Дан Браун
Произход (75)

74.

— Бързо! Госпожице Видал… Професор Лангдън… елате бързо!

Докато Робърт и Амбра прескачаха по две-три стъпала наведнъж, отчаяните викове на предстоятеля не преставаха. Когато стигна горе, Лангдън потъна в пълен мрак.

„Нищо не виждам!“

Предпазливо запристъпва напред. Амбра го следваше.

— Насам! — уплашено изкрещя Беня.

Отец Жоаким стоеше на колене, надвесен над някакъв тъмен силует.

Стигнаха при него и Лангдън се отдръпна инстинктивно, когато видя агент Диас, проснат по корем на пода с извита на сто и осемдесет градуса глава. Безжизнените му очи бяха вперени в свода на катедралата. Професорът потрепери от ужас.

Обзе го вледеняващ страх и той заоглежда мрака в огромната църква за някакво движение.

— Пистолетът му — прошепна Амбра и посочи празния кобур на Диас. — Няма го. — Тя също се заозърта в тъмнината и извика: — Агент Фонсека?!

Откъм чернотата наблизо изведнъж се разнесоха стъпки по плочите и шум от тела, сблъскали се в свирепа борба. После със стряскаща внезапност отекна оглушителен изстрел. Лангдън, Амбра и Беня побягнаха и още преди ехото да заглъхне, чуха мъчителен вик:

— Corre! — „Бягайте!“

Прозвуча нов гърмеж, последван от тежко глухо тупване — типичния шум от тяло, просващо се на пода.

Робърт държеше Амбра за ръка и я теглеше към дълбоките сенки край дългата стена на храма. Отец Жоаким ги настигна и тримата безшумно се притиснаха до студения камък.

Професорът се взираше в тъмнината и се опитваше да проумее какво става.

„Някой току-що уби Диас и Фонсека! Кой може да е? И какво иска?“

Имаше само един логичен отговор: убиецът, който дебнеше в мрака на „Саграда Фамилия“, не беше дошъл да ликвидира двама случайни агенти от Гуардия Реал… а за Амбра и Лангдън.

„Някой все още се опитва да погребе откритието на Едмънд“.

Изведнъж в средата на църквата проблесна мощно фенерче и лъчът заигра напред-назад, като описваше широки дъги и се приближаваше към убежището им. Оставаха броени секунди, докато стигне до тях.

— Насам — прошепна свещеникът и затегли Амбра покрай стената в обратната посока. Робърт ги последва. Те рязко завиха надясно и изчезнаха в някакъв отвор. Лангдън се хвърли след тях и се препъна в изпречило се на пътя му стъпало. Докато възстанови равновесието си, Амбра и Беня вече се бяха отдалечили нагоре и той се заизкачва подире им. Хвърли поглед назад тъкмо навреме, за да види, че лъчът на фенерчето се появява точно под него и осветява долните стъпала.

Професорът замръзна на мястото си и зачака.

Светлината дълго остана неподвижна, после започна да се усилва.

„Идва насам!“

Чуваше Амбра и предстоятеля да се изкачват. Обърна се и тръгна след тях, но отново се препъна, блъсна се в стената и разбра, че стълбището не е право, а вито. Като се опираше с ръка на стената за ориентация, Лангдън продължи нагоре по тясна спирала и скоро се сети къде се намира.

На коварното вито стълбище на „Саграда Фамилия“.

Вдигна поглед и видя съвсем бледо сияние, процеждащо се от отвори горе, точно колкото да разкрие обгръщащата го тясна шахта. Краката му натежаха и Робърт спря, обзет от клаустрофобия в смазващо тесния проход.

„Продължавай нагоре!“ — подканяше го разумът му, но мускулите му се бяха схванали от страх.

Някъде под себе си чу тежки стъпки, приближаваха се в църквата. Лангдън събра цялата си воля и се заизкачва колкото можеше по-бързо. Бледото сияние стана по-силно и той подмина отвор в стената — широк процеп, през който за миг зърна градските светлини. Лъхна го хладен въздух. После Робърт отново потъна в мрака на спиралата.

Стъпките влязоха в шахтата и лъчът на фенерчето заподскача нагоре. Лангдън подмина още един отвор и чу, че стъпките се усилват — преследвачът им тичаше по стъпалата след тях.

Професорът настигна Амбра и отец Жоаким, който вече се задъхваше. Надникна над ръба на стълбището в отвора на шахтата. Височината го замая — тясна кръгла дупка, пропадаща в окото на нещо като исполински спираловиден наутилус. Нямаше истински парапет, а само висок до глезените бордюр, който не осигуряваше абсолютно никаква защита. Професорът с усилие потисна пристъпа на гадене.

Отново насочи поглед към мрака в шахтата над тях. Беше чувал, че това стълбище има над четиристотин стъпала. В такъв случай нямаше да успеят да стигнат горе преди въоръженият им преследвач да ги настигне.

— Вие… двамата… продължавайте! — задъхано каза старият свещеник, като се отдръпна настрани и подкани Лангдън и Амбра да го изпреварят.

— И дума да не става, отче — заяви тя и се пресегна надолу, за да му помогне.

Робърт се възхити на закрилническия й инстинкт, ала също така знаеше, че бягството нагоре по това стълбище е чисто самоубийство и най-вероятно ще свършат с куршум в гърба. Вече не можеха да разчитат на втория от двата животински инстинкта за самосъхранение — да се бият или да бягат.

„Няма да успеем“.

Остави Амбра и Беня да продължат нагоре, извъртя се и погледна надолу. Лъчът на фенерчето се приближаваше. Лангдън опря гръб в стената, приклекна в мрака и зачака, докато лъчът не освети стъпалата под него. Убиецът се появи внезапно: тъмна фигура, която тичаше с протегнати напред ръце, в едната стиснал фенерче, а в другата — пистолет.

Робърт реагира инстинктивно — скочи на крака и се хвърли с ходилата напред. Мъжът го видя и понечи да обърне оръжието си към него, но професорът с мощен тласък заби петите си в гърдите му и го отхвърли към стената.

Следващите няколко секунди отлетяха като в мъгла.

Лангдън тежко се стовари настрани и в хълбока го прониза остра болка. Преследвачът му се строполи по гръб, претърколи се няколко стъпала и се свлече. Фенерчето заподскача надолу, спря и хвърли върху стената кос сноп светлина, отразяващ се в някакъв метален предмет по средата между професора и преследвача.

Пистолетът.

Двамата едновременно се метнаха натам, но Робърт имаше преднина и стигна пръв. Сграбчи пистолета и го насочи към преследвача, който се закова точно под него, предизвикателно вторачен в дулото.

На светлината на фенерчето Лангдън видя побелялата брада и чисто белите панталони на мъжа… и мигновено се сети кой е.

Морският офицер от „Гугенхайм“.

Робърт се прицели в главата му и плъзна показалеца си върху спусъка.

— Вие убихте моя приятел Едмънд Кърш.

Мъжът се беше задъхал, ала му отговори с леден глас:

— Просто си уредихме сметките. Вашият приятел Едмънд Кърш уби моето семейство.