Майкъл Добс
Последното раздаване (35)

Глава тридесет и трета

Кипърците са се натъпкали с толкова много история, че сега ги боли стомах.

Когато първите лъчи на слънцето се разляха по равните полета на Акротири, един стар автобус „Бедфорд“^[1] несигурно и с покашляне се насочи към портала на базата. Автобусът звучеше много болен. В по-добрите си години беше возил децата от селото до училище или зеленчуците до местния пазар, но от близо година насам стоеше самотен зад пицарията, а ръждата се разпространяваше неумолимо. Пристигането на автобуса пред портала на базата бе ознаменувано от пагубно изригване на черен дим от изгорено масло и стон като на изкормен дракон. После той забави ход, падна и умря, блокирайки входа. До момента, в който димът се разсее и постовият отиде да изследва праисторическото чудовище — вътре нямаше никого.

Отне им повече от час да го преместят. Опитите да запалят двигателя пропаднаха. Оказа се доста трудно да го закачат на влекач. Опитаха се да го вдигнат на крикове, но окачването не издържа и звярът се катурна настрана. Накрая бяха принудени да докарат фадрома и да го избутат отстрани на пътя.

Но не и преди да намерят един плик, закачен на волана и адресиран до Били, в който откриха годежния пръстен на Елени.

* * *

Пак бяха отвън и бяха по-многобройни от всякога. Това, което преди две седмици бе започнало като откъслечни протести на шепа хора, сега се бе превърнало в постоянно явление, а числеността бе нараснала толкова много, че вече беше трудно да се определи с точност.

И беше станало лично. Николау беше името в устата на всеки. Той беше целта. Показваха толкова логика, сигурно колкото тълпата, която е осъдила Христос на пазара. Но все пак го бяха осъдили.

Началникът на президентската охрана настоя да бъде приет при Николау и го прекъсна, докато той беше във всекидневната на първия етаж и слушаше дъщеря си да свири на пиано. Бетовен. Нещо драматично и дълго, нещо, което да заглуши влудяващия шум, който идваше от портите на двореца.

— Трябва да разпръснем протестиращите, сър. Те са заплаха за трафика, за себе си. За вас.

— И как предлагате да постигнем това, командире? — Николау беше седнал, очите му бяха затворени, пръстите стискаха гърбицата на носа му.

— Ще трябва да повикам военните; твърде много са за моята гвардия.

Николау отвори широко очи.

— Не искам да повярвам какво чух. Искате да изпратя армията срещу хората.

— Тези хора… сър, не са нищо повече от опасна тълпа. Вече горят сгради, бройката им нараства, протестите им сеят хаос из цяла Никозия. Моята задача е да опазя мира около президентския дворец.

— А моята задача, командире, е да опазя мира в цялата страна. Това е залогът в момента. Не ви позволявам да викате военни или да използвате сълзотворен газ.

— Но нямам достатъчно хора, за да гарантирам сигурността на периметъра или на тази сграда. Имам предвид вашата сигурност, сър.

— Не се страхувам за собствената си сигурност.

— А тази на вашето семейство?

Николау се обърна към дъщеря си, която все още седеше пред пианото. Тя беше всичко за него. Когато беше самотен, защото жена му пак я няма, Елпида му правеше компания. Когато побесняваше от своеволията на жена си, Елпида беше там, за да му напомня какво му е донесъл този брак. Когато беше объркан, тя му даваше вдъхновение, издигаше го над краткосрочното и тривиалното към бъдещето на Кипър. Бъдеще, което принадлежеше на дъщеря му. Мехлемът за всичките му болки.

— Точно заради нея трябва да кажа „не“. Как да подпиша мирен договор, ако има кръв по улиците на Никозия.

— Сър! — командирът вече го умоляваше, сниши глас, за да не го чуе Елпида. — Казвам го като стар приятел. Изборът ви в момента не е дали ще има кръв, а чия кръв ще бъде.

