Майкъл Добс
Последното раздаване (23)

Глава двадесет и първа

Да си лидер значи да носиш промяна. Да чупиш неща.

Да пречупваш хора. Сърцата им, гърбовете им, а когато е необходимо — и живота им.

Мястото на човека в историята не е нищо повече от това — едно място, една-единствена точка в безкрайната вселена, бижу, което, без значение колко ярко полираш, в крайна сметка ще се загуби сред огромната съкровищница. Прашинка в пясъчен часовник.

За Ъркарт това беше свещена сцена: лъскавата кожена облицовка, издраскана от толкова много тревожни нокти, катедрата за отговори, сандъчето с бронзов обков, излъскан от хиляди влажни длани, орнаментираните греди и подпори, които, ако се заслушаш внимателно, все още ехтяха от виковете на велики лидери, изпращани в забвение с ругатни и ръжени. Всяка политическа кариера, така изглеждаше, завършваше с неуспех — присъдата на този велик съд никога не се променяше. Виновен. Осъден. Това беше място за мъчения, временна амнистия и в крайна сметка екзекуция. Само имената се сменяха.

В последно време всеки път, когато извръщаше поглед от светлините, му се струваше, че чува гласове в сенките, които шепнеха, че един ден и той на свой ред ще падне и е само въпрос на време. Докато седеше на скамейката, отново го тормозеха шепоти, ставаха все по-уверени, все по-нахални, почти го ругаеха. И през тях всичко, което можеше да чуе, беше гласът на Томас Мейкпийс.

— Дали е наясно моят многоуважаван приятел — конституционната фикция за приятелство имаше вкуса на оцет през устните на Мейкпийс, — че общността на кипърските гърци в тази държава е дълбоко смутена от съществуването на гробове, които все още остават скрити от времето на освободителната война през петдесетте години…?

Старите спомени започнаха да се съживяват като въглени, да трептят, докато пращенето на пламъците заглуши думите, с които Мейкпийс изискваше британското правителство „да разсекрети документите, да разкрие всички недекларирани смъртни случаи и гробове, за да може трагедиите отпреди толкова много години най-накрая да стигнат своя край и хората да намерят покой“.

За миг присъстващите в камарата наблюдаваха нещо необичайно, премиерът седеше сковано на стола си, сякаш се беше вкаменил, загубен в един друг свят, преди настоятелните викове да го накарат да се пробуди. Той се изправи сковано на крака, сякаш възрастта бе полепнала по ставите му.

— Не съм наясно — започна той с нетипична за него мекушавост — да има подобни твърдения за скрити от британците гробове…

Мейкпийс запротестира, размахвайки лист хартия и крещейки, че данните са изпратени от офиса на Държавния архив.

Присъединиха се и други гласове. В главата му се блъскаха противоречие и объркване, гласове, които нашепваха за гробове, за тайни, които неизбежно щяха да бъдат изровени заедно с костите — неща, които завинаги трябваше да останат погребани.

И тогава се появи един друг глас, по-добре познат. „Бори се! — изкомандва гласът. — Не се оставяй да те видят уязвим. Лъжи, крещи, обиждай, удряй в гръб, бягай, каквото искаш прави — само не спирай да се бориш!“ И се моли, можеше спокойно да добави гласът. Франсис Ъркарт не знаеше как да се моли, но много добре знаеше как да се бори.

— Вярвам, че има огромни опасности в това да отваряме стари шкафове и да дишаме застоял въздух — започна той. — Едва ли е много здравословно. Със сигурност трябва да гледаме към бъдещето с големи надежди, а не да се ровим в далечното минало. Каквото и да се е случило в тази древна и трагична война, нека остане заровено, както и злините, извършени вероятно и от двете страни. Нека останем с чистото приятелство, изградено оттогава насам.

Мейкпийс отново протестираше и се канеше да стане на крака. В ръката му имаше един-единствен лист хартия.

Ъркарт го заглуши с една от най-безмилостните си усмивки.

— Разбира се, ако многоуважаемият джентълмен има нещо конкретно предвид, различно от предложението за спонтанна масова акция в старите архиви, ще разгледам въпроса от негово име. Всичко, което се изисква от него, е да ми представи детайлите в писмена форма.

Мейкпийс си седна на мястото и Ъркарт чу, със значителна благодарност, как председателят обявява следващата точка от дневния ред. Главата му звънтеше в хаос от гласове, викове, експлозии, рикоширали куршуми; той не виждаше нищо друго, заслепен от спомена за средиземноморското слънце, напекло древните скали, докато ноздрите му пареха от сладникавата воня на горяща плът.

Изведнъж Франсис Ъркарт се почувства много стар. Пясъчният часовник на историята се беше обърнал.

