Майкъл Добс
Последното раздаване (41)

Глава тридесет и девета

Смъртта. За някои е изтънчено приключение, за други е просто изчезване от лицето на земята. Гледната точка зависи от това за чия смърт става въпрос и дали ти си причинител или потърпевш.

— Общо четирима заложници. Трима мъже и една жена. Всичките в една и съща стая на долния етаж. Видяхме ги през уредите за нощно виждане, сър. Както виждате, през деня прозорците на резиденцията са със спуснати кепенци, но през нощта ги отварят, за да влезе малко въздух. Преброихме седем вражески единици вътре, включително епископа, както и още три на пост в сградите около къщата.

— Метален покрив като тенекиен барабан, солидни каменни стени, кепенци на прозорците, вратата сигурно е блокирана — размишляваше на глас Ъркарт. — Ако ви попитам как може да се осигури достъп, подполковник, какво бихте предложили?

В отсрещния край на масата на кабинета Янгблъд скочи на крака.

— Подполковник, изчакайте в готовност — инструктира Ъркарт и прекъсна връзката. — Генерал Янгблъд, хората стават от тази маса само за да си тръгнат.

— Но това е безумие! Трябва да изчакаме. Да ги изтощим психически. Да си дадем време да вкараме отряд от спецчастите — SAS. Хората на Сейнт Обин са обикновени пехотинци, най-малкото нямат екипировка за специални мисии. Не могат да влязат на сляпо. Не трябва да влизат изобщо.

— Сляп сте вие. Той иска ние да изчакаме, да се забавим. Дори в момента сигурно организира армия, която утре ще бъде там със своите бъгита и това ще ви даде само още един повод да отлагате.

— Изчакайте, премислете. Умолявам ви.

— Трябва да хванем момента, генерале.

Ъркарт даваше да се разбере, че няма да промени позицията си. Военният знаеше, че няма смисъл и гневът в гласа му беше заменен от премерено количество отвращение.

— Какъв демон ви е обзел?

— Политическото лидерство изисква много жертви.

— Но от кого? Един глупак хвърля камък в езерото и хиляда човека може да се удавят, опитвайки се да го извадят.

— Ако нещо се обърка, аз ще бъда жертвата и тогава ще можете да танцувате жига на гроба ми.

— Вече си потропвам с крак.

Обидата беше изречена бавно и с престорена усмивка и военните съветници, които бяха в редица зад Янгблъд, ахнаха.

Очите на Ъркарт не трепнаха.

— Не се ли очакваше от вас да кажете нещо кодирано, генерале?

— Исках да няма място за недоразумение. Мисля, че ви преценявам правилно, г-н Ъркарт.

И с това първият заместник-началник на Генералния щаб на националната отбрана излезе от стаята.

* * *

— Добро утро, епископе.

— А, скъпи ми г-н Ъркарт. Калимера. Добре сте се наспали, надявам се. Дано не сте имали някой кошмар.

— Не спах много, но много мислих.

— Ще имам ли привилегията да разбера накъде ви отведоха тези ваши мисли?

— Към сделка. Замяна.

— Но. Винаги има „но“. Чувам как някакво условие е заседнало в гърлото ви. Само внимавайте да не се задавите с него.

— Параметрите, които поставихте вчера, са невъзможни.

В отговора на Теофилос се усещаше ситен дъждец от подигравка.

— Явно искате да свирите на собственото си погребение?

— Искам да оцелея, и то много. Но помислете. Ако аз кажа на всеослушание, че… как да го формулирам… признавам правдивите искания на кипърците да им бъдат върнати земите на военните бази и ако обявя моите заключения преди изборите, тогава, както сам казахте, аз ще бъда жертвата. Ще бъда изхвърлен от властта. Но в чия полза е това? Не и във ваша. След малко повече от седмица ще има нов министър-председател, който няма да чувства никакво задължение да изпълни поетите от мен ангажименти. Точно обратното, той сигурно ще се изкачи на „Даунинг стрийт“ точно на вълната на обещанието да запази всеки инч от базите.

— И аз ще си запазя върховния комисар. На парчета.

— Именно. Никой не печели.

Епископът се поколеба; не можеше до безкрай да играе една и съща карта.

— Намеквате, че британците ще изиграят ролята на чакала и ще нарушат обещанието си. Както са правили много пъти преди.

— Може и така да се каже.

От другата страна на връзката се чу звук от ожесточено сърбане на топла напитка; последва дълга пауза за размисъл.

