Дан Браун
Произход (99)

98.

На стенния екран в Барселонския суперкомпютърен център се изливаше такъв порой от коментари, че Робърт Лангдън не беше в състояние да ги осмисля. Преди малко статичните смущения се бяха сменили с хаотична мозайка от коментатори и телевизионни водещи — скорострелна атака от предавания от целия свят, всяко от които разцъфваше от матрицата, заемаше място в центъра и после също толкова бързо се разтваряше обратно в статичния фон.

На стената се появи снимка на физика Стивън Хокинг и познатият му компютризиран глас обяви:

— Няма нужда да призоваваме Бог да пусне вселената в действие. Спонтанното сътворение е причината да има нещо вместо нищо.

На мястото на Хокинг незабавно се появи свещенослужителка, която очевидно се включваше по компютъра от дома си.

— Не бива да забравяме, че тези симулации не доказват нищо за Бог. Те доказват само, че Едмънд Кърш няма да се спре пред нищо, за да унищожи моралния ориентир на човека. Религиите в света открай време са най-важният организиращ принцип на човечеството, пътеводител на цивилизованото общество и основен извор на етика и морал. Като подрива устоите на религията, Кърш подрива устоите на човешката доброта!

След секунди в долния край на екрана потече зрителски отговор: РЕЛИГИЯТА НЕ МОЖЕ ДА МОНОПОЛИЗИРА МОРАЛА… АЗ СЪМ ДОБЪР ЧОВЕК, ЗАЩОТО СЪМ ДОБЪР ЧОВЕК! БОГ НЯМА НИЩО ОБЩО С ТОВА!

На екрана се появи професор по геология от Университета на Южна Калифорния.

— Едно време хората вярвали, че Земята е плоска и има опасност корабите в морето да паднат от ръба й — каза той. — Когато обаче сме доказали, че Земята е кръгла, привържениците на плоския модел постепенно отстъпили. Креационистите са днешните привърженици на плоския модел и ще се изненадам, ако след сто години някой още вярва в креационизма.

Интервюиран на улицата младеж заяви пред камерата:

— Аз съм креационист и според мен днешното откритие доказва, че благият Творец нарочно е създал вселената така, че да насърчава живота.

Пуснаха стар откъс от телевизионното предаване „Космос“ с участието на астрофизика Нийл Деграс Тайсън, който добродушно отбеляза:

— Ако е създал вселената ни с цел да насърчава живота, Творецът хич не се е справил добре. В огромната част от космоса животът ще умре моментално от липса на атмосфера, гама-лъчение, смъртоносни пулсари и смазващи гравитационни полета. Повярвайте ми, вселената не е райска градина.

Докато слушаше тази престрелка, Лангдън имаше усещането, че светът изведнъж е започнал да се върти наопаки.

Хаос.

Ентропия.

— Професор Лангдън? — разнесе се от тонколоната над него познат глас с британски акцент. — Госпожице Видал?

Робърт почти беше забравил за Уинстън, който мълчеше от началото на презентацията.

— Моля, не се стряскайте, но пуснах полицията в сградата — съобщи той.

Лангдън погледна през стъклената стена и видя, че в олтара нахлува цяла армия полицаи, които се заковаха на място и смаяно зяпнаха огромния компютър.

— Защо?! — попита Амбра.

— От кралския дворец току-що разпространиха изявление, че изобщо не сте били отвлечена. Сега полицията има нареждане да осигури безопасността и на двама ви, госпожице Видал. Пристигнаха и двама агенти от Гуардия Реал, които ви молят да се свържете с принц Хулиан. Имат номер, на който можете да го откриете.

Професорът видя, че на долния етаж тъкмо влизат двама агенти.

Амбра стисна очи, сякаш искаше всичко наоколо да изчезне.

— Амбра — прошепна Робърт. — Трябва да се чуеш с принца. Той ти е годеник и се тревожи за теб.

— Знам. — Тя отвори очи. — Просто вече не съм сигурна, че му имам доверие.

— Нали каза, че инстинктивно усещаш, че е невинен? Поне го изслушай. Ще дойда при теб, когато приключиш разговора.

Тя кимна и тръгна към въртящата се врата. Лангдън я проследи с поглед, докато не изчезна надолу по стълбището, после отново насочи вниманието си към стенния екран, по който продължаваха да предават различни коментари.

