Майкъл Добс
Последното раздаване (20)

Глава осемнадесета

Гърците имат минало, изпълнено с героични провали.

Никой не е успял да предвиди какво ще бъде тяхното бъдеще.

Беше мъжка вечер. Шумна, буйна, светска, едва ли много дипломатическа и със сигурност не много духовна. Кой би очаквал да намери там Негово Преосвещенство епископа на Марион заедно с върховния комисар на Кралство Великобритания и Северна Ирландия. Но кипърският епископ беше от новата порода духовници, които търсеха канона само в религията си.

— Добре дошъл, комисарю, най-върховен сред върховните — епископът, облечен в черно расо, разпери ръце за поздрав и се засмя.

Когато влезе британският дипломат Хю Мартин, трима от четиримата мъже, които бяха седнали до епископа, станаха и се преместиха леко встрани. Четвъртият, който беше толкова широк, колкото епископът беше висок, бе представен като брат му Димитри.

— Радвам се, че успяхте да дойдете и да се насладите на това, което с Божията благодат ще бъде нощ на велика победа за моя отбор — продължи епископът, докато две момичета безмълвно и с широки усмивки им поднесоха таблички с вино и хапки.

— Вашият отбор ли, ваша светлост? — попита небрежно Мартин.

— Точно така — отговори съвсем сериозно епископът. — Аз притежавам отбора. От името на епископството, разбира се. Подходящ начин да въздадем Божията слава на масите, не мислите ли?

Като по команда хилядите ревностни футболни привърженици, натъпкани на стадион „Макариос“ в Никозия, избухнаха в боен вик на наслада, докато двадесет и двамата играчи се подреждаха на терена. Финалът за Купата на Кипър беше на път да започне.

В ъгъла на частната ложа, високо горе на стадиона, изчурулика мобилен телефон и един от костюмираните асистенти започна да мърмори нещо в слушалката. Мартин разгледа сценката отново. Той беше отскоро на служба в кипърската столица, но вече беше чувал за странностите на Теофилос, който беше само на четиридесет, но контролираше цяла империя, която обхващаше не само сърцата и душите, но и джобовете на хората — вестник, два хотела, няколко редактори, няколко политици, и лозе, което се водеше за най-доброто на острова. Но Мартин не беше чувал за футболния отбор. Очевидно имаше още какво да научи за този образован в „Харвард“ духовник.

Англичанинът беше благодарен, че ръкомахащите фенове раздвижваха въздуха около ложата. Никозия беше една от онези столици, които изглеждаха на погрешното място, закътана зад планините на Кирения върху широките равнини на Месаория, недокоснати нито от ромолящия морски бриз, нито от чистия планински въздух, където още през май жегата и изгорелите газове стигаха до потиснически нива. Стадион „Макариос“ се бе превърнал в бетонен казан, наближаващ точката на кипене, пот и фанатична страст се лееха от претъпканите трибуни, но под одеждите, дълги до глезените му, епископ Теофилос, изглежда, се чувстваше съвсем комфортно. С елегантни жестове той изпращаше инструкции чрез асистентите, които седяха зад него. Всички те бяха представени като студенти по богословие, но ако се съдеше по честите им телефонни разговори, бяха еднакво у дома си в света на Мамон^[1]. Само брат му Димитри, напрегнат като пружина мъж с нервни пръсти, чийто език непрекъснато изследваше ъгълчетата на бузите му, седеше до епископа и върховния комисар; другите бяха на столове един ред зад тях, с изключение на един-единствен човек, който нито проговори, нито се усмихна, но стоеше на пост до вратата. На Мартин му се стори, че вижда издутина под мишницата му, но това едва ли беше възможно при духовници? Той реши, че сладкото, тежко вино, което пиеха, сигурно беше размътило въображението му.

Играта се закучи. И играчите ги мъчеше жегата, както и напрежението от финала. Мартин подвикваше дипломатично по нещо насърчително, но езикът на тялото на Димитри издаваше растящото нетърпение, обзело всички в ложата, докато на терена нервното препъване, грешните пасове и подхлъзванията се трупаха. Само епископът не показваше никаква реакция, вниманието му на пръв поглед бе концентрирано в това да обстрелва с черупки от шамфъстък близката купа, и то безпогрешно. Пронизващ пас, внезапна възможност, викове на очакване, размахан флаг, засада, отново спряна игра. Хиляди тропащи крака. Подигравки. Непочтително освиркване. От изобилните гънки на расото на епископа се показа един пръст, като розов заек, изскочил от огромна тъмна дупка в земята.

