Майкъл Добс
Последното раздаване (51)

Глава четиридесет и девета

В пълния мрак на страха и провала дори малката искрица на страдание може да донесе желана светлина.

Сутринта се пукна като розова рана над купола на катедралата „Сейнт Пол“, а подготовката вече течеше от много часове. Трафикът беше отклонен от маршрута до „Трафалгар Скуеър“, уличните лампи и витрините на магазините бяха окичени с плакати и негови снимки, рисуваха се лозунги, репортерите изпробваха фрази като „армада от вяра“ и „неустоимия полъх на революцията“. Мейкпийс беше навсякъде, името му беше в устата на всеки.

Никой не знаеше колко точно ще се присъединят към Мейкпийс във финалната отсечка на похода от Уотфорд или колко души ще бъдат там да го посрещнат, но след присмеха, който си спечели полицията в Бирмингам, комисарят на столичната полиция реши, че не е време за излишни рискове. Въпреки че нямаше индикация за предстоящи безредици, с изключение на неясната численост на митинга, фонтаните на „Трафалгар Скуеър“ бяха изпразнени, помпената станция отдолу проверена за подозрителни пакети, металните ограждения наредени като колички в супермаркет на прилежни редици по площада. Популацията от гълъби, птичите мелези, се оплака от неочаквания шум, вдигна перушинени спирали на протест и затъмни небето, преди да се опита да се настани отново, бясна от продължаващото безпокойство. Родината им беше нападната; поне за един ден площадът щеше да им бъде отнет.

Ъркарт влезе в банята рано, Мортима му донесе супена купа чай във ваната, докато парата и горещата вода възстановяваха цвета в хлътналите му от безсъние бузи. Стори й се, че го чува да мърмори, може би я викаше, но когато провери, той отговори, че просто репетира няколко реплики за последната си предизборна реч. Тя беше забелязала, че дебелата папка, подготвена от екипа, който му пишеше речите, стоеше недокосната.

— Те мислят, че не мога да спечеля — обясни той. — И това си личи.

Не беше докоснал и министерските кутии.

До момента, в който той приключи сутрешните си приготовления с педантичен маникюр, сякаш имаше на разположение цялото време на света, предпазните ограждения за тълпата бяха сложени на местата им и заключени едно за друго около площада. Малки отряди бяха разположени в чувствителните точки около Уайтхол и по-специално близо до входа на „Даунинг стрийт“ — за всеки случай. Да държат хрътките надалеч от мечката. Но не се очакваха проблеми; след по-малко от седмица опълчението на Мейкпийс щеше да завземе коридорите на властта по право.

Той избра от гардероба любимия си тъмносин костюм и бяла памучна риза. Положи ги на леглото за инспекция. Изпробва няколко копринени вратовръзки върху костюма; искаше да носи една, която Мортима му беше купила от занаятчийските сергии под замъка в Единбург, спомен от последното й посещение на фестивала, но тя беше боядисвана на ръка, може би твърде шарена. Вместо това извади парадната си вратовръзка. После, облечен в копринен халат, си изяде закуската. Беше в чудесно настроение и имаше добър апетит, а кръстословицата бе завършена, преди яйцата да заврат.

Имаше само два диспута по отношение на организацията на митинга в този ден. Старши полицейски офицер Хаузго, който отговаряше за сигурността, не искаше да пусне на площада двата мобилни щанда за кебап, които придружаваха похода от ден първи. Те бяха като талисмани, спореше Мейкпийс, ветерани в една дълга битка, които бяха заслужили правото да присъстват на победната церемония, но старши офицерът настоя, че около тях ще се създаде твърде голямо и потенциално опасно стълкновение; в големите тълпи хората можеха толкова лесно да бъдат смазани, а при агресивни тълпи подобни превозни средства можеха лесно да се превърнат в тарани, барикади или просто факли. Не. Не си заслужаваше риска. Мейкпийс реши проблема, като покани Мариос и Михалис, двамата собственици, да го придружат на малкия подиум, който щеше да бъде вдигнат за речта му между лъвовете на Ландсир в подножието на колоната на Нелсън.

— А следващата седмица ще можете да паркирате направо на „Даунинг стрийт“ — пошегува се той.

Това беше първият път, когато си позволи дори намек, че може той да е там да ги посрещне.

