръб в стола си, подуши въздуха, както капитан на кораб надушва в бурното небе идването на спокойно море.

— Франсис…?

— Ето! Това е! Осем вертикално. „Бедствие в Европа“. Единайсет букви.

— Какво, „Болингброук“?

— Не. „Найн, найн, найн!“ — той се закикоти триумфално и се зарови отново във вестника, попълвайки празните квадратчета в прилив на ново просветление. — Виждаш ли, Мортима. Старият Франсис все още го може.

— Разбира се, че го можеш.

За всеки случай обаче тя реши, че няма да е зле да се увери, че ще се окаже точно така.

* * *

Коридорите на властта приличат на гордиевия възел, с преплетени връзки — взаимоотношения, брачни, фамилни, често плътски, кръвни връзки, школи и клубове, привилегии и предразсъдъци, които имат корени много по-дълбоко от сезонната смяна на професионални познанства и постижения. Нектарът на традицията, отпит при раждането, или пък омразата, натрупана през следобедите на игрището и вечерите в общежитието, могат да осигурят една рамка на поведение в живота, а понякога дори и определена цел в живота. Не е случайност, че деветима британски министър-председатели са от колежа „Итън“ например.

В разнищването на тези вътрешни тайни и в проследяването на произхода на влияние няма по-полезен инструмент от страниците на каталога „Кой, кой е“. Повечето от ефирните нишки на обвързаност могат да бъдат открити в рамките на тази книжка, както и грубото бръмчене на случайния безочлив натрапник, който като всяко насекомо, влязло в паяжина, рядко оцелява дълго.

Изданието, което Мортима имаше, беше отпреди няколко години, но все пак съдържаше това, което й трябваше да знае. Там видя, че Клайв Уотлинг щеше да бъде проблем. Той не идваше от знатно семейство, нямаше правилното образование, нито пък правилното възпитание, беше стигнал високо само със стремеж и честни постижения. Което за целите на Мортима не беше достатъчно. Той се гордееше със скромния си произход от малката общност на Колд Кърби, която лежеше на ръба на Йоркширските хълмисти поля; основното му училище стоеше на почетно място в резюмето му, както и неговото президентство на Обществото по консервация в Колд Кърби и членството му в няколко други местни инициативни групи. Това беше човек, чиито ботуши все още бяха здраво стъпили в калта на шотландското поле и чиито нишки в паяжината бяха тънки и редки като листа на орхидея. И все пак…

За късмет — всъщност благодарение на семейните връзки — един втори братовчед на майката на Мортима Ъркарт (по баща Къхуун[1]) все още притежаваше значително количество акри обработваема земя на север, в околностите на Колд Кърби, заедно с наследствената титла, която върви с тях, и Мортима ангажира благородника братовчед да отправи необходимата покана за по питие на терасата.

Терасата на Уестминстър гледа към северния бряг на голямата река, където някога се е разхождал Хенри VIII — през разцъфналите дървета и подкастрените плетове на това, което по онова време е било градината на неговия дворец. Това винаги е било проблем, непосредствената близост до средновековната градска част на Лондон с неговото гъмжащо човечество и преливащите нощни гърнета. Може би точно в някой зловонен летен ден кралят е започнал да завижда за сладкия аромат на двореца, който стоеше по-нагоре в Хамптън Корт, където живял неговият лорд — канцлер, кардинал Уолси, един човек, чието богатство и собственост щели да намалеят с прилива на лютите води на Темза, която се люшкала покрай портите на краля. Във всеки случай мястото никога не е постигнало голяма популярност, докато викторианците, най-мощните градски преустроители, не изградили канализационна мрежа и надеждни насипи по бреговете на реката и по този начин трансформирали забележителностите на града. От едната страна на реката архитектите Бари и Пуджин издигнали голям портокалово златист дворец за парламента, приличащ на пясъчен замък на плажа, осеян с флагове и кули. По ръба му направили тераса, където през топлите летни дни членовете на съответната камара на парламента могат да седят и да сърбат големи глътки чай, докато плискащите се води облекчават и правят преминаването на времето и на законодателството по-лесно, вместо да наводняват сетивата, както в древните дни.