* * *

— Давай, Франко — окуражи го продуцентът.

Той изправи гръб на стола и заби цигарата в чашата изстинало кафе. Това можеше да се окаже забавно.

Зад една стара църква, която беше намерила нови наематели под формата на цех за килими, в монотонните предградия на северен Лондон се намираха студиата на „Лондонско радио за Кипър“, „Гласа на кипърците в големия град“, както сами се определяха, въпреки факта, че шестте километра, които ги отделяха от градската част на Лондон, бяха по-скоро като пустинята преди оазиса. Да се нарича студио мазето на улица „Буш Уей“ №18 беше също толкова подвеждащо — ЛРК делеше една олющена тераса с легитимна пътническа агенция и съмнителна счетоводна къща. Делеше и инициалите си с компания за производство на презервативи, а честотата с една станция за раста рок, която цепеше тъпанчета и глави до късно след полунощ. Но такава беше съдбата на радиостанциите, отдадени на отделна етническа общност, обикновено не бяха люпило за радиомагнати и медийни инквизитори. Продуцентите и водещите на ЛРК правеха всичко по силите си, за да може посланието им да достига до малката, но лоялна аудитория, правеха го с ентусиазъм въпреки ежедневната битка с техниката втора, а понякога и трета ръка, пиеха старо кафе и си напомняха един на други да включат телефонния секретар като излизат.

Но тази тема имаше потенциал. Момичето си го биваше, някъде зад тези плътни устни и млечнобели зъби имаше и мозък, а старецът притежаваше радиофонична магия, с този глас, изпълнен с възходящи октави на емоция, като оперен певец, упражняващ ария. Страстта му компенсираше тежкия акцент и което беше по-важно: интервюто беше ексклузивно.

— Напомням ви, че чувате тази история за пръв път по ЛРК. Доказателства, че има скрити гробове от времето на войната на ЕОКА, заровени дълбоко в дебелото черво на британската бюрокрация…

Продуцентът направи кисела физиономия. Франко беше тъпак, чиято логорея се изливаше всеки понеделник и сряда следобед, но пък не взимаше много пари, а чичо му беше доставчик на вино и един от най-сериозните спонсори на радиото.

— Кажете ни какво точно искате вие? — Франко попита другите двама.

— Искаме колкото се може повече хора да пишат в подкрепа на Томас Мейкпийс и неговата кампания за това пълните факти да бъдат направени обществено достояние. Ние можем да докажем за съществуването на два гроба, тези на чичовците ми. Искаме да знаем дали има и още.

— А вие, г-н Пасолидес?

Последва пауза, не празна и безсмислена, а скръбно мълчание, достатъчно дълго, за да грабне сърцата на слушателите и да ги накара да си представят един старец, оставен безмълвен от голяма лична трагедия. Дори Мария се пресегна да докосне ръката му; той се държеше толкова странно в последните дни, мрачен, небръснат, затворен в себе си — промени, които виждаше още по-ясно, откакто прекарваше известно време далеч от него. Когато най-накрая гласът му се появи, думите му разцепиха ефира, като удари на чук върху лед.

— Искам си братята.

— Страхотно, наистина страхотно — отговори Франко и затърси следващия въпрос в листа пред себе си.

— Искам и още нещо. Тези ба̀стардос, които ги убиха — гласът се издигаше през всички октави на емоцията. — Това не беше война, а убийство. Две невинни момчета. Не разбирате ли? Затова са изгорили телата на братята ми. Затова не искат да си признаят. Затова скапаното британско правителство продължава да покрива нещата. Порочни практики! Което ги прави точно толкова виновни, колкото хората, дръпнали спусъка и драснали клечката.

— Да, да, разбира се — запелтечи Франко, чешейки брадичката си. Не беше свикнал в предаването му да се обсъжда нещо по-разгорещено от прогнозата за времето. — Значи, доколкото разбирам, най-добре всички ние да пишем до народните си представители и да ударим по едно рамо на г-н Мейкпийс.

— И да разпънем на кръст копелетата като Франсис Ъркарт, които предават нашия остров и го продават на тези турски „поустидес“^[1]…

Продуцентът беше второ поколение емигрант и не беше запознат с разговорните гръцки изрази, покриващи по-голямата част от човешката анатомия, но интонацията беше достатъчна, за да го хвърли в лека паника, особено като се имаше предвид, че им предстоеше подновяване на лиценза. Молейки се никой от Комисията по радиата да не слуша, ръката му се стрелна към плъзгача за контрол на звука. И не уцели. Чашата застояло кафе се разля навсякъде, по бележника му, по кутията му с цигари и по новите му дънки. Ужас. Евангелос Пасолидес, след почти петдесетгодишно примирие, отново беше на война.