— Викни ми треньора — бяха единствените думи.

С изненадваща бързина за човек, чийто духовен часовник се определяше от вечността, един от студентите по богословие изчезна през вратата.

Оставаха повече от петнадесет минути до полувремето, но след по-малко от пет се чу потропване на вратата и един зачервен човек, облечен в анцуг, бе пуснат да влезе. Той веднага се поклони ниско пред епископа. За очите на Мартин, колкото и да не беше свикнал с ритуалите на православието, паузата, преди дясната ръка на епископа да се вдигне и устните на треньора да се залепят на пръстена, изглеждаше твърде дълга и целенасочена.

— Коста — обърна се епископът към треньора, докато той се изправяше, — това е отборът на Господ. Защо им позволяваш да играят като бабички?

— Извинявам се, приятелю, на Бог — промърмори треньорът.

Епископът издигна глас, сякаш че поучаваше огромна тълпа за опасностите, които крие сярата.

— Божият промисъл не може да бъде осъществен без голове, няма да чакаме земята да се разтвори и да погълне противника. Левият им бек е бавен като товарен кораб, пусни Евривиад срещу него, да го минава и да бележи голове.

Треньорът наведе глава като бичуван, беше олицетворение на унилост.

— Имаш нов мерцедес, ако спечелим.

— Благодаря. Благодаря, Светийо! — той се наведе и целуна пръстена още веднъж.

— А ако не спечелим, ще си ходиш с автобуса.

Треньорът бе освободен като сервитьор, разлял супата.

Мартин внимаваше да не издаде настроението си, цялата сценка му се стори доста забавна. Но дали тази пиеса беше за пред него или за пред треньора — не можеше да бъде напълно сигурен. Той не проявяваше голям интерес към футбола, но все по-голямо любопитство към тази необикновена особа, облечена в черно, която, изглежда, контролираше съдбата на душите и финалистите, както вратарят на ада контролира надеждите на отчаяните грешници.

— Сериозно се грижите за футбола — изкоментира Мартин.

Епископът извади пакет цигари от гънките на расото си, почти едновременно с това един от помощниците запали мини огнехвъргачка и епископът изчезна в мъгла от синкав дим. Мартин се чудеше дали това беше втора част от пиесата и дали този път нямаше да стане свидетел на Възнесение. Когато лицето на духовника се появи отново, то бе цепнато в пакостлива усмивка.

— Скъпи ми, г-н Мартин. Бог е вдъхновение. Но от време на време малко допълнителна мотивация помага на Неговото дело.

— Искрено се надявам, ваша светлост, че никога няма да ми се налага да направя нещо, което да попречи на делото.

— С вас ще бъдем най-добри приятели — изкиска се той. Една от младите жени допълни чашите им; беше наистина много хубава. Теофилос вдигна чаша.

— Опустошение за враговете на Бог и на Кипър.

И двамата отпиха големи глътки.

— Което ми напомня, г-н Мартин. Има един дребен въпрос, който искам да обсъдя с вас…

* * *

— Има и един друг дребен въпрос, който искам да обсъдя с теб, Макс.

Максуел Стенбрук искрено обичаше този човек. Франсис Ъркарт стоеше в рамката на прозореца на залата на правителството, взирайки се навън като адмирал на велика армада на път да отплава. Стенбрук бе пристигнал преди по-малко от двадесет минути в офиса си в Министерството на земеделието, рибарството и храните, за да бъде уведомен от развълнуваната си секретарка, че го викат незабавно на „Даунинг стрийт“.

— Какво ще е, Соня?

— Не знам, г-н министър, наистина не знам.

Стенбрук беше твърдо ангажиран с твърдението, че правителството е всъщност тих заговор на държавните служители, които дърпат всички конци и прибират повечето вълна, и той изпитваше искрена неприязън и недоумение към онези, които твърдяха, че няма или не познават алтернатива. Той беше известен в целия Уайтхол с това, че замеряше — буквално замеряше — служителите си с документи и изявления, придружени с дъжд от недържавнически ругатни. Той беше известен като гангстера в мафията на Министерството на земеделието. Не беше тайна, че много хора в коридорите на властта отчаяно искаха да го застигне възмездие; дали пък не беше дошъл този момент?