Майор Лорд „Бънджи“ Къхуун рядко имаше път към Лондон, но когато идваше, намираше Камарата на лордовете за възможно най-удобния клуб. Поради тази причина той се оказа податлив към предложението на братовчедка си да организира малък коктейл на терасата и да покани няколко внимателно подбрани гости. Той не познаваше своя съсед от Колд Кърби, който скоро предстоеше да му стане брат благородник, но нямаше нищо против да се запознае с него. Същото важеше и за Мортима.

Уотлинг беше любезен човек, учтив, но и предпазлив, опипваше пътя си, чувствайки се на леко несигурна почва. Като опитен играч на крикет в началото на мача той не беше човек, който си дава зор. За известно време той стоеше тихо на терасата, загледан през тинестата река към мястото, където една армия от работници като мравки трансформираха това, което беше болницата „Сейнт Томас“, в нещо, което трябваше да се превърне в офисен и търговски комплекс с кино мултиплекс.

— Прогрес? — попита тя, заставайки до него.

— Имате предвид факта, че ако сърцето ми спре в този момент, ще им отнеме петнайсет минути повече да ми осигурят спешна помощ — той поклати глава. — Щом ме питате, не, според мен това по-скоро не е прогрес.

— Но не е точно така, нали, не и в Камарата на лордовете. Имам чувството, че всяка готическа ниша в това място е оборудвана с всевъзможна животоспасяваща техника. Във всеки килер има системи. Не се позволява да умираш тук. Не и в кралски дворец. Против правилата е.

Той се засмя.

— Звучи обнадеждаващо, г-жо Ъркарт. Като съдия за мен е важно да се водя по правилата.

— Не претендирам, че разбирам юридическата система.

— Не е ваша работа да я разбирате. Иначе какво щяхме да правим всички ние, юристите, как щяхме да кълвем букви за сметка на данъкоплатците?

Той беше срамежлив, но се отпускаше малко по малко; беше неин ред да се засмее.

— Значи сте на държавна заплата в момента, харчите кралския шилинг?

— Всъщност кипърския, ако трябва да сме точни.

— О, значи вие работите по това? — тя остави ветрецът да разроши косата й, напрегната, че може да изглежда… ами, напрегната. — Трудно ли е делото?

— Не прекомерно. Зоните на разногласие са ясни и не чак толкова големи; просто е въпрос на фин баланс. Имаме съдийски панел, който заседава по дванайсет часа на седмица, а през останалото време ходим да… си събираме мислите.

Той вдигна чашата шампанско в красноречив жест на самоирония.

— Значи сте панел? По някаква причина бях останала с впечатлението, че е изцяло британска инициатива.

— Де да беше. Понякога намирам френско-британската дружба от времето на Антантата нито за кой знае каква дружба, нито за кой знае какво „съглашение“.

Предишния ден французинът Роден беше стигнал нови висоти в своята нелогичност и грубост. Но това май беше обичайното му поведение.

— Значи и французите са замесени?

— Да, както и един малайзиец, един египтянин и един сърбин. На теория трябва да създадем толкова жега, че да претопим мечовете в услуга на един по-добър свят, но на практика се оказва, че ръбовете на ралото са не по-малко остри.

— Сигурна съм, че вътре в себе си сте много горд с работата си. Но — простете ми невежеството — тази смесица от националности, и специално присъствието на французин, не прави ли задачата ви малко… по-трудна? Особено в този случай.

— Винаги е така — съгласи се пламенно той. — Но защо „особено“ в този случай?

— Имам предвид с петрола…

— Петрол? Какъв петрол?

— Не знаете ли? Трябва да знаете. Няма как да не са ви казали.

— Какво да са ми казали? Сеизмичните проучвания не показаха никакъв петрол.

— Но явно има и друг доклад, много секретна търговска тайна, така чух — а може би не ми е работа, — в който се твърди, че островът плава над огромен резервоар с петрол. И че ако отиде при гърците, на французите са им обещани правата за експлоатация — тя изглеждаше объркана. — Това не прави ли решението трудно за един френски съдия?

Ето какво си е наумило копелето… Лицето на Уотлинг помръкна угрижено, докато покрай него великата река Темза и Мортима не спираха своя поток.