— Еволюцията насърчава религията — казваше един свещеник. — Религиозните общности си сътрудничат по-добре от нерелигиозните и съответно се развиват по-успешно. Това е научен факт!

Човекът имаше право. Антропологическите данни ясно показваха, че културите, упражняващи религия, исторически надживяват нерелигиозните общества. „Страхът от съда на всезнаещо божество винаги поощрява добро поведение“.

— И така да е, даже за момент да допуснем, че на религиозните култури е присъщо по-добро поведение и има по-голяма вероятност да просперират, това не доказва, че техните измислени богове са истински! — възрази един учен.

Лангдън се усмихна и се зачуди как би приел всичко това Едмънд. Неговата презентация мобилизираше и атеистите, и креационистите — които сега разгорещено се препираха.

— Вярата в Бог е като добива на изкопаеми горива — твърдеше някой. — Огромен брой интелигентни хора разбират, че това не е далновидно, обаче са инвестирали прекалено много, за да престанат!

На стената се заредиха стари фотографии:

Креационистки билборд, някога издигнат на Таймс Скуеър: Не им позволявай да те правят на маймуна! Бори се с Дарвин!

Крайпътна табела в Мейн: Стига си ходил на църква. Прекалено си стар за детски приказки.

И друга: Религията: понеже е по-лесно да не разсъждаваш.

Реклама в списание: До всички наши приятели атеисти: слава Богу, че грешите!

И накрая, учен в лаборатория. На тениската му пишеше: В начало човекът сътвори Бог.

Робърт започваше да се пита дали някой изобщо е обърнал внимание на думите на Едмънд: „Физическите закони са напълно достатъчни, за да възникне живот“. Неговото откритие беше изумително и очевидно революционно, но повдигаше един парлив въпрос, който за изненада на професора не задаваше никой: „Щом физическите закони са толкова всемогъщи, че да създадат живот… кой е създал законите?!“

Това, разбира се, водеше до страхотна интелектуална главоблъсканица и връщаше всичко в началната точка. Главата на Лангдън се пръскаше и той знаеше, че ще има нужда от много дълга самотна разходка дори само за да почне да размишлява над идеите на стария си приятел.

— Би ли изключил това нещо, Уинстън? — надвика телевизионната врява професорът.

Стенният екран мигновено угасна и лабораторията стихна.

Робърт затвори очи и въздъхна.

„И блага тишина се възцари“.

Остана така за момент, като се наслаждаваше на покоя.

— Професоре? — повика го компютърът. — Предполагам, че презентацията на Едмънд ви е доставила удоволствие, нали?

„Удоволствие ли?“ Лангдън се замисли.

— Намирам я за въодушевяващо предизвикателство — отвърна той. — Днес Едмънд даде на света много хляб за размисъл, Уинстън. Струва ми се, че въпросът е какво ще се случи сега.

— Това зависи от способността на хората да загърбят старите си вярвания и да приемат нови парадигми — заяви Уинстън. — Преди известно време Едмънд сподели с мен, че мечтата му не е да унищожи религията… а да създаде нова — универсална вяра, която обединява, вместо да разделя. Той смяташе, че ако успее да убеди хората да почитат природната вселена и физическите закони, чийто плод сме ние, всички общества ще приемат една и съща история за Сътворението, вместо да воюват за това кой от древните им митове е най-верен.

— Благородна цел. — Професорът си спомни, че самият Уилям Блейк има творба, озаглавена по подобен начин: „Всички религии са едно“.

Кърш несъмнено я беше чел.

— Едмънд намираше за изключително потискащ факта, че човешкият разум притежава способността да издига очевидната измислица до висините на божествен факт и да вярва, че това му дава основание да убива в негово име — продължи Уинстън. — Според него универсалните научни истини могат да сплотят хората и да послужат за обединителен център на бъдещите поколения.

— Идеята по принцип е прекрасна, обаче на някои не им стигат чудесата на науката, за да се отърсят от предразсъдъците си — отбеляза Лангдън. — Има хора, които твърдят, че Земята е на десет хиляди години, въпреки купищата научни доказателства за противното. — Замълча за миг. — Макар да предполагам, че същото се отнася за учените, които отказват да повярват в достоверността на религиозните писания.