Година по-рано му бяха казали, че може да има рак. Той си спомни как тогава влезе в кабинета на лекаря, опитвайки да прикрие своя страх, да спре нервното клатене на коляното си, да сложи смела маска пред лицето на смъртта. Но онова някак си беше по-лесно от това сега; страхът от смъртно заболяване беше нищо в сравнение с ужаса, който изпита, когато влезе в залата на кабинета. Ъркарт беше вътре, сам. Нямаше да има любезности.

— Наложи се да освободя Анита — започна министър-председателят.

Боже, и той беше в списъка…

— Искам да заемеш мястото й. Министър на околната среда. Малко да им покажеш дебелия край на тоягата. Нали знаеш, Макс, търтеите в отдела си въобразяват, че са новата морална полицията. Куче пазач на околната среда тук, инспекторат по замърсяването там. И какъв е смисълът? Накараха учениците да сънуват кошмари за глобалното затопляне и веднага след това трябваше да пращаме армията да спасява премръзнали пенсионери от снега. После поискаха един милиард лири за борба със сушата, четиринадесет дни — четиринадесет дни! — преди Северен Уелс и целият сезон по крикет да потънат в наводнения. Въздушни кули, нищо друго, само това им идва на ума по време на тия дълги обеди в Брюксел. Измислят си един на други работа, за да се държат на власт. Оправи се с тази пасмина заради мен. Ще можеш ли, Макс?

— С удоволствие, Франсис.

— Особено по един конкретен въпрос. Тази директива „Свеж въздух“, сещаш ли се? Брюксел иска британските заводи да миришат на френски бордей. Ужасна глупост, няма да го позволя.

— Но аз си мислех, че директивата вече е одобрена.

— Да, така е. И тя ще е надписът на надгробния камък на Анита. На нея не й хареса, ама никак не й хареса, че трябваше да си тръгне; подозирам, че ще се наложи да си пазя гърба от куки за плетене. Но както и да е, това е европейска политика, но местните правителства отговарят за привеждането й в изпълнение.

— На хигиенисти ли ни обърнаха? Няма да ходим по заводите да душим въздуха.

— Именно. Виж сега. Върлува твърде много безпризорна критика, че не сме добри европейци и можеш да си представиш колко ме разстройва това. Искам да се уверя, че ще бъдат въведени педантични мерки за надзор. Предлагам веднъж в годината, и то януари. И ако може да е по време на виелица, още по-добре.

— В най-голямата виелица.

— Макс, далеч ще стигнеш.

— Със сигурност ще направя всичко по силите си.

Ъркарт се засмя добродушно, докато преценяваше дали току-що е забелязал потенциален съперник. Щеше да го наблюдава, както ги наблюдаваше всичките. Той стана от стола и отиде до прозореца, откъдето се виждаха дърветата на Сейнт Джеймсис парк.

— Има и още един дребен въпрос, Макс. Но малко по-особен. Едно от първите неща, които ще искат да подпишеш, е разрешително за издигането на статуя на любимата ни Маргарет. Точно ей там, отсреща — той посочи към парка. — Средствата са събрани, скулпторът е избран, готови са да започнат.

Той се обърна към него.

— Искам да намериш някакъв начин да го спреш.

— Имаш ли някакви предложения, Франсис?

— Надявах се на теб да ти хрумне нещо. Би било срамота някой да помисли, че аз съм против това. Ще кажат, че завиждам, което, разбира се, изобщо не е вярно. Става въпрос за принципи. Това не е идолопоклонническо правителство, не търсим слава и статуи. Искам да се знае, че аз нямам лична облага от това…

* * *

— И просто искам да знаете, скъпи ми г-н Мартин, че дори не съм помислял за някаква лична облага от всичко това. Ще се отворят много работни места за бедните фермери в една страшно неразработена част от острова.

— Но нос Катикас е природен резерват. Нормално е да бъде неразработен. За да се запазят орхидеите и другите редки растения.

Епископът размаха ръце екстравагантно, широките ръкави на расото се набраха и оголиха изненадващо добре развитата мускулатура на предмишниците.

— Има стотици хиляди хълмове за орхидеите. Но само един нос Катикас. Нека ви кажа какво виждам…

Нос Катикас, изглежда, беше идеалното място не само за местните и изключително редки орхидеи, Офрис киприа, но също така и за хотелски комплекс с хеликоптерна площадка, голф игрище, конферентен център и яхтено пристанище. Местните жители на този западен нос след поколения в изолация и бедност, подхранвани от истории на неподозирани богатства, бяха ентусиазирани до точката на въстание, че техните малки и безплодни парцели трябва да бъдат трансформирани в пътища, капанчета, водни паркове, жилищни постройки за персонала и всякакъв вид друга обслужваща периферия, струпана на новия Коста дел Кипрос. И щом църквата в лицето на Теофилос, който притежаваше по-голямата част от земята, щеше също да спечели неимоверно, то изглежда просто Божията благословия бе дадена за това бизнес начинание.