— Простете ми. Забравете всичко, което казах. Сигурно е нещо, което съм дочула, а не е трябвало. Нали ме разбирате, аз никога не внимавам много в тези неща и не мога да преценя какво ми е работа да знам и какво не.

Тя звучеше смутено.

— Аз съм една глупава жена, която се натъква на сфери, в които нищо не разбира. Трябва да си гледам бърсането на прах и женските предавания.

— Навярно е нещо, което не би следвало да обсъждаме — съгласи се той, настроението му се вкисна, сякаш някой му беше взел питието. — Работата ми е да боравя с фактите, които са ми поднесени. Безпристрастно. Трябва да се изолирам напълно от външен материал и — простете ми — от клюки.

— Надявам се не съм ви накарала да се почувствате неудобно. Моля ви, кажете, че ще ми простите.

— Разбира се. Вие нямаше как да знаете.

Той говореше мило, но тонът му беше станал подчертано формален, беше се превърнал отново в съдията, взиращ се през реката, в нищото. Мислеше.

Мортима замълча за момент, докато се мъчеше да се овладее, въртейки нервно дългото столче на чашата си. Беше време да завземе нова територия, каквато и да било нова територия, стига да не плава над петрол. Тя го дари с най-любезната си женска усмивка.

— Толкова се радвам, че доведохте и майка си; разбрах, че и двамата сте пили чай с Бънджи.

Той кимна леко.

— Майка ми особено хареса бисквитките. Но не и чая. Каза, че ще донесе от нейния следващия път.

Изведнъж Уотлинг се притесни, парна го една тревога. „Следващия път“. Дали не издаде нещо, което не бива, за бъдещата си титла? Дали съпругата на министър-председателя знае за новогодишния списък с почести? Не, сигурно поканата на терасата е просто начин да го въведат в системата?

— А баща ви?

— Страхувам се, че вече не е сред нас. За мое вечно съжаление никога не съм го познавал, нито пък той мен.

— Колко тъжно — на нея отново й стана неудобно, изчерви се, сякаш не успяваше да намери правилната тема, притесни се колко е непохватна. Пое си дълбоко въздух. — Вижте, всички глупости, които казах за петрола, нали не мислите, че съм намеквала, че това би се отразило на мнението на френския съдия. Аз уважавам французите, те са нация на смелия и независим дух. Не мислите ли така?

Уотлинг се задави с шампанското. Тя хвана лакътя му, притеснена за здравето му. Очите му се изцъклиха, лицето му се зачерви. Тя се замисли дали да не притича за онези животоспасяващи системи.

— Моите извинения — изкашля се той. — Но се страхувам, че не споделям изцяло вашето мнение за французите. И аз имам своите малки лични предразсъдъци.

— Просто обичате йоркширски пудинг и зеле, а не префърцунената френска кухня?

— Не точно, г-жо Ъркарт. Истината е, че баща ми е загинал във Франция. През 1943.

— По време на войната…?

Лицето й беше картина на пълна злочестина, но веднъж повдигнат, това не беше въпрос, от който той можеше лесно да се отърве.

— Да. Той е бил агент от „Специални операции“, пуснат с парашут зад вражеската линия. Предаден на Гестапо от местния френски кмет, който се оказал таен сътрудник. Повечето от тях са били сътрудници на Гестапо. До десанта в Нормандия. Французите си получиха държавата обратно, а в замяна майка ми получи малка пенсия. Как да стигне за издръжката на четири деца в едно изолирано йоркширско селце. Така че надявам се ще разберете и простите моя малък личен предразсъдък.

Но имаше и още. Петролът. Французите. Това копеленце от Бретан. Сега Уотлинг знаеше защо Роден е толкова упорит. Изведнъж всичко стана на каша. Как да постави под съмнение почтеността на свой колега? Какви доказателства имаше, само подозрения, които много хора биха нарекли предразсъдъци. Във всеки случай и най-малкото споменаване на петрол щеше да хвърли процеса в пълен хаос. Не, трябваше да подаде оставка, да си измие ръцете от това, не можеше да позволи собствената му преценка да бъде замъглена от слухове и лични съмнения. Но и това щеше да доведе до хаос. Непредвидено забавяне. Може би дори щеше да застраши мира. И щеше да помаха за сбогом на благородническата си титла. Баронът от малкото село.