— Казахте нещо за сделка. Имате контрапредложение?

— Вие освобождавате върховния комисар и аз ще ви дам писмено потвърждение за базите.

— И какво да си избърша с тази британска хартийка! — извика епископът.

— А също и значителен финансов пакет. Готов съм да бъда много изобретателен с тази финансова помощ, епископ Теофилос. Тя може да бъде много лична.

— Разбирам.

— Ще трябва да разберете също така, че сделката за финансите и базите не може да бъде публично разгласявана, преди да са минали изборите. Нали виждате, че имате нужда от мен на „Даунинг стрийт“, за да мога да си изпълня обещанията. Трябва да ми помогнете да спечеля.

— Но как да знам, че ще си изпълните обещанията после?

— Ще имате моя подпис…

— Не е достатъчно!

— … и значителен аванс от финансовия пакет като залог за добра воля. В брой. Доставен направо в ръцете ви, да го пазите. Може да се уреди в рамките на часове.

— Г-н Ъркарт, започвате да ми харесвате. Вие сте мой тип човек.

— Имаме общ интерес, епископ Теофилос, може би и обща съдба дори.

— Началото на една прекрасна афера — разсмя се Теофилос.

— Доколкото си спомням, в Кипър имате поговорка, че всеки дърпа юргана към неговата страна.

— Но поне се оказва, че сме в едно легло…

Гласът заглъхна. От другата страна на линията се чу някакъв друг разговор. Епископът попита нещо с дрезгав глас. Звучеше развълнуван. Объркване. После се върна към телефона.

— Ъркарт, английско копеле такова. Какво си намислил?

* * *

Планините Тродос са иглолистното сърце на Кипър. Ридовете, които се издигат до връх Кионистра, играят ролята на капан за облаци, засмукват ветровете от източната част на Средиземно море и носят облекчение от мъчителната жега на равнините и изобилие от вода, на което могат да завиждат повечето други острови в Средиземно море. Но невинаги е така в Тродос. Дъждът пада най-вече през зимата, а летните месеци са сухи. Поляните с шарена сянка под иглолистните дървета изгарят като огромни купи с прах, горската папрат умира и се разпилява, а пролетният килим от цветя се дръпва, за да разкрие сухите кости на иначе обилната растителност. Падналата и изсъхнала дървесина се превръща в компост от разпалки, а хладните ветрове могат да се превърнат във вестоносец на смъртта. Бедствието е само една искра разстояние.

Гърбът на Тродос е като крастав от белезите и люспите на старите горски пожари, тихо овъглено свидетелство за силата на пламъка, чийто звук напомня шума на експресния влак и който може да се разпространява почти толкова бързо. Хората, които познават планината, се страхуват от пламъка.

Първото стълбче дим започна да се вие към небето до пътя, който минава под президентската резиденция, в началото на туристическата пътека, която води до водопадите Каледония. Фас от цигара, лъчите на слънцето, фокусирани през небрежно изхвърлена бутилка, незагаснал огън от светкавица, можеше да има много обяснения, но последствията бяха едни и същи. Паяжината на дима започна да се вие към небето и вече растеше с високи темпове, когато постовите на епископа на прозореца на третия етаж на резиденцията го забелязаха. До момента, в който Теофилос се изкачи по стълбите, за да види сам, огънят приближаваше с рев като на лъв.

* * *

Той грабна слушалката от вилката.

— Каква двойна игра е това, Ъркарт? Такава глупост ли ти дойде на ума, че да обричаш четирима заложници на смърт.

— Епископ Теофилос, чуйте ме много внимателно. Ако пипнете заложниците, и с двама ни е свършено. Аз ще бъда обвинен, а вие унищожен. Няма да имам друг избор, освен да накарам войниците ми да щурмуват.

— Преструваш се, че не ти си запалил огъня? Лъжец!

— За бога, искаш да ми кажеш, че това е първият горски пожар, който виждаш ли? Може да е започнал по хиляди начини, важното е да го спрем. Моите войници вече се борят с огъня. Ако искаш да се евакуирате от резиденцията, мога да организирам сигурен транспорт…

— Оставаме!

— Добре тогава, така направете, но не закачай заложниците. Помни, че аз и ти заедно печелим или заедно губим. Свързани сме в едно.