Имаше само едно друго препятствие, освен орхидеите. Фактът, че този нос беше и стрелбище за британската армия, определен като такова в рамките на договора за създаване на държавата, който бе дал на Кипър независимостта и според който в продължение на двадесет и един дни в годината крайбрежните скали и нейните офшорни околности ставаха поле за тестване на противотанкови ракети. Това едва ли щеше да се отрази добре на многоетажния хотел и яхтеното пристанище.

— Наистина ли ви трябва това стрелбище? — попита Теофилос.

— На армията й трябва, а на нас ни трябва армия.

— Тогава ще ви намерим друг район за военни учения. Със сигурност има много други части на острова, които са подходящи.

— Например?

— Нали британците не смятат да пречат на развитието на кипърската икономика — отвърна епископът, избягвайки конкретния въпрос. — Това би разбудило толкова много неприятни спомени.

— Доколкото знам, възраженията са повдигнати от самите кипърци, природозащитниците. Тези, които ценят района като национален парк.

— Това са шепа хора, дребни душици без въображение. Във всичко се месят със своята сантименталност. Угоени лобисти, които познават природата само от чинията си. Ами нашите бедни селяни?

— Ами орхидеите?

— Нашите селяни настояват за равенство с орхидеите!

На това нямаше как да се отговори. Мартин предложи усмивка на примирие и замълча.

* * *

Бууза-Пит не спираше да дърдори. Правеше така, когато беше нервен, за да запълни паузите. Той не обичаше паузите в един разговор. Като момче го мъчеха мимолетните паузи, в които майка му поемаше дъх, преди да продължи с непрестанните тиради за тежката си участ. Така че като средство за защита той се беше научил да се вмества във всеки разговор, говорейки през и над хората, говорейки за каквото и да било. Беше отличен оратор, никога не му липсваха думи. Проблемът беше, че така и не се научи наистина да слуша.

Ъркарт беше сам на голямата маса на кабинета, когато Джефри влезе в стаята. Премиерът не каза нищо, но докато Джефри стигна до стола си на отсрещната страна на масата, очите на Ъркарт го следяха отблизо, сякаш той все още се опитваше да вземе решение, несигурен, измъчен. И измъчващ. Затова Джефри просто започна да говори:

— Имам една идея, Франсис. Няколко нови инициативи за кампанията на партията. Доста мислих по въпроса. Да използваме пренареждането, новите постове в правителството да изкараме годината. Обсъдих го и с председателя на партията, мисля, че скоро ще го оформи в презентация за теб. Основните точки са…

— Млъкни, Джефри.

— Аз… — Джефри млъкна, несигурен как да продължи.

— Председателят вече ми разказа своите идеи за кампанията малко преди да го уволня. Трябва да призная, че много те бива да прокарваш чужди идеи като свои.

— Франсис, моля те, трябва да разбереш…

— Разбирам твърде добре. Разбирам те. Може би защото малко си приличаме.

— Ще ме уволниш ли все пак? — гласът на Джефри беше приглушен, полагаше всички усилия да не се моли.

— Мислех си го.

Лицето на Бууза-Пит увисна към гърдите, потънало в нещастие.

— Но вместо това реших да те направя министър на вътрешните работи.

Един любопитен къркорещ звук излезе от гърлото на Бууза-Пит. Възможността да бъде парашутиран на един от четирите най-влиятелни поста в правителството на скромната възраст от тридесет и осем изглежда бе прекъснала захранването на механизмите му за самоконтрол.

— Ще кажат, че те подготвям за лидерската позиция, след като се оттегля. Но аз нямам такова намерение. Слагам те на този пост, за да блокирам възможността някой друг да започне да се самоподготвя за лидерската позиция оттам. И за да свършим една работа. Ще използваме твоя талант да прокарваш чужди идеи. Моите идеи.

— Каквото кажеш, Франсис — успя да изграка Бууза-Пит, гърлото му беше пресъхнало като коритото на арабска река.

— Скоро ни предстоят избори и аз реших малко да сменя правилата на играта. Нов избирателен кодекс. Мярка, толкова щедра и демократична, че ще остави опозицията без дъх.