Вторият диспут се отнасяше за бройката; Хаузго искаше лимит от петнадесет хиляди, но по този въпрос Мейкпийс не можа да му даде никакви гаранции. Той нямаше представа колко човека ще се присъединят. Той не контролираше маршируващите; точно обратното, както обясни на старши офицера, те контролираха него. Но така или иначе проблемът щеше да се реши от само себе си, предположи той с осезаема ирония, защото беше обичайно полицейското преброяване на демонстрантите да стига до много по-ниски резултати, отколкото сметката на организаторите. Като човек, издигнал се с благоразумие, старшият реши да последва примера на Нелсън и да си затвори поне едното око. Щеше да постави няколко допълнителни сериала — самосиндикални полицейски отряди от двадесет и двама човека — като предпазна мярка. Козирува и си тръгна доволен.

И други бяха заети. Линейките от „Сейнт Джон Ембюлънс“ си устроиха полева станция в криптата на „Сейнт Мартин-ин-дъ-Фийлдс“, благодарни, че могат да заемат мястото от приюта за бездомни, докато всички телевизионни екипи се пазаряха за достъп до прозорци и покриви около площада, решени да намерят оптимална гледна точка, за която плащаха щедро и в брой „за безпокойството“ директно на поддръжката. Дори да бяха само петнадесет хиляди, пак щеше да е най-голямото предизборно събитие в живата история.

Ъркарт, изглежда, нехаеше за всичко това. Той се отпусна в любимия си кожен стол, все още увит в халат, и зачете книга. Първо от мемоарите на Маргарет Тачър, „Годините на «Даунинг стрийт»“. Последните страници. Сцени от велика драма. Гняв. Болка. Предателство. После „Юлий Цезар“, любимата му пиеса. Още едно велико политическо убийство. И все пак колко по-мило се бяха отнесли с него, отколкото с нея, помисли си Ъркарт, бяха приключили великите мъки на Цезар с един-единствен удар. Едно последно раздаване. Без губене на време. В смъртта да намери признанието, което всички тези завистливи малки хора около него не му бяха дали за цял един живот. Така приключваха великите животи.

А Мейкпийс продължаваше. Чак до „Уотлинг стрийт“, стария римски проход, който водеше от Честър до сърцето на Лондон. Като легионите в отминали времена те маршируваха, в редици по петима или шестима, в огромна фаланга, която се простираше над три километра и която ставаше още по-дълга с всяка минута на утрото и с приближаването на огромната колона към сърцето на столицата. Два духови оркестъра и група шотландски гайдари се появиха изненадващо, за да добавят още към фестивалната атмосфера, а вратовете на Мейкпийс и Мария бяха окичени с лаврови венци, когато минаха пред хиндуисткия храм в Еджуеър. Дори полицейският бус, който не ги изпускаше от очи, беше украсен; полицаи по ризи се усмихваха и махаха на децата, сякаш се надпреварваха да натрият сол в раната на колегите си от Бирмингам. Празничният шум ставаше толкова ентусиазиран, че Мейкпийс с мъка успяваше да бъде чут от репортерите на радиото и телевизията, които го следваха цяла сутрин, но имаше други, които нямаха търпение да запълнят всяка празнина в ефира. На „Трафалгар Скуеър“ Мейкпийс го чакаше шарена мозайка от граждански инициативи от целия политически спектър, всички дъвчеха микрофоните на медиите и се опитваха да се асоциират с Мейкпийс. Дори Анита Бърк беше там и обясняваше, че нейният „стар колега и приятел“ представлява толкова много от ценностите, които стоят в нейното сърце и традиционно в сърцето на нейната партия. Запитана дали традицията изключва настоящето, тя се усмихна.

— Може би най-близкото минало — призна тя.

Продължавайки надолу по „Пикадили“, те минаха покрай някогашната къща на лорд Палмърстън, великия външен министър от викторианската ера, който беше станал още по-велик министър-председател. Поличби по целия път; флаговете, които красяха маршрута, сякаш заставаха мирно да козируват. Витрините на книжарница „Хачърдс“ бяха запълнени с екземпляри от книгата, която Мейкпийс беше написал преди няколко години и която допреди няколко часа беше извън тираж; той подписа няколко от тях, без да забавя ход. Шофьорите натискаха клаксоните, хората махаха от автобусите, туристите искаха автографи. Походът за мир се беше превърнал в празник на победата. Но дори Мейкпийс беше изумен, когато излезе от улица „Пал Мал“ и стигна до амфитеатъра на великите сгради, които заобикаляха победната колона на адмирал Нелсън. Той беше изостанал в Хайд парк, оставяйки основната част от похода да мине покрай него. Той знаеше, че само в тази огромна човешка река има поне петнадесет хиляди души, но това, което не знаеше, беше, че тя ще се влее в още по-огромното море на онези, които вече се бяха събрали да го посрещнат на площада: Когато го видяха, воден от пищенето на гайдите, сред всички тях се разнесе емоционална вълна от вдигнати ръце и плакати, която се люшна напред-назад през огромния леген на площада, ставайки все по-силна с викове и акценти, които представяха всички части от страната, а някои дори и отвъд бреговете й. Повече от четиридесет хиляди се бяха събрали под невиждащия поглед на лорд Нелсън, докато „Трафалгар Скуеър“ преливаше от техния ентусиазъм. Мейкпийс мина сред тях като Мойсей, проправящ си пътека насред Червено море, с вдигнати ръце, стиснати над главата юмруци, а хората гръмовно изразяваха своето одобрение.