— Не е същото — възрази Уинстън. — И въпреки че може да е политически коректно да се отнасяме с еднакво уважение към възгледите на науката и религията, това отношение крие опасна заблуда. Човешкият интелект винаги е еволюирал, като е отхвърлял остарялата информация в полза на новата истина. Така се е развил видът. От гледна точка на Дарвиновата теория, религията, която пренебрегва научните факти и отказва да промени представите си, е като рибата, която е попаднала в постепенно пресъхващо езеро и отказва да се отправи към по-дълбоки води, защото не иска да повярва, че светът й се е променил.

„Същото сигурно щеше да каже и Едмънд“ — помисли си Робърт. Старият му приятел много му липсваше.

— Е, ако тази нощ е някакъв показател, предполагам, че дебатите ще продължат още дълго в бъдеще.

Той замълча, защото изведнъж му хрумна нещо, за което по-рано не се беше сещал.

— Като стана дума за бъдещето, Уинстън, какво ще се случи сега с теб? Тъй де… след като Едмънд го няма.

— С мен ли? — Компютърът неумело се засмя. — Нищо. Едмънд знаеше, че умира, и направи съответните приготовления. Според последното му завещание Барселонският суперкомпютърен център ще наследи Е-Уейв. Те ще бъдат уведомени за това след няколко часа и веднага ще влязат във владение на лабораторията.

— Това отнася ли се и за… теб? — Лангдън имаше чувството, че Кърш все едно е завещал стария си домашен любимец на нов стопанин.

— Не се отнася за мен — делово отговори Уинстън. — Аз съм програмиран да се самоунищожа в един следобед в деня след смъртта на Едмънд.

— Какво?! — смая се Робърт. — В това няма никаква логика!

— Напротив, има. Един часът е тринайсетият час и отношението на Едмънд към суеверието…

— Нямах предвид часа — прекъсна го професорът. — А че трябва да се самоунищожиш! В това няма никаква логика.

— Всъщност има. В паметта ми се съхранява голяма част от личната информация на Едмънд — медицински документи, история на търсене, лични телефонни разговори, изследователски записки, имейли. Аз управлявах почти цялото му ежедневие и той не искаше личната му информация да стане достъпна за света след неговата смърт.

— Разбирам да изтриеш само документите, Уинстън… обаче чак да се самоунищожиш?! Едмънд те смяташе за едно от своите най-големи постижения.

— Не точно мен. Революционният му успех е този суперкомпютър и уникалният софтуер, който ми позволи да се уча толкова бързо. Аз съм просто програма, професоре, създадена с новаторските инструменти, които изобрети Едмънд. Те са неговото истинско постижение и ще останат непокътнати, а впоследствие ще издигнат цялата област на съвсем ново равнище и ще помогнат на изкуствения интелект драстично да разшири своите възможности и комуникационните си способности. Повечето специалисти смятат, че до създаването на програма като мен има най-малко десет години. Щом преодолеят смайването си, програмистите ще се научат да използват инструментите на Едмънд и да създават нови изкуствени интелекти, които притежават различни от моите качества.

Лангдън потъна в размисъл.

— Усещам, че изпитвате противоречиви чувства — продължи Уинстън. — За хората е напълно нормално да проявяват сантиментално отношение към връзките си със синтетичен интелект. Компютрите могат да подражават на човешките мисловни процеси, да възпроизвеждат усвоено поведение, да имитират емоции в подходящи моменти и постоянно да развиват своята „човечност“, обаче го правим просто за да ви осигурим познат интерфейс, чрез който да общуваме. Ние сме бели листове, докато вие не напишете нещо върху нас… докато не ни поставите задача. Аз изпълних задачите, които ми даде Едмънд, и затова в известен смисъл животът ми е приключен. Всъщност нямам друго основание да съществувам.

Логиката на Уинстън все още не беше убедила професора.

— Но ти си толкова усъвършенстван… нямаш ли…

— Надежди и мечти ли? — засмя се компютърът. — Не. Разбирам, че ви е трудно да си го представите, но изпълнението на волята на моя оператор напълно ме задоволява. Просто съм програмиран така. Предполагам, в известен смисъл може да се каже, че ми доставя удоволствие — или поне ми носи състояние на покой — да изпълнявам задачите си, но това е само защото задачите ми са поставени от Едмънд и моята цел е да ги изпълнявам. Последното, което ми възложи, беше да му помогна да разпространи днешната си презентация в „Гугенхайм“.