— Чувала съм за вашата репутация, професор Уотлинг, и знам, че сте безпристрастен — опитваше се да го успокои тази глупава жена. — Сигурна съм, че нищо от това няма да повлияе на вашата преценка…

Имаше и друг начин. Да си мълчи. Да се прави, че нищо не е чул. Да завърши процеса, както всички го молеха. Да въздаде справедливост въпреки французина.

— А за баща ви много съжалявам — продължи тя. — Нямах никаква представа.

С изключение на представата, придобита от каталога „Кой кой е“ и няколкото минути, прекарани в ровене на пресизвадки за Уотлинг.

* * *

Той се прекръсти по сложния маниер на православните християни и коленичи в прясно окосената трева до гроба на жена си, маневрирайки ставите си като човек, по-възрастен от годините си. „Еониа мними“ — вечна й памет, промърмори той, прокарвайки ръка по линиите, издълбани в мрамора, без да обръща внимание на жалбите на болния си крак. До него Мария смени увехналите цветя с нови и двамата се отдръпнаха с тихи мисли и спомени.

— Това е важно — каза той. — Да се почитат мъртвите.

Гръцките митове и легенди бяха изградени около подземния свят и за човек като Пасолидес, който знаеше, че самият той скоро ще трябва да премине от другата страна, почитта към мъртвите беше от първостепенно значение. През цялата история на елините животът толкова лесно оставаше на заден план за сметка на мрачния лодкар на Стикс, че сложните ритуали на този преход бяха необходими, за да се запази известна доза цивилизованост в един свят, който твърде често беше нецивилизован и варварски. И все пак за Йоргос и Еврипид не беше имало ритуал, нямаше почит, нямаше достойнство.

Откакто в метафоричен смисъл се натъкнаха на гробове на братята му, сякаш в Пасолидес се заформи апетит към собствения му живот. Той намери нова цел, нова фиксация и дори за Мария на моменти това да изглеждаше прекалено, поне беше някаква цел, някаква мисия, някакъв смисъл, който му даваше жизненост, каквато тя не бе виждала в него от по-щастливите времена, преди майка й да почине. Дори кракът му сякаш беше по-добре. През деня той бе започнал да напуска сянката на своя храм, да куцука на разходки в Риджънтс парк, често си мърмореше нещо, отново се наслаждаваше на откритите зелени площи, на кавгите на врабчетата по пътеките, на шума на липите край езерото. Това беше най-близкото до спомените му за планинските склонове, което можеше да постигне в центъра на Лондон.

Докато Мария забърсваше хладната мраморна надгробна плоча, изучаваше внимателно баща си, усещайки колко много се беше променил. Неговото малко кръгло лице беше като плод, паднал твърде отдавна от дървото, съсухрено, набръчкано от възрастта и от гена, косата му — бяла като изхабена стомана, бузите — издълбани от болките на тромавото му непохватно тяло. Но очите блестяха отново с подновена жар, като стар лъв, събудил се от сън, гладен.

— Защо са го направили, Баба̀? Какво са крили британците?

— Вина.

Той познаваше това чувство добре. Вината беше изпълнила собствения му живот и го беше направила самотник, тази натрапчива мисъл, че някак си се е провалил, че ги е разочаровал, подвел — и другарите си, и роднините. Като най-големия син не беше успял да защити по-малките си братя, а когато осакатя, не беше успял да вдигне пак знамето на съпротивата, когато те загинаха. Той не би го признал пред никого, рядко го признаваше и пред себе си, но тайно презираше своите братя мъченици, въпреки че ги обичаше, защото Йоргос и Еврипид бяха почитаните мъртъвци, докато Евангелос беше нещастният, провалил се жив. Гърчеше се в сянката им, недостоен за паметта на братята си, без да знае дали е щял да покаже техния кураж и с отнет шанс дори да опита. Той никога нямаше да бъде герой. Бе прекарал живота си, мъчейки се да докаже на света, че неговата отдаденост на каузата е не по-малка от тази на братята му, дори докато тайно в себе си ги обвиняваше. Обвиняваше ги и заедно с това обвиняваше себе си, че оставяше червеят на завистта и безразсъдството да го яде. Но сега най-после сякаш имаше надежда за някакво облекчение, за някой друг, който да понесе вината.