— Ъркарт, аз не ти вярвам. Но ти можеш да ми вярваш. Кълна се в светия си живот, че само да видя някой британски войник да приближава резиденцията, ще взема един от заложниците и ще го хвърля от последния етаж. Само за да ти покажа, че държа на думата си. И ако не успееш да удържиш огъня далеч от резиденцията, ще приема предложението ти за транспорт. Но ще оставя един от заложниците в пепелта. Чуваш ли ме?

— Твърде добре. Но няма нужда от това. Казват ми, че вече има два хеликоптера на път. Снабдени са с техника за борба с пожари. Резиденцията ще бъде в безопасност.

— По-добре се моли за собствената си душа, ако се окаже, че не е така.

* * *

Хеликоптерите „Уесекс НС2“ бяха старите небесни бойни коне на военните, отдавна бяха отживелица в повечето части на света, заменени с по-големи и по-модерни машини, по-подходящи за фронтови действия. Но Кипър не беше фронтова линия — поне досега. Имаха само „Уесекс“, но те щяха да свършат работа.

Полетът от Акротири траеше по-малко от петнадесет минути, дори с тежката техника за загребване на вода, закачена под „Мисия Три-Нула-Алфа“ и нейната посестрима „Три-Нула-Браво“. Летяха във формация покрай язовир „Курис“, който отклоняваше скъпоценните води, търсещи да се влеят в морето, към бетонната пещ на Лимасол, бръмченето на двойните газови турбини отекваше по хълмистите поляни и умножаваше страшния шум, оповестявайки пристигането им още преди селяните от Монагри, Дорос и Тримиклини да вдигнат поглед от лозите и да ги видят. Те се издигаха, четирите перки на роторите засмукваха все по-лакомо разредения планински въздух, подемната сила се увеличаваше, докато пилотите се мъчеха да поддържат формация и темпо, а екипажите се напрягаха в очакване, докато пред тях огнените езици се открояваха черни по синьото небе.

Откриха източник на вода само на две минути от сърцето на пожара, резервоарите на развъдник за пъстърва, пълни с плетеница от рибки. Само с една глътка всеки от хеликоптерите загреба по половин тон вода заедно с предпазните мрежи — половингодишната работа на фермера, чиито викове на отчаяние и недоумение се изгубиха под смазващия тътен на въртящите се перки. С ироничен поклон двата хеликоптера оставиха фермера на сълзите му и се насочиха към резиденцията.

* * *

По заръка на брат си Димитри провери дали заложниците са добре вързани. За всеки случай реши да завърже и краката им, както и горната част на тялото, за да нямат никакъв шанс да се освободят. Както обикновено, обърна специално внимание на Елпида, очите му опипваха, а ръцете му уж случайно се търкаха в памучната й блуза, докато проверяваше въжетата, мазолестите му длани стискаха бедрата й, киселият му винен дъх пареше бузите й. Очите му бяха стъклени, разширени, пълни с адреналин и нетърпение.

— Преди всичко това да свърши, красавице моя, ще ти покажа какво значи истински мъж — прошепна й той.

— Моля те, не стягай толкова, изтръпна ми единият крак.

Той коленичи пред нея, махна въжето на единия й крак, повдигна роклята й високо над коляното и започна да масажира мускулите.

Елпида се усмихна, лицето й беше като изваяно от мрамор, и после го ритна право в чатала.

Чак когато успя да си поеме дъх и вече не се гърчеше в агония, той започна да сипе заплахи. Как щеше да прави с нея каквото си поиска, независимо какво казваше брат му, и какво щеше да направи с нейната влажна и топла плът. Изправи се с мъка на крака, все още превит на две, с една ръка се стискаше, а с другата замахна и я удари през лицето. Пръстенът му остави виненочервена следа по бузата й; той се озъби и се наведе към нея, очаквайки сълзите на смирение. Баща й извика изплашен.

В очите й имаше сълзи, но Елпида отново се усмихна и го заплю в лицето.

Димитри беше замахнал да я удари още веднъж, когато някой го хвана за яката и го плесна зад главата. Той се просна напред изненадан и когато се обърна, видя фигурата на брат си над него с вдигната заплашително ръка.

— Глупак! — изсъска през зъби Теофилос. — Няма ли как поне за малко мозъкът ти да се качи над колана?

Димитри понечи да изръмжи нещо от своя страна, Теофилос вдигна ръка да го удари, но и двамата замръзнаха и забравиха кавгата си на мига. Защото в далечината се чуваше тътенът на хеликоптерите, сякаш хиляди гръмотевици идваха към тях.