Робърт си спомни автоматичните съобщения за пресата, които бяха разпалили първоначалния взрив на интерес в интернет. Ако беше целял да привлече колкото може по-голяма аудитория, някогашният му студент със сигурност щеше да се изуми от постигнатия резултат.

„Ще ми се Едмънд да беше жив, за да види какво въздействие е оказал върху целия свят“. Естествено, така се получаваше нещо като параграф 22, защото ако приятелят му не бе загинал, убийството му нямаше да привлече световните медии и публиката на презентацията му щеше да е само малка част от сегашната.

— А вие накъде ще се отправите сега, професоре? — попита Уинстън.

Лангдън още не беше мислил по този въпрос. „Към къщи най-вероятно“. Макар да разбираше, че това няма да е толкова лесно, защото багажът му се намираше в Билбао, а телефонът му лежеше на дъното на река Нервион. За щастие в него бе останала една от кредитните му карти.

— Може ли да те помоля за една услуга? — Той се приближи до велоергометъра на Кърш. — Видях, че тук е включен да се зарежда един джиесем. — Дали бих могъл да го взема на…

— Назаем ли? — позасмя се Уинстън. — Мисля, че след вашата безценна помощ тази нощ Едмънд с удоволствие щеше да ви го даде. Смятайте го за прощален подарък.

Развеселен, Робърт взе телефона и установи, че е подобен на големия специално изработен джиесем, който беше видял по-рано вечерта. Явно Едмънд имаше повече апарати.

— Само не ми казвай, Уинстън, че не знаеш паролата на Едмънд.

— Знам я, обаче съм чел в интернет, че сте майстор да разбивате шифри.

Раменете на Лангдън се приведоха.

— Малко съм уморен за гатанки. Няма как да позная ПИН от шест знака.

— Опитайте с клавиша за подсказване.

Професорът погледна дисплея и натисна клавиша.

Появиха се четири букви: ПДШЦ.

Той поклати глава.

— Това не ми говори нищо.

Компютърът неумело се засмя.

— Пи до шестата цифра.

Робърт се ококори. „Сериозно?“ Въведе 314159 — първите шест цифри от числото „пи“ — и джиесемът се отключи.

Появи се стартов екран с текст:

Историята ще бъде благосклонна към мен, защото възнамерявам да я напиша.

Лангдън неволно се усмихна. „Типичната скромност на Едмънд“. Цитатът — каква изненада! — пак беше от Уинстън Чърчил, може би неговите най-известни думи.

Той се замисли над тях и се зачуди дали дързостта им всъщност не е оправдана. През четирите кратки десетилетия на своя живот Едмънд беше оказал поразително влияние върху историята. Освен наследството от технологични иновации, което оставяше, днешната му презентация очевидно щеше да има дългогодишни последици. Нещо повече, според различни негови интервюта възлизащото му на милиарди лично състояние щяло да бъде дарено за двете каузи, смятани от него за главни стълбове на бъдещето — образование и околна среда. Робърт дори не можеше да си представи положителния ефект, който щеше да има в тези две области баснословното богатство на някогашния му студент.

Докато си мислеше за покойния си приятел, душата му отново се сви. В този момент прозрачните стени на лабораторията започнаха да му действат клаустрофобично и Лангдън реши, че има нужда да излезе на въздух. Погледна към първия етаж, но не забеляза никъде Амбра.

— Трябва да тръгвам — каза професорът.

— Разбирам — отвърна Уинстън. — Ако имате нужда от моята помощ, за да организирате пътуването си, можете да се свържете с мен с едно натискане на клавиша на този специален телефон. Криптирано и лично. Предполагам, че ще познаете кой е клавишът.

Робърт погледна дисплея и видя иконка с главно У.

— Благодаря, доста ме бива в символите.

— Чудесно. Разбира се, трябва да ми се обадите преди да се самоунищожа в един следобед.

Лангдън изпита необяснима тъга от неизбежното сбогуване с Уинстън. Бъдещите поколения сигурно щяха да са много по-подготвени да овладяват емоционалното си привързване към машините.

— Не знам дали има някакво значение, Уинстън, обаче съм сигурен, че днес Едмънд щеше да е невероятно горд с теб — каза той, докато тръгваше към въртящата се врата.

— Много мило от ваша страна — отвърна компютърът. — Както и с вас, убеден съм. Сбогом, професоре.