Президентът отиде до прозореца, откъдето можеше да погледне през осветената статуя на Макариос и върховете на кипарисите към безпристрастната панорама отвъд.

— Панайоти, ела.

Командирът отиде до президента. Николау отвори прозореца.

— Какво има там?

— Паплач. Която блъска по вратата ви.

— Но какво виждаш там?

— Светлините на стария град.

— А отвъд, в мрака, е другата половина от страната ни. Не е ли време, Панайоти, да съберем тези две половини? След толкова години и толкова много кръв?

— Това е политика, сър. Вашата работа. Моята работа е сигурността. И ви казвам, че трябва да направим нещо с тези хора отвън.

През отворения прозорец воят на протеста беше станал невъобразим.

— Тогава ще говоря с тях.

— Сега не е времето за шеги.

— Пуснете няколко от тях вътре. Ще говоря с тях от стълбите.

— Безумие!

— Може и така да е. Но смятам да го направя така или иначе.

— Ако ще им говорите, нека поне да е от балкона.

— Балконът, от който виси британският кралски герб? Да се скрия зад имперския лъв? Не мисля. Не, нека да бъде от стълбите.

— Но аз не мога да гарантирам вашата сигурност!

— Тогава оставете тази работа на Господ.

И Панайотис, както беше трениран през цялата си кариера, независимо колко неприемлива или нелогична беше заповедта, се подчини. Планът беше да пуснат двадесетина, но това нямаше как да се контролира, когато хиляди натискаха портите, и по-скоро двеста се промъкнаха вътре, преди да успеят да затворят вратите. Те се скупчиха на алеята пред главния вход, пазен от две оръдия с орнаменти, най-различни гаргойли, няколко саксии с цветя и охраната на двореца.

Гневни викове изригнаха, когато се появи Николау, вдигнал ръце над главата си, за да ги усмири.

— Братя, кипърци. Дайте ми шанс да говоря. Дайте си шанс да ме чуете.

— Любовник на турците! — чу се вик.

— Аз обичам само едно нещо. Кипър!

— Тогава защо го даваш на мръсните турци?

— И на британците!

— Никой не е страдал повече от мен при мисълта, че страната ни е разделена. Плакал съм за тези от вас, които са загубили семейства. Домове. Всичко.

— Но няма да си мръднеш пръста да ни помогнеш.

Панайотис ставаше все по-нервен. Вече беше ясно, че Николау няма да успее да спечели тълпата и че влиза в диалог с глухи хора. Неговата искреност и логика нямаха никакъв шанс срещу суровите емоции на тази паплач.

— Приятели мои, спомнете си кое разцепи острова ни. Кое доведе турската армия до бреговете ни. Не стана ли това, когато ние, гърците, се насъскахме едни срещу други. Когато Макариос е стоял тук, на тези същите стълби, и всички са отказали да го изслушат — ръцете му се протегнаха по една от варовиковите колони, които се издигаха от двете му страни. — Вижте тези дупки. Дупки от куршуми. Когато са се опитали да убият нашия архиепископ.

Няколко разпръснати цилиндрични дупки и кратери се виждаха по колоните, дупки от куршуми, реликви от преврата. Макариос беше наредил да не бъдат премахвани, както и кралския герб, като част от историята. Историческото клеймо в камъка. Сега пръстите на Николау се протягаха към тях, сякаш се пресягаше да надене плащаницата на Макариос. Пръстите му почти бяха там, когато се появи нова дупка, придружена от облаче прах. Чак тогава той чу изстрела.

Ефектът върху тълпата беше мигновен, сякаш някой беше стрелял, за да даде старт. Те се втурнаха напред, избутвайки кордона на охраната пред стълбите. Николау, зашеметен и все още в ранните фази на страха, усети, че някой го вдига и се оказа в ръцете на Панайотис, който го избута през главната врата и я затръшна след себе си. Само след секунди от другата страна се чуха викове и канонада от тропане. В същото време портите към двора, които държаха отвън основната част от протестиращите, бяха отворени и гневът, превърнал се в бяс при звука на огнестрелното оръжие, се изля към алеята.

