Дан Браун
Произход (57)

56.

— Ужасно съжалявам, Робърт. — Тъмните очи на Амбра Видал бяха пълни със страх и угризение. — Нямам представа кой стои зад тази фалшива новина, но току-що те изложиха на огромен риск. — Бъдещата кралица на Испания посегна към телефона на Едмънд. — Веднага ще позвъня на Моника Мартин.

— Не се обаждайте на Моника Мартин — разнесе се гласът на Уинстън от джиесема. — Тъкмо това иска дворецът. Това е инсценировка. Опитват се да ви накарат да се издадете, да се свържете с тях и да разкриете местонахождението си. Помислете логично. Вашите двама агенти от Гуардия Реал знаят, че не сте отвлечена, и въпреки това са се съгласили да участват в разпространяването на тази лъжа и да отлетят за Барселона, за да ви издирват. В това очевидно е замесен целият дворец. И след като началникът на Гуардия Реал е арестуван, нарежданията трябва да идват от по-високо.

Амбра ахна.

— Искаш да кажеш… от Хулиан?!

— Това е неизбежното заключение — потвърди компютърът. — Единствено принцът има право да арестува командир Гарса.

Тя затвори очи и дълго остана така. Лангдън усети, че е изпаднала в дълбока меланхолия, сякаш това уж неопровержимо доказателство за участието на Хулиан е задушило и последната й искрица надежда в невинността на нейния годеник.

— Всичко е заради откритието на Едмънд — заяви професорът. — Някой в двореца знае, че се опитваме да разпространим неговата презентация, и полага отчаяни усилия да ни попречи.

— Може би е решил, че е успял, след като е запушил устата на Едмънд — прибави Уинстън. — И не е отчел всички фактори.

Възцари се неловко мълчание.

— Аз, естествено, не познавам твоя годеник, Амбра, но подозирам, че епископ Валдеспино е повлиял на Хулиан по този въпрос — тихо каза Робърт. — Не забравяй, че Едмънд и Валдеспино са влезли в конфликт още преди събитието в музея.

Тя неуверено кимна.

— Така или иначе, ти си в опасност.

Изведнъж в далечината се разнесе вой на сирени.

Пулсът на Лангдън се ускори.

— Трябва бързо да открием това стихотворение. — Той отново се зае с преглеждането на книжните лавици. — Ще сме в безопасност само когато разпространим презентацията на Едмънд. Тогава онзи, който се мъчи да ни запуши устата, ще разбере, че е закъснял.

— Това е вярно, но местните власти ще продължат да ви издирват, защото ви смятат за похитител — отбеляза Уинстън. — Няма да сте в безопасност, освен ако не изиграете двореца със собствените им средства.

— Как? — попита Амбра.

Компютърът й отговори, без да се поколебае.

— Дворецът използва медиите срещу вас, обаче това е нож с две остриета.

Двамата изслушаха простичкия план на Уинстън и Лангдън трябваше да признае, че това моментално ще всее смут и хаос сред техните противници.

— Ще го направя — охотно се съгласи Амбра.

— Сигурна ли си? — Професорът я погледна предпазливо. — За теб няма да има връщане назад.

— Аз те забърках в това, Робърт, и сега си в опасност. Дворецът е имал безочието да използва медиите като оръжие срещу теб и аз ще го обърна срещу тях.

— Напълно уместно — присъедини се Уинстън. — „Които се залавят за нож, от нож ще погинат“^[1].

Лангдън ахна. „Компютърът на Едмънд току-що цитира Евангелието?!“ Той се зачуди дали не са по-подходящи думите на Ницше: „Който се бори с чудовища, трябва да внимава самият той да не се превърне в чудовище“.

Нямаше обаче възможност да възрази повече. Амбра вече вървеше по коридора с телефона на Кърш в ръка.

— Намери паролата, Робърт! — каза тя през рамо. — Веднага се връщам!

— Внимавай! — извика след нея Лангдън.

Останал сам в апартамента на Едмънд, той впери поглед в извиващия се като змийски гръбнак коридор и се опита да осмисли онова, което беше видял там — необикновени експонати, цитат, в който се заявяваше, че Бог е мъртъв, и безценно платно на Гоген, поставящо същите въпроси, които по-рано тази вечер бе задал неговият някогашен студент. „Откъде идваме? Къде отиваме?“

Все още не беше открил нищо, което да загатва за евентуалните отговори на приятеля му. Досега бе попаднал само на един том, който би могъл да има отношение към тях — „Необясненото изкуство“, книга със снимки на загадъчни човешки творения като Стоунхендж, главите на Великденския остров и огромните „пустинни рисунки“ на платото Наска, толкова мащабни геоглифи, че се различаваха само от въздуха.

„Това няма да ми помогне особено много“ — реши той и поднови търсенето си.

Сирените навън се усилваха.