Бууза-Пит закима ентусиазирано, без да има и най-малката представа за какво говори неговият лидер.

— Искам да направя така, че да е по-лесно за малките кандидати. Да създадем предпоставки за… — Ъркарт свали гласа си с полутон, сякаш изнасяше реч — по-пълно и балансирано представителство на възгледите на широката общественост. Да се уверим, че правителството ще бъде по-дълбоко свързано с желанията на народа.

Той кимна на себе си, доволен от собствените си думи.

— Точно така, харесва ми.

— Но какво означава? — попита Бууза-Пит.

— Означава, че за всеки кандидат с повече от две хиляди гласа държавата ще покрива предизборните разходи.

Изведнъж на лицето на новия вътрешен министър се изписа недоумение.

— Бъзикаш ме, Франсис. При тази оферта всяка откачалка и всяко мрънкало в страната ще иска да се кандидатира.

— Именно.

— Но…

— Но за кого биха гласували тези малцинства и тези бунтовници иначе, ако не гласуваха за себе си?

— Не и за нас, дори да направиш на всеки от тях по една лоботомия.

— Браво, Джефри. Ще гласуват за опозицията. Затова, ако им дадем стимул сами да се кандидатират, ще откраднем по няколко хиляди гласа от опозицията в почти всеки избирателен район. Резултатът ще е поне петдесет места в парламента по мои сметки.

— Ти, ти…

— Позволявам ти да ме наречеш дяволски коварно копеле, ако искаш. Ще го приема като комплимент.

За пръв път от началото на разговора им чертите на Ъркарт се разтеглиха в усмивка.

— Ти си едно дяволски коварно, брилянтно копеле, Франсис Ъркарт.

— И голям защитник на демокрацията. Ще им се наложи да го кажат — всички вестници, дори тези на опозицията.

— Съвременната версия на „разделяй и владей“.

— Точно така. Владеехме империя на този принцип. Сигурно ще свърши работа и за малката ни държавица. Не смятате ли така, г-н министър на вътрешните работи?

* * *

Един прожектор освети ложата и Теофилос вдигна ръце, за да поздрави публиката на полувремето, одеждите му се разпериха като тъмни крила. Голям гарван, помисли си Мартин, и то с голям апетит.

— И така, да разчитам ли на вашата подкрепа и съдействие, г-н Мартин? — продължи духовникът, подхвърляйки въпроса през рамо, докато благославяше публиката, чертаейки въздушни кръстове. — Това е рядка възможност.

— Редки са и орхидеите.

За миг ръцете на епископа сякаш замръзнаха; Димитри бе започнал да развива видимо криво и намръщено изражение, а разговорът се въртеше в кръг. Той разглеждаше широките мазолести кокалчета на ръцете си, като че отговорът на всеки проблем можеше по някакъв начин да се намери там.

— Не искам да звуча сякаш не съм съпричастен — продължи англичанинът.

Той се радваше, че тренингът му като дипломатически служител, ранг 4, му даваше способност да контролира в голяма степен държането си, поне външно, особено изражения, които биха могли да покажат каквото и да било несъгласие или неодобрение. Задачата на службата беше да изглежда, че никога не казва „не“.

— Вашият проблем не е с британците, а с вашето собствено правителство. И с природозащитниците.

— Но това е нелепо — гласът на епископа заскърца от раздразнение. — Като отида при онова упорито магаре, нашия президент, той ми казва първо да се разбера с вас, британците. И с природозащитниците. Излиза, че британската армия се е овъргаляла в леглото с проклетите „зелени“, докато бедните ни селяни гладуват.

Той завъртя рязко глава към него, като нежелан нощен посетител на перваза на прозореца в спалнята. Синият емайл на тежкия кръст, който висеше на врата му, проблесна злокобно; очите му — също.

— Не подценявайте колко важно е това за мен, г-н Мартин.

— Искрено съжалявам. Британското правителство не може да се замеси в частен диспут в Кипър.

— Но вие сте замесени! — Теофилос се тръшна гневно в стола си, а второто полувреме започваше. — Имате две военни бази на острова ни, имате право на въздушен и наземен коридор и изстрелвате ракетите и куршумите си по него. Единственият път, когато решавате да не се намесите, е когато най-много имаме нужда от вас. Като по времето на турската инвазия.