— За бога, сега поне ще се махнете ли? — извика Панайотис.

— Елпида — промълви Николау с умоляващ глас.

Но дъщеря му вече тичаше надолу по витото стълбище, покрай антиките, каменните глави и бюстове, малкото съкровище от древната история на острова, което скоро щеше да лежи потрошено и разпиляно по пода.

Баща и дъщеря се опитаха да се прегърнат, но Панайотис вече ги дърпаше по дългия коридор, под мавританските арки и модерните гоблени, който водеше към сърцевината на П-образната постройка. Покрай тях се носеха звуци от строшени прозорци, крясъци, тропот. И още изстрели.

Панайотис ги заведе до една част на двореца, в която Николау никога не беше ходил, на гърба на кухните. Врата. Каменни стълби. Друга врата, за която Панайотис имаше голям ключ. Изведнъж се оказаха в тунел, изсечен в голата скала.

— Макариос авеню — прошепна мрачно Панайотис. — Оттук е избягал при последния преврат.

Беше хладен, слабо осветен, дълъг поне двеста метра, а може би повече — Николау беше загубил представата за пропорция в това затворено място. Мислите му се гонеха, все още се тревожеше от последните думи на командира. „Последният преврат“. И това ли беше преврат?

Изскочиха през друга врата в далечната страна на басейна, отвъд амфитеатъра, където Николау беше развеждал групи ученици и където, в едно отминало време, британците бяха играли тенис. После се оказаха в горичка, насаждения евкалипт, които блестяха в лунната светлина. Зад тях звуците на разруха ставаха все по-безмилостни.

Пресякоха глинестото корито на пресъхнала река. Николау се спъна в един камък и отново беше понесен в ръцете на своя командир. Стигнаха до телената ограда, която отделяше двореца от това, което лежеше отвъд. Тук нямаше протестиращи, те бяха твърде заети в двореца. Чу се приглушен звук от експлозия. Панайотис ги дръпна напред.

Още една ключалка във вратата на оградата. Още един ключ. Панайотис, изглежда, беше добре подготвен. После се изкачиха по някакъв насип и излязоха на празен път.

— Накъде, сър? Към британските бази?

Натам беше избягал Макариос, към Акротири, в ръцете на старите врагове, далеч от размаханите юмруци на собствения си народ, но Николау реши, че за тази вечер достатъчно е постъпвал като архиепископа.

— Не. Не при британците. Към планините.

Тогава се появиха приближаващи се фарове. Панайотис извади пистолет.

— Останете в храстите, сър — инструктира той и застана в средата на пътя, махайки с ръце.

Колата спря. Не бяха бунтовници. Просто една възрастна двойка, която се прибираше след вечеря. Немска двойка, която не говореше нито гръцки, нито дори английски, но която ясно разбра езика на пистолета на Панайотис.

С изплашен вик мъжът скочи на педала на газта и колата изчезна в нощта. Панайотис сви отчаяно рамене. Какво можеше да направи, нямаше да стреля по двойка възрастни и невъоръжени туристи?

— Остави на мен — каза Елпида и го избута настрани.

В следващата кола беше един счетоводител, който спря и изслуша красивото момиче с нарастващо учудване. Извини се, каза, че почти няма бензин, че майка му го чака, но ще се радва да ги закара, докъдето му е на път. Президентът на Република Кипър, дъщеря му и командирът на дворцовата стража му благодариха и се качиха в очуканото рено. После щяха да обсъдят посоката и дистанцията.

Николау се загледа назад към дома си. Гневната оранжева луна блестеше като факла от небето, запалвайки върховете на дърветата. Гледката предизвика сълзи в очите на президента. Чак когато ги избърса и стисна ръката на дъщеря си, той разбра, че това изобщо не беше лунна светлина. Той гледаше как дворецът гори. Отново. И пак щеше да изгори до земята.