— Вина — повтори той, разтривайки крака си, за да върне кръвообращението. — Какво друго може да крие един войник? Не смъртта, това му е работата. Само вината се заравя. И се изгаря.

Тя откъсна няколко стърчащи стръка трева около гроба, докато слушаше. Той мислеше, че тя не знае нищо за скрития му срам, но тя бе живяла с него през целия си живот и разбираше, въпреки че не можеше да направи нищо за него.

— Продължи, Баба̀.

— Те са имали правото да убият братята ми според британския закон. Йоргос и Еврипид носеха пушки, бомби; никой не би ги обвинил, освен някой беззъб старец. Имаше един случай — британците обесиха едно осемнайсетгодишно момиче, Паликаридес, защото го хванали с пистолет. Това беше техният закон. Задължително — той се запъна в произнасянето на думата, но не и в смисъла й. — Не, не са се опитали да скрият смъртта им. Трябва да е било начинът, по който са умрели.

— Значи затова са изгорили телата, заради това, което са им причинили. Мъчения?

— Не е като да не се е случвало.

Той спря, очите му се взираха в далечината и в миналото.

— Може и да не са били трупове, когато са ги горили. Може да са били живи. И това се е случвало.

И то от двете страни, макар че не му се искаше да си спомня; това беше другото нещо, което не би признал пред дъщеря си. Но дори след толкова години се оказваше невъзможно да изтрие спомена за телата, напоени с бензин и отмъщение. „Продоти“, предатели, гърци, обвинени, че са издали други гърци, как се препъваха надолу по селската уличка, как продължаваха да крещят, че са невинни през овъглените си устни, с ослепели, изгорели очи, телата им — превърнати в клада, която да запечата в съзнанието на всеки очевидец едно ужасно послание за вярност и преданост към народа. Но Йоргос и Еврипид не бяха предали никого, не бяха „продотес“, не заслужаваха да умрат така.

— Нали знаеш какво означава това, Баба̀? Може да има и други скрити гробове.

За кипърските гърци в дългите зимни нощи, когато възрастните жени подклаждаха пламъците на спомена и разказваха истории за старите дни, нямаше спомен, който да изгаря по-дълбоко от спомена за „онези, които вече ги няма“. През 1974 г. гръцките екстремисти в Атина, разочаровани от липсата на напредък в посока „Еносис“, съединение между острова и континенталната част, направиха заговор за сваляне на правителството в Никозия на архиепископ Макариос. Това беше пристъп на лудост, от която Кипър никога нямаше да се възстанови. Пет дни по-късно турците си отмъстиха и нахлувайки в острова, го разделиха и разчупиха етническия пъзел така, че после никога не можа да се преподреди. По това време хиляда и повече гърци изчезнаха безследно, пометени от настъпващата турска армия и от лицето на познатия свят. Подозренията за съдбата им винаги са били източник на неподправен гняв от страна на гърците и на срам за турците — такива неща се случваха при военни действия, нещастия, изолирани примери за варварство, дори грешките на едро, само че кой, по дяволите, обичаше да си го признава след това? Но в търсенето на мир турците бяха признали, разкрили всичко, което знаят за „онези, които вече ги няма“, което след почти четвърт век се беше оказало болезнено малко — няколко разпръснати гроба, стари кости, фрагменти от доклади, избледнели спомени, — но дори и малката светлина, огряла най-тъмния час от историята на този остров, донесе разбирателство и помогна за облекчаване на страданието, беше позволила на семействата да скърбят и да отдадат почит на мъртвите. „Мирология“. Но сега се оказваше, че има още гробове. Изкопани дори още по-рано, от британците.

За Мария, която никога не бе познавала чичовците си и следователно не можеше напълно да сподели тяхната загуба, беше въпрос на политика и на принципи. Но за баща й ставаше дума за много повече. Въпрос на чест и на възмездие. Кипърска чест. Възмездие за Вангелис.

— Трябва да разберем каквото можем за тези скрити гробове, Баба̀.

— И за престъпленията, които са се опитали да прикрият, като ги заровят.

Той изпъна превитото си тяло като войник на парад.

— И кое е копелето, което ги е заровило.

Бележки

[1] Шотландска фамилия, свързвана със стари родове на благородници. — Б.пр.