Разговорът замря, докато епископът се опитваше да си възвърне доброто настроение, а момичетата наляха още вино. Мартин отказа; отбеляза си наум никога повече да не пие в присъствието на Теофилос, човек, чието внимание изискваше цялата му съобразителност. Когато кипърецът заговори отново, тонът му бе овладян, но съдържаше не по-малко плам.

— Много кипърци смятат за недопустимо вие, британците, да продължавате да имате военно присъствие на наша почва.

— Двете военни бази са суверенна британска почва, не кипърска. Това е ясно упоменато в договора за създаване на държавата.

— Почвата е кипърска, напоена с кръвта на кипърци от векове, а договорът е несправедлив и неравноправен, наложен ни от британските колонизатори в замяна за нашата независимост. Съветвам ви, г-н Мартин, да не основавате аргументите си на този договор, защото обикновените кипърци нито ще ви разберат, нито ще одобрят. Ако ги накарате да се замислят по тези въпроси, ще си поискат всичко обратно. Може да се окажете без стрелбища, без бази, без нищо.

Предупреждението беше изказано с маниера на уморен професор, който изнася лекция на глуповат студент, тонът не оставяше място за спор, не търпеше отговор. Изглежда, нямаше какво повече да се обсъжда, тишината се настани неловко между тях, докато взаимният им дискомфорт не бе изместен настрана от вик на радост, обхванал трибуните наоколо. Евривиад вкара.

— Току-що загубихте един мерцедес.

— А вие, г-н Мартин, може би току-що загубихте приятелството на кипърския народ.

* * *

— Кой е?

— Приятел.

— В дни като този няма много приятели наоколо.

— Бройте ме за един.

Задната врата на ресторант „Л’Амикос“, скътан зад „Смит скуеър“, се плъзна и се отвори, за да разкрие грамадната фигура на Хари Мендип. Той беше чул, че Анита Бърк и Сол Уилкинсън ще обядват тайно, споделяйки мъката и гнева от уволнението си, далеч от шушукането и погледите на някое по-публично място. Мендип знаеше как се чувстват; той беше една от жертвите миналия път.

— Седни да хапнеш с нас, Хари.

— Апетитът ми не е за храна.

— Тогава за какво?

— За действие.

— Отмъщение?

— Може и така да се нарече.

Разля се трета чаша вино, поръча се още една бутилка.

— Всичко опира до Ъркарт. Дяволите да го вземат.

— Малкият Цезар.

— Той се държи като принц, а не като премиер.

— А ние се покланяме и коленичим като поданици.

— Окаяници.

— И какво в крайна сметка, освен безмилостност го издигна толкова високо?

— А какво, освен безмилостност ще го свали?

Те млъкнаха, докато сервитьорът събираше няколко чинии.

— Станал е толкова самодоволен, че краката му едва докосват земята.

— Но когато я докосват, земята е напоена с кръв. Хлъзгаво е. Той е уязвим.

— Твърде много минаха под ножа през годините.

Анита Бърк напълни отново чашите.

— За едно и също ли говорим?

Другите двама кимнаха.

— Тогава кой ще поведе това начинание?

— Какво ще кажете за Йорк? Той става за коварство и държавна измяна.

— Добра комбинация от лоши качества.

— Но няма хармония в душата му. Няма с какво да привлече погледите и да спечели сърцата на останалите.

— Тогава Пенторп.

— С тези плашливи очички като на пор някой ще реши, че е доброволец за гилотината. Не мисля.

— Ти, Анита.

Тя поклати глава.

— Не, това не е за мен. Острите думи, идващи от устата на жена, винаги се възприемат като хормонален изблик. А и във всеки случай никой няма да забрави, че са еврейски хормони. Както и да е, не съм толкова повратлива и умела, че да поведа танца.

— Значи остава само един.

Всички знаеха името му.

— Мейкпийс.

— Той е труден за убеждаване.

— Още по-добре, веднъж като го убедим.

— Да отправи предизвикателство за лидерството?

— Какъв е смисълът? Ъркарт е напълнил партийната машина с пионки с продадени души.

— Тогава, щом не можем да махнем Ъркарт от партията, трябва да махнем партията от него.

— Което значи?

— Нов лидер и нова партия.

Мендип пое въздух със свистене.

— Това е опасно начинание — каза бавно той.

— И достойно. Поне Мейкпийс ще го направи да изглежда такова.

— По-добре да ме разкъсат като бойно куче, отколкото да чакам да ме заколят като овца.

Бърк вдигна чаша.

— Тост. Да бъдем господари на собствената си съдба.

— Чак до вратите на ада.