Дори зад дебелото, подсилено стъкло на „Даунинг стрийт“ Ъркарт без съмнение чуваше рева, като виковете, които чували християните, докато чакали в подземията на Колизеума, въоръжени само с вярата си в Бог. Ъркарт никога не беше залагал много на вярата, не и ако това означаваше да бъде погълнат от лъвове, а за костите му да се карат плъхове. Колко по-хубаво беше да вярваш в себе си, да умреш като Цезар, а не като смирен грешник.

Чу се още една вълна на глъчка, когато Мейкпийс се изкачи на подиума. Чак тогава Ъркарт остави книгите си настрана и започна да се облича. Беше забравил да извади бутонели; избра чифт от деветкаратово злато, гравирани със семейния герб, които някога бяха на баща му. Изправи се пред голямото огледало, провери всички детайли по външния си вид като ухажор на път да предложи брак. Поиска мнението на Мортима. Тя одобри, с изключение на вратовръзката.

— Но какво смяташ да правиш днес следобед, Франсис, че си се издокарал така?

— Как какво, възнамерявам да се обърна към малкия митинг на Том Мейкпийс.

* * *

Ъркарт наместваше вратовръзката си пред огледалото, надал едно ухо към радиото и речта, която Мейкпийс точно започваше, а с другото не слушаше Кордър.

— Приятели. Братя. Пардон… и сестри! — чу да възкликва Мейкпийс, преди гласът на Кордър да измести всичко останало.

— Не можете да го направите — твърдеше офицерът от спецслужбите толкова настоятелно, че всеки момент щеше да се разкрещи.

— Не можеш да ме спреш, скъпи ми Кордър — отвърна Ъркарт напълно невъзмутим.

— Не са взети необходимите охранителни мерки на място.

— Нашата сигурност е в изненадата. Никой не би ме очаквал там.

— Там има хиляди ваши опоненти, г-н министър-председател. Пътували са от цялата страна с конкретната цел да ви покажат колко много ви мразят. А вие искате да се разходите точно сред тях?

— Точно сред тях. Именно.

— Не! — бурната реакция на Кордър беше искрена. — Това е лудост.

— Това е история, Кордър.

— Може ли да говоря като стар приятел, г-н министър-председател?

Ъркарт се обърна с лице към него.

— Що се отнася до мен, Кордър, винаги си бил такъв.

— Напоследък сте под огромно напрежение. Може ли това да е… — неудобна пауза — да е замъглило преценката ви?

— Деликатна формулировка. Благодаря ти — Ъркарт отиде и сложи ръце на раменете на другия в успокоителен жест. — Но точно обратното, стари приятелю, огромното напрежение, за което говориш, ми донесе пълна яснота. Нали разбираш, мисълта, че предстои да ме обесят? Знам какво правя. И те освобождавам от всякаква отговорност.

— След това ще ме пратят да пиша глоби за неправилно паркиране. Знаете го, нали?

— В такъв случай ще си първият с рицарско звание в кралството, който ще се занимава с такава работа. Вече направих списъка си с почести, Кордър. Аз съм шотландец, не ми е присъща прекалената щедрост, но ти трябва да знаеш, че си в списъка ми.

Кордър премигна, поклати глава, за да се откъсне от това, което беше явно разсейване от целта му, и се върна в атака.

— Трябва да ви спра.

— Кордър, не можеш.

— Г-жо Ъркарт — примоли се той, сменяйки тактиката, — ще го спрете ли вие?

Мортима също разглеждаше външния си вид в огледалото, изглаждайки някакви невидими гънки от сакото.

— Едва ли мога да го направя, Кордър.

— Защо не?

— Защото отивам с него.

— Така ли, за бога? — възкликна Ъркарт, обръщайки се към нея.

Тя отиде при него, много нежно и внимателно обви ръце около него и погледна право в очите му.

— Да, Франсис, идвам с теб. Дошла съм с теб толкова далеч, ще извървя и още няколко стъпки, ако нямаш против. А дори и да имаш.

Лицето му се сгърчи в раздразнение, опитваше се да намери някакви думи да й противоречи, но тя сложи пръст върху устните му.

— Това е само една малка разходка по пътя — прошепна тя. — Няма да ти преча.